ОТВОРЕНАТА ВРАТА

Дилян Еленков

web

Бе вечерта на вечерите. Денят на дните. Звездите бяха по-ярки от всякога. Снегът продължаваше да вали, с което засипваше паважа с белотата си. Цяла година всички се приготвяха за този ден, копнееха за него, изпълнени с вярата си. Ритуалът на ритуалите. Обичта бе всеобща, прегръдките се ширеха наоколо, всяка снежинка бе докосване, породено от обич. Когато слънцето залезе, уличните лампи осветиха градчето в мек жълт спомен.

Ива и Тим приближиха сградата. Тя бе оцветена в жълто, както улиците, както дърветата. Имаше ограда, метална, с портичка, която те преминаха безпрепятствено и влязоха във вътрешния двор. Около 20 метра ги деляха от входната врата. Видяха изминати стъпки в снега пред тях. Не бяха първите.

Натиснаха звънеца. Чу се леко жужене и вратата при малкия натиск се отвори. Ива и Тим влязоха в широкото фоайе. Оказа се добре осветено за техните представи помещение. Качиха се по малкото стълбище, водещо към асансьора (те бяха на последния, 8-ми етаж). Натиснаха белия бутон. Никакъв звук, никакъв отговор. Това се повтори няколко пъти. Явно, елеваторът не работеше, затова решиха да тръгнат по стълбите. И тръгнаха.

Тим се шегуваше, дали Ния ще ни познае, дали Ния ще ни отвори. Ния организираше купона. Беше сладко момиче, но го познаваха бегло. Ния бе сляпа с едното око, с другото може би виждаше по малко. Но бе сладка. Момчетата се лепяха по нея. Когато покани Ива и Тим, те бяха очаровани.

Ива и Тим заизкачваха стълбите. Втори, трети, пети етаж. Поумориха се, ала се кикотеха. И тогава стигнаха дотам. До шестия етаж. Вратата отдясно бе широко отворена. Слаба светлина излизаше оттам. Хей, каза Тим, виж това. Тук някой се е понапил. Остави това, давай да продължаваме, каза Ива. Ала Тим се приближи до вратата, постави ръце на устата си във форма на фуния, и, навеждайки се през отворената врата, се провикна: хей, вратата ви е отворена.

Не се чу отговор. Ха, каза Тим, тук няма никой. Да продължаваме, каза Ива. Чакай, чакай, да поразгледаме. Тим направи първата крачка, обърна се към Ива и каза, ела, няма страшно. Ива влезе. Хвана ръката на Тим, за всеки случай. Ехо, извикаха и двамата, заедно. Не се наложи да се оглеждат в тъмното, защото лампите така или иначе светеха.

Бяха в малко коридорче. Пред тях имаше три врати - отляво, по средата и вдясно. Тази вляво, стъклената, бе затворена. Подминаха я и отидоха до средната. Отвориха я. Вътре бе пълен безпорядък. Празна стая, със спуснати щори, две-три чинии по пода, една чаша, преобърната, и няколко пепелника. Пълна кочина, усмихвайки се, двамата се съгласиха. После погледнаха в стаята вдясно. Бе напълно чиста, със скосен таван, под който стоеше една стара маса, върху нея - огромен свещник, загасен, под който бе затворена окапана с восък дебела книга. Брей, казаха си отново Ива и Тим, тук имаме добра ергенска квартира.

На излизане все пак решиха да проверят и първата врата. Оказа се банята. Натиснаха бравата. Отвориха. Пъргава пара ги облъхна, ала се разсея бързо. Това, което видяха, бе това, което очакваха от видяното дотук: запушена мивка, канавка, пълна с косми, паста за зъби по мивката... имаше малко червено тук-там, за което Тим отбеляза: о, тук някой си мие редовно зъбките (има нещо тук, приятно е). На Ива не й бе толкова забавно и каза на Тим, хайде, да изчезваме. Ок, каза Тим, и двамата излязоха от апартамента. Решиха да не затварят вратата, нали така я намериха. Продължиха нагоре, хванати за ръце.

Двамата стигнаха до осмия етаж. Почукаха на вратата (нямаше звънец). Вратата се отвори. Бе Ния. О, каза, о, заповядайте. Двамата влязоха. Здрависването бе неловко, доколкото Ния не виждаше протегнатите им длани. Влязоха вътре. Вътре бяха Стела, Ноа, Амели и Жан. Здрависаха се едни други, пуснаха плоча на Кристоф, след което се поотпуснаха. Сред приказките Ива и Тим споделиха с останалите за отворената врата няколко етажа по-надолу. О, това ли, каза Ния, иди я затвори, случва се.

Ива и Тим пропуснаха да забележат, че Стела, Ноа, Амели и Жан бяха слепи.

Ива реши да го направи. Отвори вратата и тръгна по стълбите надолу. Приближи шестия етаж. Наближи го. Вратата бе все така отворена. Пара излизаше от нея, чуваше се силен шум от банята. После спря. Вратата на банята се отвори, и, надзъртайки, Ива видя оттам да излиза красиво момиче, загърнато в бял халат. Ива бе омагьосана и не помръдна. Момичето с халата влезе в стаята със свещника, бавно разпусна халата от себе си, леко обърна главата си назад и каза (с изненадващо мъжки глас), още искаш ли?

Ива изтръпна, и бегом се върна при другите, може би очакващи я. Влезе при тях. Разказа за случилото се. Всички се разсмяха. Смяха се, докато се умориха. Ния каза, така е, когато не внимаваш, уморена си, късно е, навън снегът вали. Може би е така, каза Ива. После отиде при Тим. Разказа му. О, така ли? Ще й разкажа играта, заяви Тим, и без да дочака отговор отвори вратата и заслиза надолу по стълбите.

Мина около половин час. Ива трепереше. Трепереше за Тим. Какво се случваше с него? Къде е милият Тим? После той се появи. Бе странно ухилен, по тялото му се стичаха лиги, а очите му бяха сиви и безмълвни, слепи и невиждащи. Ива го погледна, огледа се наоколо. Бе единствената виждаща. Те сякаш не обръщаха внимание на това. Говореха си и се прегръщаха. Бяха щастливи. Ива изпадна в истерия. Лутайки се, попадна в обятията на Тим. Мила, защо не дойдеш при нас, каза й той. Ива се изтръгна от обятията му. Със сетни усилия отвори вратата и се затича надолу по стълбите. Докато минаваше покрай шестия етаж, чу отново: още искаш ли?

Ива отвори входната врата. Оставаха й 20-те метра до външната порта. Затича се. Малко преди да я отвори, оттам влязоха, хванати за ръце, момче и момиче. Момчето и момичето бяха слепи, с бразди от изгаряния по тялото. Отправиха се към сградата, усмихнати и опипващи с протегнати ръце въздуха. Ива едва успя да се отмести от пътя им, като се хвърли в снега встрани. Двамата не я усетиха и продължиха пътя си.

Ива отвори металната портичка и излезе навън. Дишаше дълбоко. Озърна се, огледа се наляво, надясно, после реши и пое по пътя на спасението си.

© Дилян Еленков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.07.2018, № 7 (224)