ЛЮБОВ

Дилян Еленков

web

Не помня. Може би някога съм обичал, може би някога са ме обичали. Не помня. Времето е относително, пък и понякога го сменят, специално за мен, вярвам в това. Душата е индивидуалност, нали се сещате. Което няма нищо общо с времето, но асоциативно играе подходяща роля. Подходяща, защото следва преходността. Една евентуална преходност е добро начало, както и добър край, сами преценете. Понеже краят като начало не е преходност. Но кого, коя и как съм обичал, или мен са обичали бе бързо и категорично пределно, тоест преходно. Може би ще мога да обясня. Най-вероятно това обяснение ще е ясно само за мен, така че дерзайте. Или, по-точно, не обръщайте внимание. Макар че нали точно това искам, или не искам, да обърнете внимание.

Така или иначе, за мен тя вече е кучка. Може би винаги е била, най-вероятно, ала аз съм тъп. Тъп дотолкова, че да не разбера, че е кучка. Значи, може би съм кучи тип, или кучи син. Но не мисля, че е така, понеже харесвам котки. Повече от кучетата. Разбирам се с тях, с котките, тоест. С това ще получа ожесточено неодобрение, но, кучетата - навират си муцуните в твоята, ближат те, когато спиш, дъхът им смърди на мърша, на тяхната лайняна закуска, после малка лига се проточва покрай лицето ти, или върху него, ще пръдне веднъж-дваж, преди теб, ще те изпревари в този смисъл, ще поиска неща, за които ти не би искал да мислиш в момента, най-вероятно е да не мислиш за тях, още малко, и ще седне върху лицето ти, отново това лице, защо ли се връщам към него, и няма как, трябва да станеш, от удобната си хлъзгавина и да удовлетвориш тези желания, кучешки, няма как, дори преди собствените.

Ала твърде бързо се отклоних. Ще го направя отново, със сигурност. Поне това е сигурно. Което е едно и също, ала сме свикнали да не мислим така. Плюем по една дума и забравяме собствения й смисъл. Както и да е, ще се повторя, по някое време.

Всъщност я помня. Тази кукувица. Така я наричам сега, тогава не я наричах така. Има ли значение. Винаги съм бил с кукувици. Привличат ме, както аз привличам тях. Или пък не е така. Може би ми харесва да си мисля така. А дали съм бил с тях? Не помня. Поне не съм сигурен. Сигурен съм, че те биха опростили, или поне улеснили нещата. Сега, не тогава. Понеже тогава определено не бе лесно. Поне за мен. Те, най-вероятно, са били наясно с това, което се случва. Аз не бях. Никога не съм бил. Още не съм наясно. След всички тези години. Поне да беше само една. Не са много, не мислете това. Няколко. Всички кучки. Обичах всяка една от тях. Егоистично, естествено. Или пък егоизмът се състоеше в това, че изисквах да ми правят свирки. Щура работа. Като заблуденият щурец на Лорка.

Така или иначе, загубих ги. До една. Не се питам защо. Да започвам ли? Има ли значение? Знам, че никога не ги е имало. Никога и няма да ги има. Говоря за тях винаги в единствено число, защото винаги са били единствените. Тук малко грешно се изказах, ала не ми пука. По-скоро имах предвид, че за мен всички те са една. Единствената. Винаги единствената. Всички те. Обобщавам, в този смисъл. Като куче, ближещо подопашието си.

Магьосници. Сега така ги наричам, магьосници. Тогава не ги наричах така. Добре де, и кучки. За мен е едно и също. Както и кукувици, да добавя. Да забравим за грешката с единствено число. Лицето, да, именно лицето е важно. Първо, второ, трето. Е, и тялото е важно. Глава, цици, крака. И задник в добрия смисъл. Понеже може и да не е в добър смисъл. Дупе, ако щете. Тя имаше хубаво дупе. Всичките тя. И останалото може би бе хубаво. Не знам, не съм питал. Нито себе си, нито който и да било. И отговор, в този смисъл, не съм получавал. Най-вероятно не съм и искал. Достатъчно ми е било евентуалното подозрение, евентуалното нехайство, или както искате го наречете.

Това го помня, да. То е ясно, че няма да има никаква хронология. Понеже за мен това си е твърде изсмукано, или изнасилено, като крехка душа, писане. Аз и не мога да го направя. Пиша с два пръста, на лявата показалец, на дясната среден. И така си я карам. Не се срамувам. То и защо ли. Добре се справям. Като скорост, разбирате. Не като качество. Качеството е въздух под количество. Като дроб, математически, тоест. С тиренце по средата. Разделете, приемете, решете задачата. Твърде досадно е за мен. Не харесвам уравненията точно толкова, колкото не харесвам неравенствата. Една евентуална спирала е по-разбираема за мен. Спирала, затворена, или разкриваща се, чрез квадрати. Златната среда. Кратно на кратното. Виж, това го разбирам. Някога, понякога. Една евентуална загадъчност, намерила себе си в множеството.

Със сигурност беше тя. Това така или иначе не мога да отрека. Ала коя беше тя? Може би първата, може би последната. Със сигурност, отново, не бе по средата. Имаше ли изобщо такава? По средата, тоест. Сигурно е имало. Със сигурност. Отново. Защо пък не? Така или иначе не помня. Сега се сещам за девойчето, дето бръкна с пръст в задника ми, после повърна в ризата ми. Наложи се да се прибирам гол до кръста. Всеки си носи кръста, нали се сещате. Но коя беше тя? По средата, може би. Между другите. Това не намалява влиянието, което ми даде. Или така аз реших, че ми го е дала. Влияние, нали четете внимателно, не внимание. Тя така, по невнимание, уби онова сиво коте, с което ходихме до гробищата. Понеже ходихме до гробищата със сивото коте. Аз го държах в ръце, имам това като спомен, тя тичаше наоколо и се радваше на крилатите каменни ангели. После по някое време котето се нагълтало с терпентин и си отишло. Поне така ми каза. Домът й, в този смисъл, беше пълна кочина. И аз бих се нагълтал с терпентин, ако имах избора, който бе имало котето. Тъпотия. Лайна.

Не съм сигурен. Нигога не съм бил. Тя ли беше, или другата. Знам, че и аз веднъж бръкнах с пръст, къде точно, не знам. Миришеше на лук. Сигурно беше яла, вечеряла, по-точно, нещо с лук. Така или иначе бяхме в палатка, откъде се взе, не знам, и с краката си ритнахме онази бутилка вино, и то се разля върху нас, и прекрати всички следващи опити за сближаване. Май заспахме така, мокрички. Хубаво е да си мокричък, но зависи от какво. Зависи и къде. Майната му, поспахме си добре. Със смъкнати гащи май бяхме, или не, но това вече ще реши съдията на сънищата. Станах преди нея и се прозях, потърквайки натопените си във вино ташаци. Не беше зле. Или беше, даже много зле, или пък не. Пф. Не мога да бъда сигурен, дотолкова, доколкото не съм сигурен дали това беше вино, или урина. На цвят, за мускат го докарваше. На миризма не съвсем. Но пък и бяхме спали там, с потопени в това нещо крака, така че не е сигурно. Не е сигурно вино или урина беше, тоест. Може би и двете. Алелуя.

Беше хубаво, там, в парка, сега си спомням. Коя от тях беше, не е много ясно. Най-вероятно единствената. Нали винаги е тя. Поне така казвам. Вървеше пред мен, в тази борова гора, или парк, и в един момент рязко спря. Нарочно го направи, разбирам тези неща, за да се блъсна в нея. И аз го направих, леко я побутнах отзад, и тя се разсмя. Поне така разчетох звуците, които издаде. После, по някое време, се озовахме на онова паднало дърво, бук някакъв, тя пред мен, обяздила го, аз зад нея, опипващ циците й. Тя ме усети, че съм твърд, и се побутваше назад към мен. В този смисъл бях седнал откъм гърба й, срущу косата й. Тя беше с гръб към мен, тоест, на онзи пън. Като на лодка-бананка. Сред океан от бръшлян. Поцелувахме се малко, така, тя с извита назад шия. Беше хубаво, доколкото мога да преценя. Нещо не достигна и продължихме разходката си. Бръшлянът ни следваше навсякъде. Изискваше нещо, този бръшлян. Много е вероятно да беше така. После, по-късно, не е ясно кога, бяхме в друга гора. Защо стана така, след това време? Кому бе нужно? Времето, имам предвид. Можехме да свършим работата и преди това време. Или не сме могли. Кой знае. Аз най-малко. Винаги съм знаел най-малко.

Така или иначе първо й побърках в гащите. Беше влажна, така се казва, знам това. Не съм пълен идиот. Така, побърках й в гащите. Тогава се появи онзи спортист - в този смисъл не харесвам спортистите - дето мина, тичайки покрай нас. Рязко си извадих ръката, какво да правя. Поседяхме така. Стана тъпо, какво друго да стане. Ала тя се изправи, пое ръката ми и каза: тръгвай. И аз тръгнах. Какво друго да правя. Минахме двеста или нещо такова, метра, стигнахме до онази поляна, и тя ме бутна в тревата. Направо си ме бутна, така, с главата в тревата. После извади онази дрешка, нещо нейно, и го положи под същата тази, моя глава. Не знаех какво следва, затова се надигнах, тялото си, тоест, да я целувам. Тя се усмихна и покорно, откъм моя страна, тоест, ме положи на дрешката. Разкопча ми колана и така. Наведе се там и започна. Не съм свикнал с тия работи, бързо свърших. Тя изтича до едни храсти, след това, какво направи точно, не знам. Не съм по тия работи. Казах го вече. Върна се. Помня, че й благодарих. Тя каза, че за това не бива да се благодари. Запомних го. След това, или преди, не е много ясно, вече не благодарях. Тогава, или следващия път, заваля дъжд. Понеже имаше следващи пъти. Влакове минаваха покрай нас. Дали видяха нещо? Аз какво видях? Пука ми. Пиу, пиу.

От друга страна, тя, естествено, може би другата, така веднъж ми се предложи в онова ателие. Нали все пак е тя. Още не бях с бастуна. Значи е била друга. Не помня. Това го повтарям, за да обърнете внимание на невнимателността ми. Понеже съм невнимателен. Както и да е, в онова ателие тя ми се предложи.

Ала в последния момент каза нещо като "не, миличък", това помня, май това каза. Сигурно това е казала. Така го помня. После свършихме, вярно, ала по детски начин. Не ми се обяснява. Не ме е срам, освен от това, че ме е срам. Заспахме така, като Бирк и Роня, там в пещерата. Прегърнали слабините си.

Мисля, че беше на рождения ми ден, и мисля, че тя бе първа. Нали така или иначе, е тя, та има ли значение. Надупи ми се и каза, това точно каза, честит рожден ден. Така мисля. В този смисъл бе тривиално. Ала май така се случи. Пък и кой съм аз, да говоря за тривиалности. Не ги разбирам, в този смисъл. Наскоро пак се видяхме, с нея де, но не съм я питал за това. За репликите й, тоест. Както и да е, уважих я. Знам, че така се казва понякога, затова и аз сега така се изразявам. Може да не звучи добре. Но така говорят хората. Често срещано е, пък и е по-добро от съвкупление. Кучетата съвкупляват ли се, или се ебат? Не е много ясно. Поне за мен. Не ми е много ясно и какво направихме тогава.

После пък, след или преди тези години, там в палатката, тя спеше. Някоя друга тя. Беше с онази зелена къса рокличка, която посред нощ повдигнах. Така или иначе, бях готов и го направих. Очаквах да се събуди, и имах тези две решения: или ще ми извика какво правиш, бе, или ще каже продължавай. Нищо от това не се случи, спеше си, дори не се размърда, а аз свърших. Тъпа работа, но интересна. За мен, поне. В този смисъл съм идиот. Ще го повторя пак скоро, както и други работи. Това, че съм идиот, тоест. Защо го направих, не е много ясно. Може би вълните ме провокираха. Лесно е да обвиниш вълните. Морето, като цяло. Стигаха на два метра от палатката ни. Вълните. Все пак не мога да разбера някои неща. Сънят е едно от тях. Както казах, тъп съм. Така или иначе, покрих я с рокличката и заспах. Може и тя да е направила нещо в съня ми, кой знае. Аз най-малко.

Нали ви е ясно, че става дума за нея. Всичко е за нея. Всяка дума, всяка точка, всяка запетая, многоточие, пауза, интервал - или, ако предпочитате - шпация, въпрос, удивителните, тиретата, всичко, всичко е за нея. Тя е пропита в мастилото, пропита в Word-а, в клавиатурата, която вече е черна, в химикалката, която също е черна, която тя ми даде, в молива, в пръстите ми, във вирнатия ми десен показалец, във вирнатия й десен показалец, в кръвта ми, в името й. Аз живея и пиша за нея.

Явно, това трябваше да се случи пред вас. Явно, нямаше как да не се случи пред вас. Явно е. Разбирате ли? И бях там с нея, пред нея, и нямах избор. Колко избор имате вие? Колко избор оставихте на мен? Питате ли ме истински как ми се наложи да я оставя? Не. И недейте да ме питате, няма да ви кажа. Аз изстъргах от челото си всичко това. Изтъргах го от лицето си, от палците на краката си. От корема и лактите си. От диафрагмата си. От раменете ѝ. От среднощното тежко дишане. От опънатите ми до тялото ръце. От опънатото ми тяло. Опънато е по гръб, да не би случайно да се получат нежелани контакти с материята. А материята е нежелана. Това не е тя, как да бъде, и затова си лежа по гръб. Като стане належащо, ставам, повечето пъти е достатъчно просто да изляза на терасата, пък понякога и цигара паля. И тя не помага. И пак лягам, и пак по гръб. Вече съвсем осъзнато си кръстосвам ръцете пред гърдите. Не се подготвям за ковчега, но наистина се чувствам комфортно така, седя си, значи, с ръцете и опънатите крака, и ми е по-добре. Дишам дълбоко. Напред, назад, нагоре, надолу. Даже почвам да си мисля, че не е толкова зле. Даже почвам да си мисля, че спя, че тя съвсем не се е случила. Но тя се случи, и затова сега аз ви се случвам.

Всичко се случи много объркано и много объркано ще го прочетете. Няма друг начин. Нямаше друг начин. Но тя има крака, нали, и то какви? Чудесни, ех, как можахте да се зачудите. Чудесни, да, това ще ви кажа. Най-чудесните крака. Защото моите не са чудесни, направо са ужасни. Моите са криви, космати, а единият дори опериран, ходя с бастун, понеже още се налага да ходя. Обаче друг е въпросът с нейните крака, те ми харесват. Пък и тя знае, че ми харесват, затова ми ги показва щедро, и аз я гоня с бастуна. Понякога я настигам, но тя просто ми се оставя. Тогава плача. Всъщност плача сега, тогава не плачех, поне не много. Не знам кой е по-близо до другия. Аз до нея ли, или тя до мен. И просто се навеждам, и ровя косите си в нейните. Ровя ги. И тя се разтваря, не говоря за краката вече, говоря за атоми, разтваря се като масло в капка терпентин, и срамът ни пази, но това не е срам, а тяло. И ето ме, дишам отново. Но отдръпвам ли се, или се приближавам до нея? Дори и сега не е ясно. Дори и сега, след като тя си отиде.

Както и да е, уморих се вече. Имаше, или е имало, и други. Мисля, че имаше. Много е вероятно да е така. Така или иначе, загубих ги всичките. Може и да не съм ги намирал, така че загубата не е точна дума, но все пак ще се придържам към нея, думата, тоест. Загубих и нея, единствената, която и да беше от всичките. Може би е била някоя от тях, сега така мисля. Може и всичките да са били. Може и нито една. Може да съм си въобразявал. Най-вероятно е така. Мога да продължавам така, в същия смисъл, до безкрай, поне докато видя края, който най-вероятно съществува. Може и да не съществува, но в моя случай най-вероятно ще дойде. Как може да си сигурен, дали е дошъл, или не? Може би като се умориш. Или като ти стане скучно. Или и двете. В този смисъл, май за мен е дошъл. Краят, тоест. Освен това, най-вероятно ще се повторя. Ще повторя нещо, да, това ще направя. Една евентуална и досадна повторяемост. Понеже, както казах, не помня много. Както и да е, това е, което си спомням. Уважете искреното ми мнение.

© Дилян Еленков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.06.2019, № 6 (235)