АВТОХТОНИЯ

web

На стълба разстояние, едва-едва приведен,
надникна Бог към ниското през облаци и пушек.
Земята беше в струпеи, олющена до бедност.
Земята беше ничия. И Той се позаслуша

във тихото бълбукане на хората без думи;
във крясъка на враните, опоскали зърната;
във писъка на майките, по-сùротни от чума;
във вятъра. Във воя му, увиснал под бърдата.

И слушаше ги, слушаше... И взе да оглушава.
Настръхваше брадата му, белееха очите.
Опомни се - бе сам. И самотата го задави.
И като луд от стълбата се сурна по нощùте.

Изрови шепа корени и с камъни ги смеси.
И мачкаше ги в шепите... Студено беше. Страшно.
Не се пожали старецът. И жъна пак, и тèса.
Направи нови хората. Погледна ги... уплашен.

Съвсем си бяха същите. Със кални, криви пръсти,
видя ги от земята Му чудовищно да никнат.
Познаваше ги. Вярваше до гроб, че ще възкръснат
и над пръстта Му, неговата, някога ще литнат.

Сънуваше ги старецът. Сънува още... Плаче,
останал сам над враните, над облаци и пушек.
А новите му хора свойте стари сенки влачат
и закопават стълбата. И него. В кал до гуша.

© Дарина Дечева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.10.2011, № 10 (143)