ИЗ "ФОТОГРАФЪТ: OBSCURA REPERTA"

Галин Никифоров

web

Ние никога не се месим. Ние само наблюдаваме.
Ансел Адамс, фотограф

Град Л., Северна България, в наши дни, 6 месеца по-рано

Клавдия Пураян беше трийсетгодишна необщителна брюнетка със студено лице и съвършено тяло, създадено за грях. Колагеновите й устни бяха майсторска изработка, направена с мярка и вкус - нито много пухкави, нито много широки, само леко удебелени там, където по-бедните жени постигаха почти същия ефект с напластяване на червилото. Ръцете й, отрупани с пръстени, имаха изящни, леко треперещи пръсти, които обикновено спираха да треперят след първото уиски за деня. Бе от онези отегчени богати жени без семейство, разполагащи с цялото си време, което ги притискаше като камъка в онова старо китайско мъчение, затова с годините се бе превърнала в естествено невротизирана интелектуалка, поддържаща равновесието си с алкохол, който все още не й създаваше проблеми, но бе на път да й създаде.

Голдберг я наблюдаваше от месец и вече знаеше навиците й. Дневният й режим обикновено включваше няколко полуотегчителни срещи с приятелки и местни сноби, като от време на време го разнообразяваше с дискретно разпускане в президентския апартамент на най-известния хотел в града с едно почти голобрадо момче с празен поглед, което приличаше на жиголо, но можеше да мине и за временен любовник. Времето между срещите, изпълнени със секс и/или празни приказки, биваше убивано с точков масаж и финландска сауна, с пазаруване по магазините, разсеяни посещения на изложби и четене на стари киносписания в някое кафене. Единственият й сериозен ангажимент бе към местния вестник, за който списваше съботната злобничка колонка за ВИП-персоните в града и областта, разбира се, без хонорар. Във вестникарските течения от последните три години Голдберг се натъкна и на няколко нейни изненадващо сериозни и задълбочени статии, засягащи теми от историята на изкуството, както и двайсетина странни стихотворения и есета, подписани с анаграмния псевдоним Няаруп К., които не бяха лоши, но звучаха някак претенциозно - сякаш повече бе искала да подразни читателите си, отколкото да им се хареса.

Като всяка богата особа Клавдия имаше лична охрана, която - поради спокойния живот в градчето - включваше само един дискретен бияч, който се навърташе около нея, колкото да си заслужи парите, които му плащат, за да я пази. Само веднъж си позволи да се приближи повече - докато тя прелистваше стар брой на "Киносвят" в едно полупразно барче (Голдберг беше на съседната маса с гръб към нея) - и съвсем учтиво я помоли да включи пейджъра си, защото "такива са инструкциите, свързани със собствената й безопасност". В отговор му бе предложено да се отдаде на противоестествен секс със себе си, което не го трогна особено и той не помръдна, докато тя не направи това, за което бе помолена.

Единственото сигурно нещо в навиците й бе вечерното посещение на кино. В градчето имаше две малки кина, които прожектираха по три различни филма седмично, затова всяка вечер тя гледаше по един филм, а в неделя наемаше едно от кината и пускаше безплатен вход. Филмът, който се въртеше, беше по неин избор, предварително поръчан от разпространителите - богаташка ексцентричност, но събираше хората, вдигаше приятен шум и задоволяваше суетата й.

След киното обикновено се отбиваше в един тих бар, наричан "Аквариума" заради стъклените си стени. Имаше запазена маса в най-отдалечения ъгъл, заслонена от декоративни лиани и изкуствени цветове от японски рози. Персоналът я познаваше и се грижеше за спокойствието й, като не даваше на никого да припари до масата й и да смути вглъбението, в което тя изпадаше минути след като заемеше мястото си. Дори случайните клиенти, които не познаваха навиците й и неписаните правила на заведението, не я притесняваха - сякаш пред масата й имаше табела с надпис "МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ".

Голдберг бе наел апартамент в малкото хотелче от другата страна на улицата и вечер, когато Клавдия влезеше в "Аквариума", той сядаше до панорамния прозорец на една от стаите и скрит в тъмнината, наблюдаваше лицето й през телескопичния обектив на любимия си "Rolleiflex". Виждаше как пие между 4 и 6 големи уискита с кола, как от време на време клъвва по малко кашу и как пали цигара след цигара, загледана невиждащо пред себе си, упоена от самотата си. Въпреки че уединението, което намираше в барчето, видимо я отпускаше, понякога лицето й се сгърчваше и сълзите започваха да капят по бузите й като нощен дъжд. После алкохолът бавно ги отмиваше и погледът й се замъгляваше; движенията й ставаха несигурни и вяли, а очите й започваха да клепат сънено. Когато удареше полунощ, тя едва намираше сили да се изправи и да се добере до близката пиаца, където всичките шофьори на таксита знаеха наизуст адреса, на който трябваше да доставят тялото й. Бодигардовете в имението свършваха останалото, като я пренасяха до спалнята, където я поемаше личната й прислужница, която имаше огромен опит в обслужването на безжизнени жени.

Ако не се смяташе вътрешният персонал, Клавдия живееше в огромното имение съвсем сама. Внушителната постройка беше издигната на малко възвишение в покрайнините на града. По високата каменна ограда имаше десетки камери, които следяха всичко, което би представлявало заплаха за нея и имуществото на баща й - Исмаил Пураян.

Противно на очакванията, нищо особено не се случваше в имението - нямаше лудешки купони, нямаше официални гости, нямаше приятели, отбили се да пийнат по чашка и да си побъбрят. Голдберг бързо разбра, че Клавдия мрази това място, защото нито веднъж през времето, през което я наблюдаваше, тя не се прибра с някой мъж или приятелка. Обикновено към обяд излизаше, а малко след полунощ се връщаше обратно, колкото да преспи на сигурно място и да не й се налага да закусва по градските барчета.

Когато реши, че вече е достатъчно запознат с навиците и характера на Клавдия Пураян, Голдберг реши да действа. Една вечер я изчака да заеме обичайното си място в притихналия бар и след десетина минути влезе в заведението.

Облечен в удобен сив костюм, спортни обувки и черни очила, той използва отслабената защита на бармана и сервитьорката и се приближи безшумно до масата на Клавдия. Седна на стола срещу нея, свали и бодна очилата в джобчето на сакото си и сплете пръсти на масата пред себе си. В сумрака на заведението прошарената му двуседмична брада просветваше като стъклена вата, полепнала по лицето му.

Клавдия, облечена в черен минижуп и черна дантелена риза с огромна яка, го огледа ледено, запали цигарата, която въртеше между пръстите си, и покри лицето си с отегчение, казващо "Знам какво ще последва".

Голдберг се усмихна иронично ("Не, не знаеш..."), загледа се навън и каза тихо:

- Приличаш ми на младата Жана Моро. Тя винаги ходела облечена в черно.

Ръката с цигарата застина, вирната встрани.

- Защото е била дебела - отвърна равнодушно Клавдия.

- Не е била дебела. Просто е смятала, че черният цвят я закриля.

Барманът - набит смръщен мъж на около 40, с кърпени устни и златни зъби, вече бе засякъл натрапника и приближаваше, като разкършваше рамене и пукаше кокалчета. Клавдия му махна с ръка, за да му покаже, че всичко е наред, после върна погледа си към Голдберг.

- Можеше да загазиш - каза тя.

Той извади цигарите си и запали бавно.

- Един човек ми каза, че се казваш Клавдия.

- Е, и?

- Напоследък често минавам по това време през квартала и всеки път те виждам да седиш на тази маса - виждаш се дори от другата страна на улицата - каза Голдберг, облегна се назад и кръстоса крака. - По стъклената стена пред теб се отразяват жълтите улични лампи, а зад теб проблясват меко керемиденочервените спотове на бара в дъното. Става странна игра на цветни бликове и тъжното ти лице изпъква между тях. Изглеждаш някак призрачно.

Клавдия вдигна заинтригувано вежда и каза хладно:

- Продължавай. По този начин не са ме сваляли.

- Не те свалям. Исках само да ти кажа, че изглеждаш странно зад това стъкло и тези светлини. И за да компенсирам нарушеното ти усамотение, ще те черпя каквото пиеш, после си тръгвам.

- Според езика и разбиранията на разглезените ми приятели, щом някой каже "Ще те черпя каквото пиеш", значи, че иска да те чука...

Тя му се усмихна с една от онези странни женски усмивки, криещи в себе си равни дози снизходителност, предизвикателство и колебание.

- А какво според езика и разбиранията на разглезените ти приятели трябва да каже човек, че да значи "Ще те черпя, каквото пиеш"? - попита Голдберг със спокоен глас.

Тя отметна глава назад и високо се засмя.

- Това ми хареса!

- На мен също.

- Поръчай тогава една хубава бутилчица "Macallan" - стрелна го с очи тя, все още недоверчива: не искаше да попада на някой бедняк с прилични обноски. - Това е 30-годишно бледозлатисто уиски с ванилов вкус и аромат на сандалово дърво, което аз пия като моряк, слязъл на сушата, а не като изискана дама.

Но и този тест бе покрит с лекота: Голдберг само погледна към бара и сервитьорката веднага дотърча. След минута на масата им бяха доставени две високи чаши и бутилка със златистобял етикет, сложена в посребрена кофичка с лед.

- Сервират ми го като шампанско. Аз съм разглезена! - каза доволно Клавдия.

Напълниха чашите и отпиха, после Голдберг се умълча по онзи недразнещ начин, по който жените си падаха - с неуговорено съзаклятие и умилостивеност в тишината, която ги обвиваше. Чуваше се само неповторимият леко дрезгав глас на Нина Симон, чиято песен надмогваше тихите разговори в бара, без да им пречи.

- Изглеждаш достатъчно интересен, за да си от този град, и да не те познавам - каза след малко Клавдия и прокара пръст по ръба на чашата си.

- Фотограф съм и живея в движение. Понякога хвърлям котва за месец-два в градчета като това.

Тя се усмихна котешки.

- Фотограф за повечето ми приятелки значи мъж, който ще задоволи суетата им, като им направи актови снимки, след което ще поомачкат чаршафите заедно.

Голдберг само поклати глава и попита:

- А за тебе какво значи?

- Понеже се мяркам от време на време из местните редакции, познавам доста народ от тоя бранш и мисля, че повечето са мизерници. Щракат само когато усетят мирис на пари. Приличат ми на евтини проститутки.

- Казваш го като упрек. Сякаш ти правиш изкуство, а другите ти мътят водата. - Голдберг не искаше да бъде прекалено учтив: усещаше, че Клавдия е от онези жени, с които, ако играеш по правилата, бързо ще се отегчат.

- Казвам само, че хубавите снимки изчезнаха. Останаха само онези, които се напъват за билбордове или вървят в полупорнографските списания. - Пръстът, който обикаляше по ръба на чашата, спря.

- Това аз трябваше да го кажа. Моите работи са по-различни.

- Това звучи претенциозно - каза тя. - Имаш ли изложби?

- Не. Просто звуча претенциозно.

Това раздразни Клавдия: с рязко движение на главата тя отметна коса назад, стисна устни и прекръстоса краката си. Отсега нататък щеше да бъде ледена и да му натрие носа.

Голдберг бавно пресуши чашата си, върна я на масата и я напълни отново. (За да спечели доверието й, искаше да изглежда, че обича алкохола: и тя като всички потенциални алкохолици вероятно имаше склонността да приема по-лесно хора, които пият повечко.)

Клавдия смачка цигарата си в пепелника и запали нова. Движенията й бяха малко по-резки, отколкото се очакваше за спокоен човек.

- Мъкнеш със себе си доста книги - Голдберг посочи към разтворената й чанта, окачена на облегалката на стола й. - Всичките са тънички. Значи са стихосбирки.

- Прекрасно, Уотсън. Сега можеш чрез психологически умозаключения, опирайки се на фактите, да стигнеш до дъното на душата ми и да ме разнищиш с безупречната си логика - отвърна злобничко тя и по-меко добави: - Да, стихосбирки са. Аз съм интелектуалка и закусвам с поезия.

- Приличаш на такава. Като че ли някога си се опитвала да пишеш, но нищо не се е получило.

- Пак изстрел в тъмното. Но и този път улучи... Преди пишех по някой ред - нещо като философско лекарство срещу скуката, но после нещата се разсъхнаха. - Клавдия отпи малка глътка и се загледа към нощната улица. - Сега демонстрирам творческо безсилие в разговорите с местните драскачи, за да минавам за откровена и силна. Като вкарам още две чашки, ще ти изрецитирам нещо. - Каза го по начин, който по би подхождал на мъж, но някак й отиваше.

Нина Симон приключи рецитала си и барманът я смени с Buena Vista Social Club. При първите ритми на незабравимата им "Чан-чан" Клавдия погледна към бара.

- Кубинските гении... Прекрасни музиканти от време, което вече си е отишло.

- Затова Вим Вендерс направи филм за тях - да не бъдат забравени. Поне докато не бъдат забравени филмите му.

- Първо ми споменаваш Жана Моро, сега и Вендерс. Ти май си падаш по киното - каза одобрително Клавдия и последната капка мнителност изчезна от очите й.

- Падам си по визуалната култура. А киното е част от нея.

- Още малко и ще съм впечатлена.

Голдберг изчака да свърши песента и въздъхна като човек, който се кани да си тръгва.

- Минах само да ти кажа как изглеждаш в тъмнината и че тази гледка ми въздейства. Но макар и призрачно красиво, лицето ти е на човек, който умее да бъде сам и на когото това уединение му харесва. На това място и по това време.

Сложи под чашата си три новички стотачки и стана.

- Беше ми приятно, Клавдия. Желая ти приятна вечер.

Тя бе твърде изненадана от тръгването му, затова сковано отвърна:

- Надявам се и твоята да не е лоша. - Опита се да прозвучи незаинтересовано и дори грубо, но не й се удаде. Не искаше да остава сама, но нямаше сили да преглътне гордостта си и да му го каже.

Голдберг й кимна леко и оправи сакото си. Обиколи масата, мина по пътеката към изхода и на излизане намигна на бармана, който го изгледа намръщено, но му изкозирува с два пръста.

Клавдия не откъсна очи от него, докато го гледаше как се стопява в нощта с плавна походка, осветен само от уличните лампи, после се протегна към чашата си и пи по-дълго, отколкото й се услаждаше.

Голдберг продължи да я следи и да търси повод за "случайната втора" среща.

След седмица предстоеше откриването на обща изложба на рекламна и авторска фотография в местната художествена галерия и той бе сигурен, че Клавдия няма да пропусне подобно светско събитие. Свободното си време запълни с четене на киносписания и обиколка на "снобските забележителности" в градчето: искаше да бъде подготвен за разговорите си с нея. По същата причина книгите на Уилям Карлос Уилямс и Езра Паунд лежаха върху нощното шкафче в хотела му, както и едно тънко томче с негърска модернистична поезия, която би заинтригувала дори и най-коравосърдечната интелектуалка.

В деня преди откриването на изложбата направи няколко снимки на по-важните детайли от ръкописа - странните символи в полето, накъсаните краища, шрифта на текста и фактурата на хартията. Първо засне всичко на "Kodak Tehnikal Pan" - 25-асов черно-бял филм, който вършеше прекрасна работа за графични макроснимки и при преснемане на исторически документи, после повтори кадрите на цветен диапозитивен "Fuji Chrome Provia" и занесе лентите в близкия "Фотоекспрес" - фотоателие с претенции на кинкалерия, но машината, с която работеха, макар и "втора ръка", бе немска "Durst", която спечели доверието му.

Малко преди три следобед - началния час на откриването на изложбата, Голдберг, облечен в сивочерен официален костюм без вратовръзка, взе готовите снимки, сложи ги в черен плик с размер А4 и се запъти към градската галерия.

Официалната част бе към края си, когато той влезе. Уредничката на галерията - застаряваща претенциозна дама в бяла рокля с дантели и екстравагантна шапка, голяма почти колкото навес на кладенец, тъкмо приключваше с представянето на авторите. Голдберг мина небрежно зад нея, спря пред първата фотография и започна да я оглежда с присвити очи. Знаеше, че това няма да остане незабелязано, което бе и целта му. Дори не погледна към тълпата: бе убеден, че Клавдия е там и вече е достатъчно отегчена.

След уредничката отпред излезе сух като чироз англичанин с костюм на карета, който поднесе благопожеланията си с приятен гърлен глас, но ефектът се развали от нескопосания превод на спаружената женица до него, която притеснено кършеше пръсти и търсеше точните думи по-дълго, отколкото се очакваше от една добра преводачка. Вяли ръкопляскания и няколко заключителни думи от дамата с огромната шапка завършиха официалната част и потокът от хора се отприщи; всички се втекоха към вътрешността на галерията като към разпродажба в универсален магазин.

Голдберг се мръщеше пред една от фотографиите, стиснал под мищница черния плик със снимките, и току приглаждаше петдневната си брада, когато един познат и очакван глас се обади зад рамото му.

- Брадата ти отива, но костюмът ти е прекалено официален.

Той се обърна и изигра достатъчно добре искрена изненада.

- Няма как - колегите трябва да се уважават...

Клавдия, облечена в разкроена кремавожълта рокля с презрамки, покриваща не повече от една осма част от тялото й, свойски го хвана под ръка и двамата пристъпиха към следващата фотография: заден план на красиви женски крака, кръстосани на глезените, с черни чорапи и балетна рокля с дантели.

- Чисто, елегантно и ефектно! - посочи към фотографията Клавдия и загледа Голдберг с повишен интерес. Гласът й беше предизвикателен, но личеше, че й е приятно да го срещне отново.

- Фотографията е от... - той се наведе и прочете миниатюрния надпис в долния десен ъгъл на паспартуто - от маестро Т. Т..

- Да, маестро Т. Т. - потвърди Клавдия. - Виждала съм и други негови работи. Както ти казах - чисто, елегантно и ефектно!

- Напротив! Преднамерено, некадърно и грубо.

Тя го погледна изненадано.

- Идеята е много добра - каза той, без да я поглежда. - И доколкото знам, представлява реклама на дамски обувки. Но изпълнението е преднамерено, некадърно и грубо.

- Е, нали идеята е добра...

- Да, добра е, защото е на Хорст Хорст - един от най-известните фотографи през миналия век. Преди около двайсетина години видях оригинала на тази фотография, но на него краката на момичето са по-меко осветени, роклята не е бяла, а перленосива, което прави контраста по-добър, а форматът е малко по-различен. В случая думата "различен" значи "по-подходящ"...

- О, Боже! Наистина ли?! - възкликна тя, без да крие учудването си.

- Плагиатството във фотографията винаги върши добра работа и е доходен бизнес. - Голдберг леко смръщи вежди. - Сега всеки, който си е купил фотоапарат, мисли, че може да прави снимки, а като не му достигат идеи, се абонира за чуждестранни списания.

- Може би завиждаш? - подразни го тя.

- Да, от завист е - кимна й с очи той и я загледа.

- Странен човек си ти. Дори името ти още не знам, но имам чувството, че те познавам отдавна.

- Соломон ми е името. Соломон Голдберг.

- Охо! - засмя се тя. - А как ти викат приятелите?

- Никак. Нямам приятели.

- Бях сигурна, че ще те срещна... - Клавдия хитро присви очи. - Искаш ли да отидем някъде и да си побъбрим на спокойствие?

- Малко съм зает сега. Пък и ми се иска да поразгледам изложбата.

- Оо, нали е от плагиати?!

- Не всичко. Има и хубави неща. Пък и плагиатството понякога също е интересно. Разбираш как мисли фотографът.

- Ако изобщо мисли.

- Да, ако изобщо мисли - кимна той.

Клавдия мина от другата му страна, измъкна плика изпод мишницата му и пак го хвана под ръка. Направи така, че гърдата й да легне в сгъвката на лакета му и непринудено се притисна в него.

- Ще те придружа, докато се наслаждаваш на фотографиите. Даже ще понося този хубав черен плик, в който криеш тайните си - приятно разнежено каза тя. - Но после ще изпиеш по едно с мен.

- Ще изпия. Но набързо, защото искам да се отбия до пощата, за да изпратя този хубав черен плик със снимки на един претенциозен англичанин.

- Боже! В плика има твои снимки! - Тя се отлепи от него, сякаш за да го види по-добре. - Бих убила човек, за да им хвърля едно око. Или предпочиташ да си останеш загадка?...

- Ще се разочароваш - това са само мостри за каталог на колекционери. Просто технически снимки - в тях няма въображение. Целта е да покажеш максимум информация, без да мислиш за естетиката. Става дума за пари.

- Ще се изненадаш колко много знам по този въпрос.

- За каталозите, за колекционерите или за парите?

- И за трите! Кажи ми как се казва този, на когото ги пращаш, и веднага ще ти кажа дали е едра риба, или е някой сополанко.

- Не знам истинското му име - страшно потаен е. Срещал съм се десетина пъти с него и винаги е предпочитал да го наричам... познай как?

- Големият Тайнствен Пенис?...

Голдберг се засмя само с устни.

- Мистър Джордж Бест - като футболната легенда. И той като повечето англичани е луд по футбола. Друго не знам за него, но парите винаги пристигат в банковата ми сметка и това е достатъчно. Странни интереси, но плаща добре.

Реши, че си е изиграл картите както трябва, затова се загледа в следващата творба от експозицията.

Клавдия поклати глава, после отвори плика, извади фотографиите и още когато видя първата, застина и се намръщи.

- Заснел съм основните характеристики на един древен ръкопис - каза през рамо Голдберг, докато оглеждаше "Каменните цветя", които се бяха видели красиви на Иво Хаджимишев. - При последната ни среща Бест го носеше със себе си заедно с няколко дреболии, предполагам, незаконно придобити на необятния черен пазар у нас. През цялото време, докато снимах ръкописа, той не се отлепи от мен. Непрекъснато повтаряше, че много държи на него и иска да съм перфектен.

Клавдия продължи да мълчи.

- Какво има? - попита Голдберг и я погледна.

- Не съм сигурна - поколеба се тя. Дълго гледа фотографията, на която ръкописът бе заснет в цял план, като несъзнателно хапеше долната си устна, накрая я върна в плика и му го подаде.

- Винаги съм мразел подобен вид фотография, но понякога няма как... - Голдберг го взе и небрежно го сложи под мишницата си.

Клавдия се бе променила напълно: бе напрегната и прехапала устни, намръщено мислеше.

- Трябва да звънна един телефон. Ей сега се връщам - каза тя и със сковани крачки се отдалечи на десетина метра.

След малко Голдберг чу приглушения й глас - не различаваше отделните думи, но едно беше сигурно: няколко пъти каза "Исмаил"...

За около час разгледаха мълчаливо цялата експозиция, след това си взеха по една чаша уиски от "галерийната шведска маса", върху която имаше повече алкохол, отколкото сандвичи, и се усамотиха зад една бронзова скулптура на гола жена, чиято долна част бе каширана с тъмножълта хартия, изписана с "лични впечатления" от експозициите през последните години.

- Малко странно се чувствам - каза тихо Голдберг. - Поразпитах тук-там за теб и чух толкова клюки, че сега имам чувството, че съм в компанията на митологична личност.

Клавдия изпуфтя театрално, доволна, че Голдберг е проявил интерес към нея.

- Това няма значение за мен. Аз не се сближавам много с хората и няма кой да нарани чувствата ми. А и ми харесва да дърдорят зад гърба ми - така се усещам по-жива. Звучи извратено, но е вярно.

- Не казвам, че всичко е било неприятно. - Голдберг я загледа с присвити очи.

- Кажи най-приятния и най-неприятния слух, които си чул. Тези неща винаги са ме забавлявали.

- Когато става дума за жена, най-неприятният слух обикновено се свежда до сексуалната й свобода. За тебе конкретно слухът е разкрасен с употребата на наркотици.

- Не съм курва, ако това са имали предвид - тя се позасмя и махна с ръка. - А за наркотиците са прави - от време на време смъркам по нещо, но за зависимост и дума не може да става. Така гоня мъртвилото в душата си - когато скуката в дните ми стане като природно бедствие.

Голдберг отпи от чашата си и скръсти ръце на гърдите си.

- Казаха ми, че си разгулна жена, която обожава киното, има много познати и пръска парите си с шепи. Но изглеждаш по-различна - сякаш мъничко си отчаяна, има някаква сянка в очите ти, но не знам от какво. Един шведски писател беше казал, че кината са храмове за хора, които се страхуват от живота.

- Това най-приятният слух ли е? Или просто се опитваш да ме разнежиш. Защото откровените мъже винаги ме разнежват.

- Не, казах го просто така. - Той сви рамене и с лекота насочи разговора в посоката, която бе замислил: - Най-приятният слух е, че в имението си криеш страхотни колекции от произведения на изкуството.

- Колекциите са на баща ми. Повечето. - Клавдия видимо се скова: пролича, че темата не й е приятна. - Въпреки че поназнайвам нещичко за изкуството, през последните години съм купила само две китайски вази и няколко дреболии. Аз съм само пазителката на храма. Златна птичка в златна клетка. И най-странното знаеш ли кое е?

Голдберг поклати глава и продължи да я гледа.

- Най-странното е, че никой освен баща ми не ги е виждал. Имам пълна забрана да водя хора в имението, дори вътрешният персонал няма достъп до повечето колекции. На всеки два месеца пристига едно изрусено педи от Испания и почиства всичко според тайните правила за съхранение на образците на изкуството. Започвам да се чувствам като в красива гробница. Затова гледам да стоя в къщата колкото може по-малко.

Голдберг бе изненадан - мислеше, че чрез Клавдия лесно щеше да се добере до имението.

- Можеш да се изнесеш - каза той, без да трепне. - В градчето има хубави апартаменти.

- Не мога да се изнеса. Не мога. Изобщо не трябваше да подхващам темата - намръщи се и отпи големичка глътка от уискито си. - Искам да ти кажа нещо. Много рядко го казвам на някого, но ти явно си късметлия... - тя отметна коса и очите й заблестяха. - В центъра на това забутано градче има един не чак толкова забутан хотел с президентски апартамент на последния етаж, нает за вечни времена от моя милост. Искаш ли да отидем там и да пийнем на спокойствие. И да видим докъде ще стигнат отношенията ни...

Голдберг изчака няколко секунди, после протегна ръка, помилва Клавдия по бузата само с пръсти и се отдръпна.

- Ти си много хубава жена, но мисля, че нищо няма да излезе между нас. Аз съм един вечно пътуващ егоист, който няма време за нищо друго освен за работата си.

- Говоря ти за секс, не за връзка.

- Напротив, говориш ми за връзка, като с приказките си за секс се опитваш да прикриеш с цинизъм факта, че ме харесваш.

- Много си директен - каза някак замислено Клавдия и го огледа. - Сега можех да се направя на изненадана. Знаеш ли как хубаво го правя... - в гласа й се прокрадна едва доловимо огорчение.

- Не разбирам отношенията между мъжете и жените по начина, по който се опитват да ги експлоатират. Още в началото знам какво изпитвам към някоя жена и докъде могат да стигнат отношенията ни и съм сигурен, че и тя го знае. Останалото са подробности, които обикновено си спестявам.

Клавдия изцъка с език като мъж и оправи презрамката на оскъдната си рокля.

- Не че има значение, но още от първия миг разбрах - иронизира го тя, - че няма да си любовта на живота ми, но че можем да си прекараме добре заедно и да оставим приятни спомени един за друг. Каквото и да значи това за разбиранията ти.

- Май говорим повече, отколкото трябва - въздъхна той. - Нека засега оставим този въпрос отворен. В своя защита ще допълня, че ти си една загадъчна жена, която не искам да загубя.

- Забрави да кажеш "щедра, умна и неотразима" - усмихна се насила тя и прехапа устни.

Голдберг се поколеба, след това се наведе към нея и я целуна по челото.

- Извинявай - каза приглушено той.

Клавдия усети, че й е приятно от целувката му, в която не прозираше страст, а само нежност. Вече поуспокоена и достатъчно поласкана, додаде:

- Кога ще ми покажеш някои от твоите снимки. От онези, правени по желание.

- След ден-два, а може би чак другата седмица. Тези дни съм малко зает - излъга той: искаше да види дали ще успее с примамката, която бе подхвърлил на Пураян, без да усложнява отношенията си с Клавдия. - А твоите планове какви са?

- О, моите планове... - тя махна неопределено с ръка. - Аз нямам планове. Ще си списвам злобната колонка за местния вестник, ще се срещам с изтърканите си познати, ще изпия реки от прекрасно уиски и ще се оглеждам за принца, който да ме целуне и да развали черната магия, тегнеща над каменната ми душа.

- Звучиш като Дженис Джоплин...

- Опитвам се да бъда сантиментална. Удава ми се в редките случаи, когато някой отхвърли тялото ми.

Голдберг понечи да отвърне, но тя вдигна ръка помирително и кимна с очи.

- Знам какво ще кажеш, но не е нужно. Просто съм такава жена - говоря, каквото си искам и когато си искам. Липсват ми емоционалните ограничения. Нали съм богата...

Той поклати глава и се засмя. Извади писалката от джоба на сакото си, приближи към кашираната с жълта хартия скулптура и върху едно от малкото останали празни места с широк почерк написа:

Тя се е качила върху своите бедра като на кон.

Жените именно така ме забавляват
с отговора според философията.
Или според своите вдигнати крака -
поставят ги на колене, ако ги преследват.
Повечето от жените са по-малко непокорни -
произлезли са от друга раса.

(Уилям К. Уилямс, "На кон подобно амазонка", превод Николай Кънчев)

Прибра писалката си и срещна очите на Клавдия, която се бе навела над рамото му и четеше написаното. Когато го дочете, прокара език по устните си, засмя се кратко и отново отпи от чашата си. Очите й за миг се впиха в Голдберг, после се загледаха встрани.

Двамата поговориха още няколко минути, след това се целунаха като приятели и се разделиха.

Следващите два дни Голдберг прекара в следене на имението. Преди обяд се качваше на покрива на изоставена тютюнева фабрика в покрайнините на градчето, която се намираше на не повече от 700 метра от оградата на имението, откъдето - с помощта на електронен моноокуляр "Leika" с увеличителна способност 90 - наблюдаваше какво става в двора около внушителната постройка. От време на време разнообразяваше чакането си със снимане на интересни обекти от малките красоти на притихналото градче долу, а привечер прибираше всичко и си тръгваше.

На третия ден, докато пушеше разсеяно върху покрива на фабриката във вече превалящия следобед и се готвеше да приключва с наблюдението си, един шоколадовокафяв "Ролс-Ройс" запълзя по умълчания път през горичката, мина покрай високата каменна ограда на имението безшумно като котка и влезе през външната му порта, която този ден зееше отворена.

Голдберг хвърли цигарата си и залепи око на моноокуляра. Видя как луксозната кола спря пред широките външни стълби и от нея слезе едър шофьор в сива униформа и огромна фуражка, изпод която надничаха реге-плитки; обиколи колата със стегнати крачки и широко отвори задната врата. След миг отвътре се подаде черна лъсната обувка и невисок елегантен мъж със зализана коса изскочи навън като кукувичка от часовник. Голдберг не беше виждал снимка на Исмаил Пураян, но нямаше съмнение, че това е той: дори да се пренебрегнеше луксозната кола, която бе задължителен атрибут на колекционерите богаташи, приликата му с Клавдия бе очевидна: същото студено и красиво лице, но с по-едри и по-груби черти, същите катранена коса и високо чело, същата лекота на стойката.

С рязко движение мъжът приглади сакото на елегантния си костюм и насочи поглед към прислужниците и бодигардовете, които за секунди се бяха наредили в малък шпалир от двете страни на входната врата на имението. Пред тях, бледа и красива, стоеше Клавдия, облечена с дълга перленосива пола и старомоминска шемизета на сиви и бели райета; тя със сковани крачки тръгна към баща си, щом го видя да слиза от колата.

Докато баща и дъщеря вървяха един към друг, всеки потиснал емоциите си, Голдберг включи електронната представка на моноокуляра и набързо направи десетина снимки - на Клавдия, на едрия шофьор, на шпалира от хора пред входа и на Исмаил Пураян, който, малко преди да прегърне дъщеря си, се спря, обърна глава назад и подозрително се огледа.

Клавдия се опитваше да изглежда приветлива, но когато прегърна баща си - Голдберг не пропусна и този кадър, - притвори болезнено очи над рамото му, но веднага се съвзе и върна насиленото си изражение.

Когато всички любезности приключиха и Исмаил Пураян и Клавдия изчезнаха зад вратите на имението, Голдберг вдигна очи от визьора и се усмихна доволно.

Винаги когато се установеше за по-дълго в някой град, Голдберг намираше начин да се добере поне до една от тъмните личности, свързани със забранените удоволствия на местното общество. Умееше да се сближава до необходимата степен с такива хора, а когато интелектът и преднамереното му поведение не окажеха нужното въздействие, обикновено парите свършваха работата.

Крис (Кристиян) Бегонията, с когото Голдберг си бе уговорил среща късно същата вечер, беше еднокрак травестит на около четирийсет, с топки за тенис вместо цици и изрусена въздълга коса, украсена с цвят от бегония. Обличаше се в свободни рокли с висока талия като "децата на цветята" през 70-те и имаше слабост към лачените момичешки обувки с полувисок ток. Биографията му на бивш пандизчия бе внушителна, както и научната степен по фармакология, която бе придобил съвсем законно след защита на дисертацията си пред група смаяни професори от столицата. Беше приказлив човек, говорещ с вмъкнати изречения, за когото думата "дискретност" би могла да бъде изписана на логото на фирмата му, в случай че някога се легализират като законни дейности проституцията и разпространението на наркотици.

- Клавдия винаги ми е харесвала - каза с въздишка Бегонията, седнал срещу Голдберг в сепарето на вечерния бар на най-известния ресторант в града. - Притежава една приятна и загадъчна човещина, която винаги крие, и - понеже познавам човешката природа - знам, че когато реши да я прояви, ще разбере, че вече нищо не е останало от нея. Когато потискаш нещо прекалено дълго, то просто се стопява и изчезва.

Бяха си поръчали питиетата и когато сервитьорката се зададе откъм бара с поръчката, Бегонията извади златна кутийка от дамската си чантичка, напудри скулите и върха на носа си и промърмори:

- Днес съм малко блед, предполагам от времето. В края на лятото винаги съм така.

Когато момичето сервира уискито и чинийките с начупен шоколад и се отдалечи, Бегонията взе чашата си, подрънка с кубчетата лед и отпи; облиза устни, оправи краищата на роклята си и прекръстоса крак и протеза.

- Защо се интересуваш от Клавдия? - попита замислено той. - Знам, че не ми влиза в работата, но ако ми кажеш истината или поне по-голямата част от нея, ще ти направя всичките услуги на двойно по-ниска цена.

- Никаква част от истината не мога да ти кажа. Затова смятам да си платя, както си му е редът. - Голдберг се намръщи леко. - Клавдия изглежда се друса от време на време. Ти ли й купуваш дрогата?

- Да оставим този въпрос за по-късно - както казват интелектуалците, за да се правят на важни. - Бегонията се подсмихна загадъчно и тежко гримираните му зеленикавосини очи едва забележимо се присвиха. - Според слуховете не се друса редовно, но когато започне, ставало страшно. Познавам едно момче с трийсетсантиметров маркуч, което веднъж ми разправи за няколко незабравими нощи, прекарани с нея в местния четиризвезден хотел. Под "незабравими" нямаше предвид само "приятни"... Изглежда кокаинът не й понася особено.

- Кокаин... - Голдберг се облегна назад в удобния фотьойл и го погледна в очите. - Не е ли прекалено опасно за една богата жена?

- Преди време кокаинът се е смятал за най-приятното забавление на богаташите. Изглежда се е вдъхновила от него покрай литературните си интереси - нещо като романтична причина за пристрастяването й или поне доста прилично обяснение за пред съвестта й... Дори има златна лъжичка за смъркане - каквато е била модата през 30-те години на миналия век.

- А когато го спре?

- Не знам - вдигна рамене Бегонията и извади табакера от дамската си чантичка. - От време на време минава на обикновена "трева", но когато я прихване, пак се връща към старата си любов. Изключение направи само преди около две години, когато реших да я изненадам за един от рождените й дни. Тогава едно лекарство на докторите за откачалки беше изумило света и бързо си бе създало харизматична слава - мисля, че името му бе анафранил. Първоначално анафранилът минаваше за приличен антидепресант и влизаше в големичката графа на "витамините за богаташи", но след време стана ясно, че има един сладък страничен ефект - някои от пациентите започнаха да получават оргазъм по време на прозявка. Но се оказа, че не във всички случаи действа - както при Клавдия... Тя не ми се разсърди, просто се върна към старите си навици.

- Подочух някои работи за нея и за колекционерските й страсти - подхвърли небрежно Голдберг.

- Не зная нищо за това - отвърна Бегонията. - Казват, че имението й е пълно с предмети на изкуството, но никога не сме се сближавали дотолкова, че да си ходим на гости. - Извади дълга кафява цигара от табакерата си и се загледа разсеяно навън. - Виж, не ми е приятно да ти го казвам, но ако си намислил някоя мръсотия с Клавдия, ще бъда принуден да те пратя по дяволите. Предлагаш ми доста пари за информация, която можеш да изкопчиш и от другаде, макар и по по-труден начин.

- Просто съм щедър човек. А и услугите ти не са от онези, които се рекламират по вестниците.

- Вярно е, но все пак не искам нищо лошо да й се случи. За мен ти си един непознат, който задава прекалено много въпроси, но който скоро ще изчезне от този град. А аз ще остана да живея тук, затова не искам проблеми. Не ме интересува дали ще я чукаш, дали ще се жениш за нея, дали само ще й държиш ръката и ще й рецитираш стихове. Но опиташ ли се да я вкараш в беля, и аз ще опитам същото по отношение на теб.

- Така наречените "реципрочни мерки"... - каза с отегчена въздишка Голдберг и запали цигара, след това поднесе запалката към Бегонията, за да запали и той своята. - Всъщност ме интересува повече баща й - Исмаил Пураян.

- И си решил да използваш дъщеря му? - Бегонията вдигна изрисувана вежда и очите му станаха студени.

- Нямам намерение да й разбивам сърцето - ако това имаш предвид.

Бегонията си опъна леко от цигарата, вирна я настрани и нагоре като жена и сви устни.

- Баща й не го познавам. Но винаги когато идва, ползва услугите на момичетата ми.

Голдберг кимна, сякаш точно това бе искал да чуе, а Бегонията зацъка с лакираните нокти на безименния пръст и палеца на ръката, с която държеше цигарата.

- Пада си по перверзийките, но сега кой ли не си пада по тях - продължи травеститът. - Има слабост към две от момичетата ми - Криста и Ева. Мога да ти дам телефоните им и да ги помоля да не крият нищо от тебе, но ще трябва сам да се оправяш. Тъй че му мисли как ще се държиш с тях и колко ще се шариш. Това е всичко, което мога да направя за теб.

Голдберг си записа телефоните, които Бегонията му издиктува с хладен и предвзет глас, след това двамата мълчаливо допиха питиетата си и се разделиха.

Голдберг не искаше да губи време, затова още на излизане от бара звънна на едната от проститутките - името на Ева повече му допадна, затова набра нейния номер. След кратки уговорки тя с мъркане и полушепот му обясни как "да стигне до тялото й", без да пропусне да отбележи, че "вече тръпне в очакване".

Взе такси и след десетина минути вече беше в сърцето на "Френския квартал" - както го наричаха местните, където нощният живот припламваше като огромно огнище с неизстинала жарава. Приглушената музика в заведенията и елегантните порочни жени, кръстосали дълги крака пред масите, скъпите коли, от които слизаха изтупани мъже и палеха пури с широки движения, както и тихите разговори на всяка крачка, придружени с полуприкрито подаване на сгънати на четири банкноти, бяха декорът в този театър на удоволствията.

Дискретният хотел, в който работеше Ева, се намираше в края на тиха уличка, залепен до уютен коктейл бар с лятна тераса.

Голдберг прекоси мраморната алея пред хотела и мина през входната врата, която зееше отворена. Продължи по дълъг тъмен коридор, който се стесняваше като фуния, и се добра до кичозно фоайе, чиито стени бяха покрити с бас китари, грамофонни плочи и снимки на разголени актриси, зле съчетани със задължителния за едновремешните бардаци плюш по стените. Навалица, естествено, нямаше - единственият човек беше една огромна лелка с топирана коса, облечена в бледосиня сатенена рокля с дантелено деколте, изглеждащо като омърлян гирлянд. Бе се барикадирала зад малък дъговиден плот в далечния край на фоайето и когато Голдберг приближи, остави с нежелание сандвича, който дъвчеше, изтърси трохите от предницата на роклята си и придаде на бузестото си лице пресилен израз на дискретност и професионализъм. Без да става, примлясна шумно и каза:

- Какво ще обичате, приятелю?

"Приятелю" явно влизаше в маркетинга - нещо като нескопосан опит клиентът да се почувства сред свои хора, да се отпусне и да го удари на живот, гмуркайки се в забранените удоволствия на нощта.

Голдберг се наведе над плота, усмихна се ведро и прошепна само една дума:

- Ева.

- Аха... - Дебелата персона се протегна, при което столът й простена жалостиво, взе дузината ламинирани картончета в края на плота, наплюнчи пръст и ги запремята из ръцете си като бакалин, който си брои парите. Намери това, което й трябваше, отдалечи го от очите си и убедена, че на него пише "Синята стая - Ева", го подаде на Голдберг. - Ева те очаква на втория етаж, вратата срещу стълбището. Боядисана е в синьо.

- Ева ли? - попита Голдберг и взе картончето.

- Страшен лаф, трябва да го запомня... - каза отегчено дебеланата и изскърца за втори път със стола си. Бръкна през дантелите на деколтето си и непринудено си оправи сутиена, после сплете пръсти пред себе си подобно стар адвокат, който се опитва да изглежда ангажиран, и загледа с вяло очакване Голдберг.

Той пусна картончето в джоба си, без да го погледне, и се запъти към близките стълби. В розовото огледало, монтирано накриво на една от стените, видя как дебеланата, останала сама, веднага се нахвърли върху сандвича си и светът наоколо й престана да съществува.

Скоро се озова пред Синята стая и натисна звънеца.

Отвътре прозвуча електронната версия на "Лунната соната" и след секунди вратата се отвори. В рамката й застана чернокоса хубавица, наметната с бледорозов сатенен халат, изпод който надничаше едната й гърда. Беше с жартиери и в ръката си, подобно кабаретна актриса, държеше цигаре от слонова кост, в чийто край догаряше цигара.

- Може ли да вляза? - попита Голдберг.

Ева вирна брадичка, изпъна надалеч ръката с цигарето и със задълбочен поглед огледа маникюра си, сякаш се колебаеше дали сребристият му цвят й отива.

- Колко пари имаш? - попита предвзето.

- Достатъчно - отвърна Голдберг и пусна ведра усмивка № 2.

- Двеста кинта за стандартно чукане, триста - ако искаш да обърнеш повече внимание на задничето ми, и четиристотин за всякаква екстра, която можеш да измислиш - издекламира Ева, все така зареяла поглед в маникюра си.

- Парите и чукането не са проблем. Мисля, че споменах по телефона за какво идвам.

- Едното не изключва другото. За един час на хората какви ли не мисли им минават през главите. Особено на мъжете.

- Няма да споря.

- И добре ще направиш. - Тя обърна очи към него и го загледа с пренебрежение. - А сега покажи паричките.

В същия миг вратата на апартамента вляво се отвори и в рамката й се облегна яко момче с неравни зъби и широка усмивка, облечено като играч на снукър - с черни панталони, широка риза с атлазено елече и посмачкана черна папийонка, увиснала като мустаците на стар котарак. Намигна на Голдберг и пъхна небрежно ръце в джобовете си.

"Заучено положение - за да ми вземат страха и парите..." - помисли си Голдберг и бръкна в джоба на сакото си. Извади около дузина двайсетачки и ги бутна в ръцете на проститутката. Тя им хвърли бърз поглед, после ги пусна като ненужни хартийки в широкия джоб на халата си и се отмести от вратата.

Двамата влязоха в стаята, която не предлагаше домашен уют. Под единствения прозорец, закрит с тъмночервени тюлени завеси, имаше широко легло с изпънати завивки, което заемаше половината стая. От дясната му страна се мъдреха шкафче с нощна лампа и барче с алкохол, а от лявата - синкаво огледало и елипсовиден метален плот, върху които имаше пепелник и две наченати кутии "Pall Mall", сбутани между няколко шишенца не особено скъпи парфюми. Ако се изключи неподходящият отдушник с електриковосини жалузи, монтиран на метър от пода, стените на стаята бяха почти голи - имаше само едно опърпано макраме със сухи цветя над нощното шкафче и морски пейзаж в барокова рамка до огледалото.

Голдберг седна на леглото и загледа Ева, която първо отиде до металния плот, за да изхвърли фаса от цигарето, после се върна с грациозна походка и някак небрежно доразтвори халата си, да не би някоя от прелестите й да остане незабелязана.

© Галин Никифоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2013, № 1 (158)

Други публикации:
Галин Никифоров. Фотографът: Obscura Reperta. София: Сиела, 2009.