МИР

Дилян Еленков

web

Мир водеше своя живот така, както можеше. Вярваше в съдбата си, вярваше в съдбата на света. Така, както никога не се бе случвала, така, както той щеше да я предопредели. Държеше в шепите си цялото неизбежно съществуване на толкова бедни и богати души, на всички изгубени и намерени, всички влюбени, умиращи, разделящи се, братя и сестри, мразещи се, убиващи се. Нямаше нужда от общност и тя нямаше нужда от него.

Мир докосваше всичко. Това бе първото, което му бе дадено. От малък знаеше колко важно е това. Знаеше как някой ден ще е звезда на небето, част от съзвездие, което ще бъде посочвано с пръсти. Ще има кой да го посочва, тоест.

И само той, той ще го е направил, с душата, с тялото, с костите и всяка друга частица, на която дължи съществуването си. На божествената искра, която го създаде.

Да, от малък го знаеше. И го правеше. Докосването. Докосваше всичко, което се изпречваше пред погледа му. Тогава сметката бе по-малка, осъзнаваща ограниченото му битие - мислеше си, че ако не докосне, мама ще го напляска, татко ще се чумери. Сестра му ще играе с неговите играчки. И той започна: пип това, пип онова. И всеки път се усмихваше. Казваше си "пип, за щастие". И нова усмивка. Понякога повтаряше, за да е сигурен. Докато не усети истинското място. И истинското място идваше.

Така или иначе, стана по-голям. Беше на 16. Беше на път да се раздели с докосването, ала дойде друго. Взираше се в онова странно петно на шкафа, и си повтаряше "всичко ще е наред". Дълго го гледаше, докато очите му се завъртаха в орбитите си. После му се завиваше свят, сядаше на дивана и дишаше тежко. Но всичко беше наред. Беше спасил семейството си. Дълг, който изпълни добре.

Понякога Мир излизаше. Не обичаше да излиза. Когато го правеше, беше тривиален - не стъпваше върху кръгли канални плочи, пропускаше пукнатините по асфалта, ала въпреки всичко не се боеше от черните котета. "Никога нищо лошо не съм направил на котка, и те го знаят", казваше си. "Не ще ми покажат нищо лошо". Е, имаше малък страх от джуджета-жени. Само веднъж я видя, и после две седмици сънуваше великани, които се опитват да се нахвърлят върху него по различни причини.

После Мир онемя. Не му пречеше особено, така и така пелтечеше. Не беше и особено разговорлив. Но още чуваше всичко. Повече, отколкото искаше. Беше единственият свидетел. Знаеше го. Знаеше и това, че трябва да продължава. Възвърна си Докосването. Спря квадратните канавки. Забави походката си. Ходеше с приведена глава. В началото леко прегърбен, по-късно се прегърби повече. Въпреки това ходеше с достойнство. Защото разбираше същността на мисията си.

Той бе Пазителят.

.....

Докосни това. Докосни го пак. Не, не стана добре. Пипни го пак. И пак. Пип. Пип. Пип. Два крачки назад. Една напред. Не, още една. Но не, не тук. Пипни пак кокичето. Изправи го. Сега се върни за котето. Кажи му, че е коте. Сега пипни простора. Мини под него. После пак, но назад. Не настъпвай тревичките, избили по пукнатините на тротоара. Не ги настъпвай. Наведи се. Целуни лицето си. Знаеш, че това е невъзможно. Ох, завърти се. Завърти се два пъти. Наведи се и плюй. Сега можеш да се обърнеш. Мама и татко са там. Ти ще ги опазиш. Всичко ще е наред. Ето, направи крачка. Прескочи пукнатината. Ето, прескочи я. Браво. Тази плоча е малко крива, но става за левия крак. Ще стъпиш върху нея. Но не и върху следващата. Тя е фатална. Никога не стъпвай върху следващата плочка! Спри и отново се обърни. Не се навеждай. Вдигни ръце. Помахай с тях като птица. Сега се обърни. Можеш да продължиш. Не, не там! Това ще бъде краят на всичко! Добре. Добре. Добре. Следва просторът. Под него ли да минеш, или покрай него? Мирише добре, тази крачка ме връща и отвежда едновременно в детството. Мамо, тук съм. Татко, ето езерото. Минавам покрай простора. Пипам го отново. За щастие. Удрям си главата в стълба. Удрям си главата отново, така, пак за щастие. Така трябва, така е предписано. Вървя напред. Един дебелак застава пред мен. Не знам какво да правя. Обръщам се и плюя отново. Вече не знам от кое лице да пиша. Пак се обръщам. Дебелакът се смее. Смее се на мен. Не знае, че аз пазя всичко. Поглеждам го и му махам с ръка. Тръгвам обратно. Прескачам пукнатините. Прекосявам границите. Признавам всичко. Зад мен се търкалят камъни.

Прескочих пропастта. Спасих света.

© Дилян Еленков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.04.2017, № 4 (209)