Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОЯТА КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

Дилян Еленков

web

О, библиотеките. Мир и Благодат са библиотеките.

Но ще се върна към тях след малко.

Почна се от четенето, и се свърши там, на Славейков. То и сега свършва, дотолкова, доколкото фасът ми е в устата и споменът е жив. Ето защо ще побързам.

Четенето - добре. Сътворяваме история. Имаше го онова хлапе, което ме смая с въпросите си. Понеже, така съм чувал, че е редно, като прочетеш нещо, питаш: някакви въпроси? И хлапето имаше някакви въпроси. За жалост, не помня никой от тях, но като цяло ме накара да запелтеча, забравих за останалите присъстващи и май четох само за него. За хлапето, тоест. После и То почете, и аз му се преклоних. Стиснах му ръката, или то стисна моята. Не знам кой на кого отдаваше почит. Има ги тези малки генийчета, появяват се изневиделица, изсмукват въздуха ти и се замисляш за някои неща, които си могъл да направиш, или, по-плашещо, е нямало как да направиш. И съжаляваш за пропиляната енергия, за всички малолетни чекии. Винаги съм си знаел, средновековните рисунки не грешат.

После се напих. От малко, но качествено. Естествено, стана късно; аз без пари, и пак старата история. Молих да ме оставят да спя на някой диван, ама ме изритаха. Винаги е едно и също. Този път поне мина без кръв и урина. И навън, крачка наляво, крачка надясно. Към 2. Подготвих се за пешеходството, към 40 минути до дома. Прерових се, всичко на всичко, 50 стотинки. Минавах през Славейков (хм, отрано подсказах края) и понеже има готин автомат за лимонов чай в библиотеката, реших да си взема за из път. Вратата се отвори. Чудо. Замириса ми на кафе и си взех кафе. Отпих. Огледах се. Тишина. Истинска тишина, и никой. Та направих стъпка, втора, трета, защо не и повече. И влязох в АНТРЕТО. Поослушах се, огледах се. Никой и нищо. И продължих - качих се на втория етаж (добре познавам сградата, отдела за ИЗКУСТВО, а и някакъв театър там виси), и чудото продължи. Килимчето беше същото, червено. Тук-там светеха лампи, колкото да светят. Уют, ама освен уют, и маса, с пълна купа кашу и неотворено шампанско. На масата имаше и много отворени шампански, но аз знам кое да гледам и кое ме чака. То си ме чакаше, само мен и никой друг. Бях там, сам, в тази стара и прекрасно предсоциалистическа сграда, и всичко беше мое, нямах нужда от ключове, ключовете бяха в задния ми джоб. Очевидно е имало ПАРТИ предната вечер, и очевидно тези, които трябваше да спират такива като мен да не правят това, което правих, се бяха накъркали и се скатаваха в предколедни емулсии. Познат сън, съня на бедняка.

Благодарих им тихо, на спящите, на вещиците. Това е софиянщина, помислих си, чиста СОФИЯНЩИНА. И там, горе, се намерих. Понеже от известно време се чудих, даже го споделих като чудене с приятели - намирам ли се, или се губя напоследък. И тишината там горе, и книгите, които винаги съм обичал, този път ми се отвориха по начин, който няма да разберете, освен ако не влезете посред нощ в библиотека. Тези чувства, да си на мястото си, да си на топло, да правиш нещо нередно, или най-редното, кой знае, и краката ти да омекват. Сякаш си сред безброй жени, леки, както ги наричат, за жалост. Но отворили краката си. Само за теб. И ти ги разлистваш, и подушваш, и то е неповторимо, индивидуално. Няма една и съща. Тук Гоген, там Малер, ето и Аврора.

От време на време се унисах. Поспивах, тоест. После се будех по един и същ начин - търсех с ръка печката и котката си. Веднага усещах, че нещо не е както го мисля, и с моя си мътен поглед се оглеждах. Веднъж се събудих на някаква камерна сцена, след това сред някакви ноти, после увит в някаква завеса. И тоалетната беше замесена в цялата история. Добре, че я имаше, и повече не е нужно да я споменавам. Наздраве, Андрей!

От време на време чувах стъпки, кикот, говор.

Не съм съвсем сигурен дали бяха истински, каквото и да значи това.

Последното ми събуждане, окончателното, което още ме държи, стана към 9. И аз станах към 9 и нещо. Тишината още си я биваше. Мен не съвсем, пак се почудих какво, по дяволите, става. Но килимчето си беше там, и това, за което казах, че няма да споменавам повече. Какво повече ти трябва? А, да, безчет книги, списания, ноти, само за теб; и малко недоизпито шампанско. И още малко кашу. Добре непрепържено. Нуждата ми от цигари се задоволи лесно - вчерашните веселяци явно са били ларж, защото намерих доста недопушени фасове в едни огромни пепелници, като Божие око бяха тези пепелници.

Оставих текстовете си на един стол пред една стая. Тези, които четох предната вечер.

След това, което е добре познато като сутрешна амнезия, и малките нещица, които правиш тогава, ми хрумна следната мисъл: дотук добре, спа на топло, оправда мнението на многолюдието за библиотеките като дом за безпризорни, ок, ама как да се измъкна оттук? Почаках до 10. Тогава, сетих се, отварят. Щях да си излеза като поредния отегчен КЛИЕНТ. Но нали са празници, сигурно всички се търкалят, сами или с някого. Трябваше да действам. Докато допушвах фаса, прегледах програмата - беше окачена на една от стените, и в главата ми влязоха няколко имена: Жоро, на първа, Мартин, на трета, и други. Те си знаят какво е това, аз предполагах. И така подготвен, затропах тежко по стълбите. Стигнах до ВРАТАТА. Ама реших да го дам малко лежерно и се направих, че пускам монети в кафемашината. Понеже усетих, че спящите са се събудили и всъщност идваха към мен. И ме потупа този човек по рамото, и ме попита, доста вежливо, да призная, "ама Вие как така, откъде?" И не знам как стана, не го бях репетирал, но вдигнах високо ръцете си, и наперено казах: "как така, откъде! Тези мизерници Жоро и Мартин (незнайно защо ударих ударението на А) ме оставиха ГОРЕ! Тръгнаха си и ме оставиха, гадовете!" Май казах и още нещо. Изглеждах развълнуван и разочарован. Човекът дори не измънка, отвори ми вратата и ми пожела лек ден.

Весели празници, отговорих.

Докато излизах, до последно очаквах някой да ме настигне. Никой не ме настигна. Ни приятел, ни враг. Борбата да ги запазиш е една и съща.

По пътя си намерих цигара. Съвсем истинска, неосмукана цигара. Седеше си там, чакаше ме. Изпуших я, трамвая дойде, качих се. Продупчих непродупчен билет, слънцето грееше. Усмихнах се на хората и на себе си.

Усмихнах се за вас.

 

 

© Дилян Еленков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.12.2013, № 12 (169)