Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЩАСТИЕ

Дилян Еленков

web

Ед Вилейн влезе в този живот с много късмет. Някои го могат, други - не. Еди го можеше. Още с раждането си държеше голямата карта. Нямаше как да изгуби. Играта го очакваше и той я играеше добре. Не се стараеше много. Не искаше да се старае. И нямаше нужда. Когато късметът е с теб, спираш да се стараеш.

До 27-та си годишнина Еди не знаеше какво е загуба. Някъде по това време се завъртя с оная мацка, която му изсмука соковете. Винаги я бе търсил - цялата. С дълги голи бедра. С евтини рокли, пропити и прозиращи от разлятото по тях вино. С вечно излизащите й гърди. Със синините по тялото й. И драскотините, които сама оставяше навсякъде. Стояща на белия стол с туптящо сърце. С виновността, покваряваща ангели. С размазания грим и червило, насилена от стоте демона. И този поглед, тези очи, този глас.

"Това е щастието", мислеше си Еди. Двамата крояха заедно булевардите, облени от неоновите светлини. Когато пресичаха улиците, хората отдалеч разпознаваха силуетите им, разпознаваха любовта. "Това е", мислеше си Еди, "повече не искам нищо". И нищото го сполетя безотказно, както снежен човек посреща пролетта.

Започна се, когато тя го напусна. Стана почти мигновено. Не спечели в казиното няколко поредни месеца. Спря да го посещава. Пробва в няколко други, но навсякъде бе същото. Изгуби апартамента, вилата, работата си. После родителите си. Старите си приятели.

Еди започна да води бохемски живот. Разбираше колко е скапан в сутрините след колабиращи запои, в минутите, решаващи битието му. Момичетата го разбираха с един поглед. Съжаляваха го. Мразеха го. Беше се предал. Не тръбеше навсякъде колко е велик. Не търсеше компании, те го намираха. Преследваха го с цялата си помия и изкормена божественост. Да, давеше се в алкохол. Сутрин по няколко часа си мислеше за културата. За културните хора. Те със сигурност знаят, най-вероятно го и правят - това да канализираш нещастието си в създаване. Толкова е красиво да ги гледаш и слушаш как обясняват процеса си на създаване. Красиви, чисти същества.

Като се срещаше с хора, играеше роли - на художник, на актьор, на музикант, на бог, най-често на прасе. Беше лош художник, лош актьор, лош музикант, лош бог. Всъщност посредствен. Което е най-лошото. В тая игра посредствеността е по-лоша от косъм върху сапун.

Беше добро прасе.

Междувременно се запозна с Морис. Морис бе известен в някои среди с леката ръка, с която отстраняваше проблеми. Обикновено срещу определено заплащане, но понякога правеше услуги за приятели. Еди се сближи с него. Следваше своя план, който се бе избистрил през времето в главата му.

Една вечер, на чаша миризливо вино, Еди каза на Морис:

- Виж, имам проблем. Можеш ли да ми помогнеш?

- Казвай.

- Това не е животът, който искам да водя. Трябва да се махна. Но не мога да свърша това сам. Бих искал ти да го направиш.

Морис не мисли дълго:

- Ще го направя.

Еди се усмихна.

- Имам само едно условие. Не трябва да знам кога ще се случи.

- Нямаш проблем. Нито един.

- Каквото и да става, не ме предавай.

- Никога, приятел. Разчитай на мен.

- По-добре да не се виждаме повече.

- ОК.

Двамата си казаха наздраве и се разделиха.

Мина време. В началото Еди тръпнеше и подскачаше при всеки неестествен шум в стаята, при всяка по-ярка светлина по тротоара. Постепенно това отшумя. Еди си спомняше единствено за нея - за нейните крака, и то какви? Най-чудесните крака. За това как му ги показваше щедро, защото знаеше, че му харесват. За това как се разтваряше пред него като капка масло в терпентин. За усмивката й, за косата, в която обичаше да заравя лицето си.

Постепенно забрави и нея. Забрави какво е това да губиш, забрави какво е това да печелиш. Заживя обикновен живот. Без полет и без падение. Намери обикновен дом, обикновена работа, обикновена жена, която му роди обикновени деца. Научи се да обича всичко това. За пръв път в живота си Ед Вилейн беше истински щастлив.

Случи се една сутрин, в която бе останал сам у дома. Жената и децата бяха на разходка в парка. Обикновена, кристална сутрин. На вратата се почука. Беше Морис. Морис влезе, Еди го покани на масата. След като седна, Морис благодари за кафето, след което насочи срещу Еди блестящо дуло.

- Време е - каза Морис.

- Но аз вече... - започна Ед. - ...Да, време е.

Изстрелът прокънтя като падащ сух клон в малката кухничка. Морис стана, допи кафето и излезе, като тихо затвори вратата след себе си. Главата на Еди лежеше на масата, малка черна локвичка се образуваше под лявото му око.

Слънцето навън превръщаше в пара последните капки утринна мъгла. В парка птичките пееха, а обикновени майки бутаха обикновени колички, в които с обикновени усмивки се смееха обикновени деца.

 

 

© Дилян Еленков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.10.2015, № 10 (191)