Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НОЩНИ ПЕПЕРУДИ

Цветозар Цаков

web

1.

Вятърът свистеше като ранен скорец.

Абсолютно съм сигурен, че никога няма да чуя как свисти един ранен скорец. Ако изобщо свисти.

Но звучи поетично. А работата на писателите е именно такава - да звучат поетично. Глупаво, наивно, може би дори нелепо, но поетично. Най-завладяващата проза е тази, от която капят едри кървави капки поезия. Затова и поезията е най-трудният за четене жанр - защото е толкова гъста и концентрирана, толкова устремена и вглъбена в себе си, толкова ярко червена, че на много хора им прилошава само от вида й. (Другите се превръщат в поетични дракули). Тя е кръвта на литературата, а нищо живо на тази земя не би могло да води пълноценно съществуване без кръв. Моята капчица кръв, с която се опитвам да вдъхна живот на историята, която възнамерявам да разкажа, е от скорец. Ранен. И свистящ. Само притворете очи и ще го чуете. Лесно е.

Та, към историята:

Вятърът, както вече стана ясно, свистеше като ранен скорец.

Стоп. Всъщност нямаше никакъв вятър. Вероятно и скорец, камо ли пък ранен. Кафеварката ми свиреше и свистеше в опити да ме накара да я избавя от мъките й. Аз упорито отказвах. Бях се загледал в черната осанка на нощта и се чудех каква ли е рецептата за дълъг живот.

Един старец - столетник, или по-скоро стоипетлетник, веднъж в някакво интервю по телевизията беше отговорил така: "Рецепта? Няма рецепта! Късмет и минимум глупост". Минимум глупост! Мъдър старец. После четох, че се споминал, докато ловял нощни пеперуди на покрива на кооперацийката си. Докато летял свободно надолу, размахвал бурно ръце като голяма граблива птица, а като се сгромолясал върху напуканите плочки на тротоара, от устата му се процедил пронизителен свистящ хрип. Така го описал един случаен очевидец, който бил изтичал по чехли и с фенерче в ръка да види какво толкова са се развълнували пеперудите. Оказало се, че човекът можел да разбира пеперудения език. С този на скорците обаче се затруднявал.

Същият този човек с чехлите и фенерчето - дали от преживения шок или от някаква божествена орисия - малко след случая станал много прочут поет. Още с първото си стихотворение спечелил престижната награда на Нациоиналния конкурс за късно осъзнали се поети. Казвало се "С чехли и фенерче", посветено на размазания на тротоара стоипетлетник и неговия свистящ хрип. Бил изпълнен с толкова брутална реалистичност, че впечатлил всеки един дишащ човек в радиус от сто и пет километра. Дори и тези, дето издържали рекордно много със затаен дъх. Хора от различни градове и села започнали да звънят на домашния му телефон и да го поздравяват за чудесната творба. Звъняли му сутрин - докато ядял пастата за зъби; на обяд - по време на следобедната му закуска с варен овес и препечени хлебчета, вечерта - докато пренаписвал изцяло стиховете си от сутринта; а понякога и през нощта. Тези, които се обаждали през нощта, говорели тихо, за да не ги чуят нощните пеперуди. Нощните пеперуди не понасят хвалебствия - хората не го знаели, но го усещали. Те не знаели също, че нощните пеперуди са способни да ги чуват и разбират, но и това усещали. Изобщо изглежда всички други сетива, освен шестото чувство, са дадени на хората само за да ги объркват.

Нощните пеперуди не понасяли хвалебствия - разправял друг някой си някъде, - защото никой никога не се сещал да ги насочи към тях. Лаврите отнасяли единствено дневните пеперуди. (Скорците пък им отнасяли ларвите). По ирония на съдбата дневните пеперуди изобщо не се интересували от човешка реч, ако ще и цял ден някой да ги хвали. Доста невъзпитано от тяхна страна.

И така, хората продължавали да звънят непрестанно в дома на поета. И непрестанно му говорили, непсрестанно го хвалили. Докато един ден започнали само да свистят. Първият изсвистял в един понеделник следобяд, тъкмо когато нашият човек преглъщал поредната си тежка овесена глътка. Едва не се задавил, но не защото се уплашил, а защото се зарадвал, че старецът му се обажда от отвъдното. Още там, на тротоара, той много искал да го пита нещо, но финалният свистящ хрип на стоипетлетника осуетил намеренията му.

Искал да го пита за какво си е мислел, докато е падал. Предполагал, че каквото и да е, със сигурност ще е много поетично и от него би станало чудно хайку (дали хайкуто не се е зародило от последните мисли на умиращ самурай, докато чертае горната чертичка на онова гордо японско Г в стомаха си?).

Докато падал, старецът си мислел за тротоара. Тротоарът не си мислел за стареца. Накрая тротоарът победил.

Но не се обаждал старецът, разбира се. Просто хората, които звънели денонощно с неизменните си хвалби, започнали да свистят като скорци, защото от толкова повтаряне значенията на изговаряните от тях думи изсъхнали и се превърнали във вятър. Сух вятър, свистящ като скорец.

И понеже всички в радиус от сто и пет километра звънели и хвалели, всички започнали да свистят. Така се родили Свистящите градове. Вие сигурно не сте чували за тях, но те съществуват, макар че ги няма отбелязани на картите. В тях хората свистят един срещу друг, казвайки си "Добър ден" или "Обичам те", пеперудите сменят деня и нощта с няколко размаха на ефирните си крилца, а вятърът разнася изоставените думи и свисти като ранен скорец. Мъдрият старец, който на сто и петата си годишнина се размазал на тротоара пред дома си в опит да улови пеперудите на нощта, бил увековечен със златна статуя в центъра на родния си град - тя изобразявала скорец, с дупка в дясното крило, от която се стичала бронзова кръв.

Тук трябва да призная нещо. Аз всъщност въобще не се сещам как изглежда един скорец. Нощни пеперуди съм виждал - много са гадни! Дневни пеперуди също съм виждал - и те са гадни, но само под микроскоп. Малките гадни неща винаги са по-красиви от големите гадни неща.

С тази мъдра мисъл завършвам първия куплет. Следва вторият:

И в него вятърът свисти като ранен скорец.

...

Извинявам се, ще трябва да прекъсна за малко - на дограмата ми е кацнала една голяма нощна пеперуда, ама от най-гадните. Знаех си, че не трябваше да оставям вратата отворена въпреки жегата. Дори не съм забелязал кога се е стъмнило.

Един момент, само да я убия с някой чехъл и продължавам със скорците...

 

2.

Скъпи дневник (на поетичния вампир),

вече стана една седмица откакво Луната угасна. Нощите са толкова тъмни. Всъщност и дните са тъмни. Някой явно е видял сметката и на дневната пеперуда. Опитах се да пиша в тъмното, но все размествах думите. Получаваха се ужасни безсмислици, от които нищо не би могло да сътвори светлината отново. Дори Луната не успях да върна. Отчаян съм. Самотен съм. На терасата ми кацна гълъб. Давам му от моя овес, а той ми дава от своето мълчание. Доволен съм от сделката. И той, изглежда, е доволен, макар че различавам само контурите му. Струва ми се, че е много красив. Скъпи дневник, трябва да ти призная, понякога се страхувам, че светлината ще се върне и ще отнеме красотата му. Това ме ужасява. Той е единственото красиво нещо в живота ми, макар и да не го виждам. Поезията не струва нищо без слънцето и луната. Нищо!

Тъмнината май започва да ми харесва...


Послепис:

И аз вече чувам гласовете на пеперудите. Знам защо онзи старец е скочил. Не ги е ловял. Следвал ги е.


Послепис 2: Пеперудите ме викат.

 

3.

Скъпи дневник (на не-поетичната нощна пеперуда),

Напоследък се чувствам страхотно. С гълъба се разбираме чудесно. Даже си говорим. С шестите си чувства. Нещо има на гърба ми, сърби ме. Мисля, че е крило. Скоро ще се превърна в пеперуда, а вятърът нека си свисти колкото иска. И като каквото иска.

 

4.

Майната му на дневника! Не станах пеперуда. Онова не беше крило, а цирей. Слънцето и луната отново са тук - и никъде не са ходили. Всичко се оказа толкова банално: Просто съм се озовал в така наречения хронотраматичен деликвиум, когато човек попада в локално затлачване на времевия континуум точно по време на слънчево затъмнение. За всички останали то е траело три минути, само за мен и гълъба (който всъщност беше проскубано врабче) - три седмици. Случвало се от време на време, според учените.

 

Особено на поети.

 

 

© Цветозар Цаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2016, № 10 (203)