Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЪЛЪБИТЕ

Дилян Еленков

web

Понякога знаеш какво трябва да правиш. И татко го правеше. Всяка вечер, всяка сутрин, всеки ден и всяка нощ. Тогава, преди 4 години. Татко беше там, беше при него. Татко удължи живота на дядо ми с поне 10 години. Може и с 15. След онова падане и всичко останало, представете си 86-годишен човек, падащ от 4 метра, и какво се случи с него. Няма да обяснявам. Ребра и такива неща... от 4 метра, 86-годишен човек... баща ми отиде да живее там, кой друг щеше да отиде? Другите ми роднини нехаеха, само чакаха парата, докато татко броеше и делеше хапчетата, слагаше ги в малки бели хартийки с надписи от 1 до 7 - дните на седмицата, които режеше с една ръждясала ножица, сортираше ги по цветове и часове, по дати и смелост, пишеше с молив разни неща по тях, защото и той забравяше, и нито се примиряваше, нито се прибираше. Сменяше памперсите на човек, който някога е скачал с парашут, за да пази задниците ни. И явно се е справял, макар че до последно се съмнявах дали се гордее с мен. Той беше най-едрият от всички роднини, за които знам. Все казваше "яж повече, виж се какъв си слаб". После ме потупваше по рамото с едната ръка, докато с другата трополеше с пръстите си по масата. И се разбирахме. Докато беше жив, така и не се ожених, нито почнах някаква продължителна и "стойностна" работа. Мисля, че това не беше проблем за него, той схващаше тия работи; освен другото, ако съм виждал в рода си човек с чувсво за хумор, това беше ТОЙ. Защото имаме поне двама-трима самоубийци сред клоните. Въжета, пушки, и такива работи. С часове седяхме на терасата и ми разказваше истории. За елата, растяща на няколко метра пред нас, как я засадил, когато построили блока, как тогава малката еличка била едва 50 сантиметра, и сега, после, винаги гледахме високо нагоре, към върха на елата, която беше по-висока от блока; гледахме, докато ни заболят очите, докато се просълзим. Въпреки че това се случваше често и се повтаряше при гостуванията ми, никога не усещах досада; винаги накрая гледахме нагоре, към върха на елата, и очите ни сълзяха, без значение дали бяха опечени от слънцето, или намокрени от дъжд. Изтривахме мълчешком сълзите си, после се прибирахме вътре. С татко си тръгвахме. След това дядо падна от четирите метра и просто чакахме смъртта. Беше ужасно. Винаги се чудех дали ще го видя отново жив.

Месеци наред не стана от леглото. И една сутрин просто седнал на ръба на дивана и казал на татко: добре съм. И това беше. Това било, аз не бях там. Това е чудото за мен. За много от нас. Подновихме разговорите си на терасата... за войната, за елата, понякога, по-рядко, за баба. Струваше ми се като сън. Той беше прав, стоеше до мен, този едър и силен човек, вярно, прегърбен от тежестта, но още вдъхващ респект. Обичах го. Може би егоистично, като последната ми връзка към детството.

Татко се прибра вкъщи. Въпреки това всеки ден ходеше да му носи ядене, а от време на време и аз ходех да сготвя нещо топло на място. Дядо седеше на масата и се усмихваше, приказвахме си. В един момент забелязахме нещо интересно - колкото и да метяхме, колкото и малко хляб да ядеше дядо, целият под в кухнята ВИНАГИ беше покрит с трохи. Баща ми, явно по-наивен от мен, поне в този момент, все се караше, измиташе трохите и казваше "бъди по-внимателен". Това продължи доста дълго.

И в един момент разбрахме.

Онази сутрин отидохме с баща ми по-рано да занесем разни неща, дядо още спеше; влязох в кухнята и видях над 10 гълъба с ОТРЯЗАНИ КРИЛЕ, всички в кухнята - по масата, в умивалника, по пода, ох, навсякъде. Вратата на терасата беше широко отворена. Разбрах. Казах им тихо: хайде, милички, излезте за малко... избутвах ги с ръце, навън, те не можеха да летят, бяха като кокошки, като кокошките, които дядо някога е отглеждал на село... заболя ме, не исках да казвам на татко, затова един по един хващах гълъбите и ги пусках през терасата, не им стана нищо, бяхме на втория етаж; изметох трохите и всичко беше "наред", направих пилешка супа, после дядо дойде, не каза нищо, хапна от супата и отиде да легне. Не след дълго си тръгнахме.

Дядо почина преди 2 години. Татко беше там. В кухнята било пълно с трохи. И с гълъби с отрязани крила. Каза ми, че изглеждали напълно опитомени. Не се плашели изобщо. Да, да. Самотност, опитомена. Старост, опитомена.

Наложи се да продадем апартамента. И досега хората, живеещи там - една приятна лелка с внучката си, ни казват как през април терасата им се изпълва с гълъби, повечето без крила... седят на перваза, и чакат.

 

 

© Дилян Еленков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2013, № 8 (165)