Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗРЕДИТЕЛЯТ

Дилян Еленков

web

С Биби все не се получаваше. Първият път като си легнахме, прокървя. Тичах в полунощ до аптеката. Следващият пък бях прекалено пиян. Третият опит не си спомням изобщо. Не съм я и питал какво точно се случи. Това беше тежък период за нея, в който преживяваше раздялата си с нейния. Не ми беше за пръв път да ме използват за разредител. Разбирах какво става, но не ми пукаше, исках жена в леглото си. Въпреки всичко се разделяхме с целувки и обещания. После тя се прибра при него. Милият, имаше някакъв проблем в главата. Но аз го харесвах, тъпото лудо копеле.

 

След около месец телефонът ми зазвъня. В 3.30 през нощта. Беше Биби. Плачеше. Моля те, на твоята улица съм, ела ме прибери, загубих се, не мога да ти намеря входа... Ок, миличка, стой там, ще те намеря. Както си бях с пижамата (беше хладничко), обух едни чехли и излязох. За щастие, моята улица е дълга и права. Някъде много мътно след две-три жълто пресветващи лампи я видях. Стоеше неподвижно. Затичах се към нея. Докато тичах, се спънах, единият ми чехъл отхвърча, одрах си коляното, също и лакътя, и докато обувах чехъла, който извадих от една локва, повярвайте ми, не си помислих нищо. Тя ме видя и тръгна към мен. В ръцете си носеше две огромни торби. Хей, Биб, какво става? Биб плачеше тихо, а по пътя я изби на истеричен смях. Вонеше на алкохол. Не спря да се смее, докато не влязохме в кухнята. Сипах й чаша вино, аз пресуших две набързо, а третата запазих за разговора. Спря да се смее. Загледа се в пералнята, а аз чаках. Достатъчно, че да отворя нова бутилка. После проговори. Първото, което каза, беше, че докато идвала насам, изпила бутилка водка. Хич не се усъмних в това, но спрях да й доливам вино. После каза как тъпото лудо копеле, което харесвах, я бил заключил 3 дни в една стая, и не я пускал, защото искала да го напусне. Да си тръгне, да го зареже, да му ебе майката, или както там предпочитате. Ама оня не я пускал. Накрая го издебнала в момент, в който изпаднал в кома - имаше си проблеми с наркотиците момчето - събрала си багажа в ония две торби и се измъкнала. И ето я при мен. Нямало къде другаде да отиде. Мълчах. После й казах, че трябва да се наспи. Добре, каза, но не знам дали ще мога да заспя. Отидох в стаята си, взех два лексотана, върнах се в кухнята, дадох единия на нея, другия на мен, после й оправих леглото в ателието, завих я и поседях малко до нея. Заспа почти веднага. След това угасих лампата и си отидох в стаята. Както виждате, не винаги съм пълен гадняр.

На сутринта трябваше да ставам рано, щяхме да записваме две песни. Биби още спеше. И още как. Излязох, купих два кроасана с шоколад и едно прясно мляко, сложих ги на масичката до леглото й, оставих една бележка да стои колкото и докогато иска, взех китарата и излязох. Денят мина бързо, омотан в кабели, пукащи се чинели, гърмящи бушони, скъсани струни и рестартиране на компютри, земетресение, две-три повръщания, спомени за бой в публичен дом, някакво търкаляне по стълби, надолу, как иначе, плюшено мече, подарено от клошар, просене по улиците, 5 пъти по 20 стотинки, защото така ми харесваше, пък и стигаше за една бира, после онова магаре, долно, искаше вино, и какво стана - естествено - счупено стъкло и проклет корк, червеният-бял бинт, който упорстваше в червенината си, тъпотия, разкарах се, после един малък пожар, да, това беше забавно, пожарът, и после още нещо, тоест още няколко неща, но хайде сега, да не се занимаваме с глупости, все пак записахме една песен. Не стана зле. Допълнителен тонус ми даваше мисълта, че едно красиво момиче ме чака. Чака ме у дома. Хей, кой сега е Кралят? Бях опиянен от тази мисъл. Беше към 22.30, когато тръгнах към къщи. Нямах пари за такси, затова се качих в трамвая. След 2 спирки получих съобщение: "Дили, тръгвам си. Ще се видим скоро. Аз съм добре, наистина. Благодаря ти."

Прибрах се, пих мляко, изядох единия кроасан и си легнах.

 

Минаха 3 месеца. Телефонът. Биби. Хей, как си? Хайде да ходим на моята вила, има много картофи там, а също и хамак, ще си вземем и нещо за пиене. Идваш ли? Идвам, казах, но изчакай два часа, че трябва да ми сложат една пломба. Скоро бях на море, и там падна. Сигурно от пясъка. Добре, добре, каза, звънни веднага след това и тръгваме. Докато седях на зъболекарския стол и ми пилеха зъба получих съобщение: "Дили, забравих пастата за зъби. Ако можеш, вземи. Айде, тръгвай".

Като излязох от кабинета, напазарувах здраво: цигари, ракия, вино, бири, и няколко шоколада. Че какво повече? След няма и час автобусът вече ни клатушкаше между боровете. Наляво, надясно, пак наляво, понякога направо. Биби ми скубеше брадата и казваше, брей, колко е пораснала. А ето, тук, имаш един СТРАШНО дълъг косъм. Как не си го забелязал? На всичко отгоре е бял! Усмихвах се.

После рейсът спря посред гората. Реших, че сме спукали гума. Но Биби ме хвана за ръка, и каза, давай, тук сме. Ами чудесно, птички, миризма на смола... аз всъщност обичам гората. Но се наложи да вървим 5 (ПЕТ) километра до къщата, простете, вилата. По необясними причини прескочихме през оградата. Помислих си, че се заражда нещо интригуващо, но се оказа, че не е така. Просто ключалката на портата била ръждясала. Жалко, още една провалена авантюра. Обаче дворът! Обаче терасата! Дърветата - всички овошки! Е-хей, щракнах с пръсти и силно целунах Биби. Простих й за петте километра.

Беше вече края на октомври и се стъмваше рано. Ставаше хладно още към 17. Обаче ние твърдо бяхме решили да вечеряме на верандата. За пържене на картофи определено беше късно, за това нарязахме една салата - да са благословени недокоснатите от скорци и други по-пъргави двуноги презоградни скокльовци градини - и вече седяхме на масата, отрупана със свещи, за всеки случай и един газен фенер, и другите малки благословени нещица, правещи една вечер вълшебна. И беше, беше, беше. Докато не ни замръзнаха задниците. Но пък Биби ме изненада, хвана ме за ръка и ме заведе на втория етаж, запали едни оранжеви лампи с абажури, наоколо облицовка от матово дърво и килими, пуснахме някакво старо радио, което хващаше само "Христо Ботев", и докато се усетя, вече си бъркахме в гащите, сваляхме пуловери и фланелки. И бях готов. И луда работа. Не знам чия беше тъпата идея да излезем на верандата да изпушим по една цигара, преди да продължим. Запомнете: НИКОГА не пушете цигари, особено на студено, преди да сте си свършили работата. Като се върнахме, пак започнахме, но вече не се получаваше. Моментът беше отминал. Поцелувахме се малко и заспахме полуоблечени.

На сутринта се събудих преди нея. Винаги се събуждам пръв, дори преди котката си. Отидох до тоалетна, после излязох на двора, измих се, поиграх си с едно куче, дошло откъдето то си знае, и запалих цигара. Започваше ясно син, слънчев ден. Още не бях допушил цигарата и чух гласа на Биби от прозореца: хей, днес е време за плаж! Мхм, измънках. Още се събуждах. Преди да слезе, набързо изпих две бири, и я посрещнах приятно усмихнат, и изобщо не противоречих на предложението за кафе. Докато правеше кафе, изпих още една бира. Стана към 10 часа. Тогава сияеща фея по тюркоазен бански се появи до мен с кана кафе и огромно одеяло. Хайде, идвай, каза. Отидох. Настанихме се под една круша, разположихме одеялото така, че сянката да не ни застигне поне 3 часа. Нямах бански, но пък имах неотразими провиснали гащета. Първо полежахме, мижейки срещу слънцето и срещу себе си. Не говорихме за предната нощ. После измъкна някакво списание и ми прочете интервю с Том Уейтс. Готин е, нали? Да, да, готин е. Докато четеше, лежеше по корем, след това се обърна по гръб и замълча. Запалих цигара и я гледах. Гледах я цялата. "Хей, мислиш ли, че имам много косми долу?" - попита много тихо. Отдавна знаех, че няма, но трябваше да продължа играта. Промъкнах си ръката под слиповете й, погалих я и казах, че има точно толкова, колкото трябва да има. Тръгнахме да се гушкаме. Тогава телефонът й ЗВЪННА. Това животно звънеше и звънеше. Тя го погледна и каза, извинявай, трябва да вдигна. После се отдалечи и говори около половин час. Аз я наблюдавах как си кълчи талията през сенките на овошките. После дойде при мен. Очите й бяха различни. Кожата й бе различна. Седна до мен, в другия край на одеялото. Знаеш ли, започна, Роско... бяхме скарани... сега иска да дойде тук... казах му, че и ти си тук... имаш ли нещо против? Роско беше оня пич, дето я беше затворил три дни в стаята. Изпуфтях нещо. Някакъв отговор, вероятно. Ще кажете, защо не си тръгна веднага, глупчо? А глупчото просто се разходи 2 километра и обратно до някакво крайпътно заведение (отне ми 2-3 часа, защото междувременно обърнах едно-две на място) да купи една торба с бири и едно уиски. И се върна. Върна се, прескачайки отново през оградата, а пред нея вече беше паркирал един сив пасат и бях възторжено посрещнат от една нововлюбена двойка, която ме подкани: "Хайде, ще вечеряме горе на топло и ще играем карти". Седяхме в същата стая, в която предната вечер се натискахме с Биби, светлините бяха абсолютно същите, смях се носеше отвсякъде, "Христо Ботев" беше на позиция, помятахме малко карти, после малко табла. Даже и свещи имаше. Роско все пак издържа, държеше се добре и непрекъснато ми казваше наздраве. Дили все пак издържа, усмихваше се и непрекъснато му казваше наздраве. Така или иначе, положението беше ясно, казах, че съм уморен и ще лягам. Чувствах се пълен идиот, какъвто си и бях, но вече беше късно за спасение. Настаниха ме в съседната стая, чиста, бяла, дървена, с нощна лампа. Оставих я да свети и отворих "Жени". Зачетох се. След около половин час се почна. ДУМ... ДУМ... ДУМ. Първо малко се обърках, но като чух стенанията бързо се усетих, че това е ГЛАВАТА на Биби, удряща се в дървената ламперия. И се удряше, удряше, удряше. Затворих книгата и се загледах в прозореца, в който виждах отражението си. Нищо ново, стари приятелю, казах си на глас. Ти си добър разредител, заради теб са измислили джина, или беше обратното, но това няма значение, ти правиш толкова хора щастливи, тези объркани жени, които те забъркват с лимонче и две-три кубчета лед, и те гълтат на екс, дори преди ледчетата да се разтворят, а лимона поглеждат винаги с погнуса.

Гледах през прозореца, докато се развидели. В другата стая беше тихо от 2 часа. Виждате ли, багажът ми беше там. Най-накрая се реших, станах (не си бях събличал дрехите) и леко отворих вратата. Бързо си събрах нещата, но излизайки се спънах в тъпото радио и то се трясна на земята. Роско се понадигна, погледна ме с едно око, аз му махнах усмихнат, той ми махна усмихнат, и се измъкнах. Голият крак на Биби беше отпуснат край леглото.

Като излизах, трябваше пак да прескачам оградата. Но вече се бях специализирал и не си надрах лявата длан като предните 3 пъти. Онова псе, с което си играех оная вечер, започна да ме лае. Замерих го с една гнила круша. Псето, крушата, аз. Усетих единство. Усещах и приятната тежест на всичкото пиене, което бях отмъкнал от къщата. Спирах от време на време и си отварях бирички. Накрая стигнах до главния път. След няма и 10 минути една бяла лада комби ме взе и ме закара до "Хладилника". Хоп-хоп, малко градски транспорт и бях у дома. У дома. Отпуснах се, запалих цигара и не мислех за нищо. Отново. Биби беше като инжекция, мислиш за нея само докато ти я бият. Гушнах котето и задрямах.

Късно следобяд телефонът звънна. Биби ме питаше дали всичко е наред, защо съм си тръгнал толкова рано (?), как съм се прибрал, и такива работи. Всичко е наред, Биб, по-добре не е било, казах й, беше приятно, пак ще го направим някой път, градината ти е страхотна, особено крушите... пожелах й щастие и й казах чао.

 

И до днес съжалявам, че не пробвах хамака и картофите.

 

 

© Дилян Еленков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.03.2013, № 3 (160)