СЪНУВАТ ЛИ НАСЕКОМИТЕ РУСКИ ВАМПИРИ?

Цветозар Цаков

web

Първият сън, който изобщо си спомням и който помня в детайли и до днес, е от най-ранните ми детски години, вероятно от преди да се науча съвсем да говоря. Сънувах го няколко нощи подред, които в съзнанието ми са се запечатали като няколко седмици, ако не и месеци. В него стоях на зелена поляна, а пред мен се виеше опашка от странни малки червени същества, високи приблизително колкото мен и с хуманоидна форма, които чакаха чинно своя ред и едно след друго заставаха пред мен, слагаха ръка върху лявото ми рамо и отминаваха. А рамото ми се зачервяваше и започваше да ме боли все по-силно, но с болка, която повече наподобяваше изгаряне. Нямаше думи, нямаше звуци, нямаше нищо друго в този сън, освен мен, зелената поляна, червените човечета и болката. И някакво неуместно спокойствие.

Имам техническо обяснение за този сън и не съм съвсем сигурен дали е изфабрикувано постфактум с цел да притъпя недоумението, или реално то е причинило съня. Но някъде по това време, спомням си смътно и несигурно, бях чул за комарите, които хапели и правели пъпки, от които сърби. Бях чул, но не бях виждал (или поне не съм знаел - все пак как може едно дете да различи категорично една дребна хвърката частица от света от друга такава, след като има още толкова много от по-големите и значими неща да открива и изучава?). Детското въображение е необятно, дори и без достатъчно визуални опорни точки - или тъкмо заради това, и моето предучилищно мозъче е съчинило комарите като малки червени хуманоиди, които причиняват болка с обикновено докосване и без причина. Смислово обяснение не търся, защото този сън вероятно е единственият в целия ми живот, който е кристално ясен и няма никакви скрити пластове - в него просто си (до)измислям света. Днес си мисля, че именно заради този акт на съчиняване на света (на игра на Бог?) - изцяло по мое усмотрение и без да се влияя от разни физически закономерности и глупави природни закони - този сън се е запечатал така неизтриваемо в съзнанието ми и навярно никога няма да избледнее.

Защо разказвам всичко това в текст, който би трябвало да бъде посветен на две книги на Виктор Пелевин, появили се на българския пазар през 2017 г.? Отговорът е, че всъщност и аз не знам. Знам и не знам. Може би защото всички светове, които руснакът описва в романите си, са по правило като излезли от нечий детски сън, който се опитва да си обясни света с подръчни средства. И в същото време тези сънища са стряскащо реалистични, плашещо близки до нас и до времето, в което живеем - напук на всички фантасмагорични брънки, с които са осеяни, напук на всички привидни контекстуални размествания, които разбъркват познатия ни свят, но той някак успява да остане все толкова ясно разпознаваем, а фантастичните и приказни елементи само подсилват реализма и обречеността на преживяването и още повече карат лявото рамо да смъди, сърби и боли, вместо да облекчат болката като с магически мехлем.

Започнах с наивния си детски сън, не защото литературата е наивен начин за гонене на отколешни болки и страхове. На детски и не толкова детски кошмари. Наивно би било - просто няма смисъл да се повтарят истини. Може би започнах по този начин, защото основната отличителна черта на сънищата е, че те имат способността, неписаното драматургично правило постоянно да отскачат от случка в случка, от време във време и от емоция в емоция - напълно произволно и без никаква логика и последователност. В рамките на един и същи сън. Започнах със съня си вероятно защото именно такова беше усещането ми при прочита на двете книги една след друга, които за мен се сляха като в един сън в две части. Освен че е и тематично свързан с основните разглеждани субекти в тях - насекомите като цяло и комарите-кръвопийци в частност. И като метафори и като себе си. Дребни, миниатюрни живи частици от нашия свят, за чието съществуване, общо взето, си спомняме само в миговете, в които изпитваме нужда да се отървем от тях, за да не нарушават достолепното ни господарско спокойствие. И с които - точно в тези дребни мигове - всъщност несъзнателно и охотно сменяме ролите си. Без да съзнаваме моментното си безсилие, каращо ни да търчим из стаята с вестник или джапанка в ръка, изоставили всичко останало в името на един миниатюрен, лишен от възвишен смисъл, акт - убийство, което е най-отчаяната проява на страх и най-пълното смаляване пред страха, познато на Земята. Моменти, в които се подчиняваме на насекомите и дребните твари и сами се превръщаме в дребни твари. Когато всички познати ни човешки устои са заложени на карта и от нас остават разголени страхът и паниката от вечните въпроси - кои сме, какви сме, защо сме тук и накъде сме се запътили.

Започнах със съня и заради коренно противоположните усещания, които двете книги оставиха у мен. Заради несигурността си в опитите да ги подредя на рафта на Пелевиновото творчество така, че да имат смисъл и логическа обосновка. Нали в сънищата такава не е нужна? Рядко попадам на две толкова разнопосочни в почти всички аспекти книги на един и същи автор. Между двете, освен 13 години време, зеят няколко толкова дълбоки пропасти, въпреки сходния начин на създаване на световете, че неопитният читател лесно би се хързулнал и сериозно объркал по пътя обратно към автора. Не мога да се нарека изключителен познавач на творчеството на Виктор Пелевин, но от това, което бях чел до този момент, бях останал с впечатлението за умел съвременен разказвач на модерни приказки за възрастни, ситуирани съвсем в нашия свят, с всички познати нам опорни точки, винаги пределно актуален и винаги намиращ свеж и оригинален начин да завърти и омотае действителността около оста ѝ толкова прецизно (или пък шанаджийски), че да не ти пука, че не можеш да различиш измисленото от действителното, въпреки че те са съвсем ясно разграничени и назовани със собствените си имена. Защото всичко си изглежда точно на място. Тук обаче моята лична ситуация бе твърде изненадващо шизофренична - летях високо и едновременно с това падах стремглаво надолу в ямата. Всъщност едно след друго, но някак с усещане за неделимост. Като в американско увеселително влакче, сглобявано в СССР.

Като дълго пропадане в сън, в който ти се налага да скочиш от някое високо място, да полетиш, за да се спасиш, но не можеш да помръднеш, вкопчил си се здраво в нещо невидимо около теб, вероятно в самия въздух, неспособен да издадеш и звук, но въпреки това пропадаш - в друг сън, а може би направо в живота. Ако изобщо между двете има разлика.

И макар в моя случай с книгите на Пелевин разликата да беше така осезаема, че да ме накара да се питам от един автор ли са писани и защо, приликите от своя страна са наистина достатъчно много, за да бъде объркването ми пълно и посоката на пропадане - напълно неизвестна, дори и след събуждането. Силно доминиращата и обединяваща тема в сънищата на руснака, които той е затворил между тези конкретни четири корици, е метаморфозата. Преобразяването на насекомо в човек и на човек в насекомо, или друга незначителна твар. Метаморфоза, която не се случва пред очите ни - тя вече се е случила някъде, някога и по някакъв начин, който не е от значение и на който ние просто трябва да се доверим. Даже и когато се случва пред очите ни, всъщност вече се е случила и ние виждаме само остатъчната светлина от взрива. Или пък не се е случила и няма как да се случи - защото всичко в природата е всичко останало, само местата, от които наблюдаваме, са различни и пречупват светлината под различен, произволен ъгъл, в който всеки е способен да види своята истина и своя идеален (или катастрофален) свят.

Например:

Място за наблюдение номер едно. От което се вижда как насекомите се превръщат в хора. Но не съвсем.

На пръв поглед "Животът на насекомите" е съвременна сатира, написана през 1993 г. и занимаваща се с разностранни въпроси от бита и ежедневието на пост-съветския човек в Русия, който търси смисъла на живота и на себе си, докато се опитва някак си да оцелява в новите условия и под новите правила. Започва кротко и обикновено - с бизнес разговор между двама руснака с необичайни имена и един пришълец от Америка. Съвсем скоро (и съвсем рязко) обаче обичайността излита с ефирните крилца на три комара и каца върху пелерината на вятъра, който я отвежда в паралелно измерение. Разгърната като басня, в която насекомите се държат по човешки, разговарят и мислят по човешки и се опитват да живеят по човешки в естествените си насекомови хабитати, книгата всъщност остроумно и с искрящо черно чувство за хумор ни показва незначителността на човешкия живот, неговата дребна и краткотрайна същност, сравнена с тази на насекомите, в която всички гигантски въпроси намират своя отговор единствено в онази последна глътка въздух, преди да бъдем стъпкани с обувка, размазани върху прозорец, покосени от електрическа лампа или изпушени в джойнт. Глътка, по време на която осъзнаваме, че отговори няма, нито въпроси. В която се разбира, че всичката незначителност си е струвала - единствено и само тя, и именно тя е най-голямата сила на живота и единствен смисъл. Със или без безкрайни размисли и терзания около съществуването. Заедно с всички абсурди, които сме принудени да изтраем - да живеем 17 години под земята като цикади, с угрозата къртовският труд и вечният мрак да ни превърнат в хлебарки само за да видим за един ден синьото небе; да прелетим стотици километри, само за да установим, че далечната червена точка не е фар, нито капчица кръв, а лампа против комари (но пък през това време сме видели толкова много други неща); да търкаляме безспирно топка тор, която е всъщност целият свят и ние сме тези, отговорни за неговото въртене, нищо, че никой не ни забелязва и всеки един миг топката може да ни смаже (а в крайна сметка рано или късно тя го прави...).

Пелевин по елегантен начин преплита световете и животите на различните насекоми, които като паралелни вселени съществуват заедно и са си взаимонеобходими, без да подозират едни за други. А понякога даже се превръщат едни в други. И тъй като насекомите носят съвсем човешки имена и вършат съвсем човешки неща, човек лесно се разсейва и забравя, че става дума за насекоми. Което е и една от хитрите хватки в книгата, защото всяко малко напомняне - всяка животинска антенка, резец или фасетъчно око идва като рязък събуждащ шамар по увереността на човешкото съзнание в своята уникалност, а оттам и в атестациите си за запазено място на първия ред в театъра на живота.

Или пък:

Място за наблюдение номер две. От което се вижда как хората се превръщат в насекоми. Или някаква друга дребна твар.

Четенето на "Empire V" ме захвърли в пълната противоположност на емоционалния и смислов спектър. Книгата излиза в Русия през 2006 г. и не изневерява на веруюто на Пелевин да създава нови светове в нашия собствен, да изкривява реалността в криво огледало, което всъщност изправя много дефекти, и да отправя незлобливи сатирични коментари към съвременното общество, неговите порядки и неговия генезис и възможни изходи. Само че тук нещата са стъпили на много по-хлъзгав камък, допълнително загладен от стотици други подметки преди това, което създава съвсем реални предпоставки Пелевин да падне в капана, който сам е заложил пред своите читатели. А именно чрез опростяване на сложността на света да го направи още по-сложен и многопластов, до степен на излишност и автоцитатност. Основната тема на пръв поглед е изтъркана - вампири, създали и управляващи света, които ползват хората като марионетки за своите цели, а даже и като дойни крави за своите биологични и духовни нужди. И не става дума непременно за обичайните за холивудските сценарии нужди от прясна човешка кръв - авторът и тук се е опитал да бъде оригинален, стараейки се да постави обиграната тема с всички нейни стереотипи и типологии в една малко по-различна смислова и символична среда. Вампирите са представени като благородни същества, които от незапомнени времена обитават планетата, без знанието на хората, и които де факто са създали и култивирали човешкия вид и цивилизация, за да задоволяват различни свои потребности. Във встъплението възрастен вампир просвещава в "занаята" млад човек, попаднал в безпътица, който ще заеме неговото място във вампирската йерархия. Следват глава след глава, под формата на неговото обучение, постепенно обясняване на всичко съществуващо - от самия човек до парите и любовта. Пелевин е специалист по дебанализацията на банални светове. В този случай обаче нещо във формулата драстично му убягва. Та дори и стилово. Разказът върви тежко и бавно, с по-скоро елементарни хрумки, с множество повторения и с ненужно разтягане на фрази и диалози, които сякаш са там, за да увеличат обема на книгата или може би да придадат повече плътност на персонажите чрез детайлизиране на комуникацията между тях. Само че ефектът е по-скоро обратен - четенето се затлачва и накъсва, а посланието остава изгубено някъде измежду опитите да повярваш, че героите са истински и не се стараят да заемат пози за удобството на някакво дълбочинно мета-четене на текста. Светът на Емпайър Ви под сменените и леко разместени имена си остава банален - остава си нашият свят, в опит да бъде обяснен чрез деконструкция и реконструкция на имената в него, но без да претърпи каквито и да е вътрешни сътресения и себепрозрения. За читател с опит всичко в тази книга е предвидимо до степен на инстинктивен яд на места. Хубави идеи се срещат тук-там, но са задушени в общия сипей от думи.

В същността си "Empire V" е книга, която се опитва да намери и обясни Бог. Обяснително и разточително. По начин, колкото се може по-достъпен за масовия човек, без да навлиза в профанизации и масова реторика. Превръщайки Човеко-Бога на нашето съвремие в обикновен човек, който доброволно слиза от трона и заема позицията на нищожна твар, в опит да обясни себе си.

В същността си "Животът на насекомите" е също книга, която се опитва да намери и обясни Бог, но кратко и стегнато - наситено като самото живеене. Прави го в пъти по-елегантно, изкачвайки нищожната твар до подножието на човешкия трон. Защото именно оттам - от подножието му - светът се вижда най-ясно и преценката е най-трезва. Там - точно в средата между нищожността и величието. Където нито можеш да се главозамаеш и да паднеш от високо, нито тежестта на небето да те смачка като хлебарка.

Два, в същността си еднакви, съня, от които се събуждаш в коренно различни светове.

Независимо от предпочитаното място за наблюдаване на световете Пелевинови, едно, струва ми се, ще изпитат всички онези, които решат да се изкачат до възвишението, от което Пелевин е избрал да погледне общия ни свят. До това конкретно възвишение, или до тези конкретни възвишения - могилка, скала или връх, няма значение. Ще застанат на най-равното място или пък на сами ръба, ще сложат ръка над очите, за да ги прикрият от лъчите на слънцето или луната, и, след като претеглят всички плюсове и минуси, всички полети и пропадания, сигурен съм, ще изпитат едно неуместно спокойствие. Точно като това в детския ми сън - първият, който помня и вероятно последният, който винаги ще блещука там, в съзнанието ми, докато е живо и търсещо. Защото честно написаната литература, дори и когато ни ядосва, накрая неминуемо оставя в душата неуместното спокойствие на осъзнатия живот, сложил ръка на рамото ни, за да ни успокои или окуражи, да ни побутне нетърпеливо напред или да ни поспре за малко, за да се огледаме. И сами да решим дали рамото ще засърби и заболи или от докосването ще ни стане приятно.

Животът, в който се раждаш с мисълта, че си божество и умираш със знанието, че си крава... Или пък насекомо. И ако си късметлия - накрая разбираш, че това е съвсем в рамките на нещата, защото творецът си предимно ти.

© Цветозар Цаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.12.2020, № 12 (253)