Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

20 РИТНИКА

Дилян Еленков

web

Отворих с усилие очи. Премигнах. Две лилави петна бавно се изместваха встрани всеки път, когато го правех. Явно вечерта си я е бивало, но очевидно губех форма.

Станах и отидох до банята. Това го нямаше вчера, помислих си, ала зъбите ясно изразяваха снощното ми поведение в огледалото. Отворих тубата с паста и стиснах. Пастата падна в умивалника. Боднах четката в нея и затърках усмивката си. После се изплюх. Киселата спираловидна струя се отече в дупката. Розово-бяло-синя. Отляво надясно. Явно бях в подходящото полукълбо.

Това да си измиеш зъбите е рискована работа - толкова, колкото да имаш силата да видиш душата си на длан. По рекламите го изкарват обезпокоително, но истината е, че единственото, в което вярвам и се кълна истински, е кръвта, която плюя сутрин: тази прокълната червена пяна, това намигащо чудовище, този осезаем момент във времето, в който всичко друго е без значение.

Беше време за кафе, ала кафеварката беше празна, а в шкафовете не открих нищо. Отправих нов поглед към огледалото. Можех да си позволя едно кафе. Поизчистих кафявия йод с малко спирт и сложих една-две лепенки, за визия. Придобих „търговски вид”. Малка медицинска шегичка.

Отворих вратата и слязох долу. Имам късмет да живея горе, пък долу е тази кръчма. Като ме видя, барманът повдигна свития си юмрук.

- А - казах, - само едно кафе, ако може.

- ОК - отвърна той, отпусна свитото си петопръстие и с широката си длан ме зашлеви по бузата, а изпод една от лепенките се стече малко кръв.

После вежливо ми подаде кърпичка с едната си ръка, с другата ми поднесе кафето.

- Благодаря.

- Захар? - предложи, ала засега ми стигаше и отказах.

Усамотих се в едно сепаре и отпих от чашата. Почувствах се добре. Опипах отново зъбите си. Какво пък, помислих, ще устоя за едно малко. Допих кафето и се отправих към бара. Още като ме видя да се приближавам, момчето с престилката засия. Беше здраво момче, разбираше си от работата.

Приготвих се. Настаних се на високия стол и пригладих косата си назад. Хванах се здраво за плота и поръчах с ясен глас:

- Едно уиски, моля.

Очите на негодника светнаха, след което силно замахна към мен. Уцели ме добре, но не достатъчно, че да падна от стола. Усетих топла струя от устата си. Докато погледът ми се избистряше от мътилката, чашата с кехлибарена течност вече бе поставена пред мен.

- Ако продължаваш така, ще те пребия - каза ми той.

- Няма проблем - отговорих - сутринта се прегледах.

- Ти си знаеш, но следващото ще ти дойде в повече.

- Както дойде, брат.

Отидох отново в сепарето. Поседях малко, размишлявайки за поезията, за издаваните днес поети, от които има и добри, но на повечето не можех да хвана нишката, да разбера какво казват тези хора. Сетих се, че още не са ми платили за един разказ. Можеше днес да свърша тази работа. Поне 20 ритника. Погледнах краката си и останах доволен. Бях с подходящи обувки. Щяха да бъдат добри 20 ритника.

По едно време входната врата се отвори и в полумрака се появи едно прелестно създание. Седна на бара. „Не бива да се похабява такова красиво лице”, помислих си, и преди да си е поръчала нещо, се озовах до нея. Представих се. Тя също. Казваше се Сю.

- Едно за дамата, каквото пожелае - обърнах се към бармана. - И едно малко за мен.

Той ме изгледа изпитателно, поклати глава, след което наля чашите. Малкото ми костваше един шамар, а сухото мартини на девойката ме свали от стола. Изправих се и отново заех мястото си.

- С тези черпения ще си докараш някое счупено ребро - почти загрижено ми рече.

Не му обърнах внимание. Казах „наздраве” на Сю и тя откликна.

- Все по-малко мъже черпят в днешно време - каза тя, - а като те гледам, кредитът ти се изчерпва - допълни с лека усмивка.

- Пазят си хубавите личица - отговорих.

Побъбрихме. Разказа ми за себе си. Беше приятно. Очертаваше се добър ден. Предложих да се разходим и тя прие. На излизане разбих носа на бармана с опакото на ръката си. Заслужи си бакшиша.

- Заповядай - казах.

- Благодаря, пак заповядай - отговори.

Улиците навън вече бяха измити. Слънцето се бе показало, но още беше хладно. Наметнах Сю със сакото си, прегърнах я през кръста и закрачихме през повдигащия се от асфалта тънък слой пара.

 

 

© Дилян Еленков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.11.2014, № 11 (180)