ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!

Борислав Балтов

web

1.

Станцията се въртеше около последната останала черна дупка със скорост, близка до тази на светлината. Нямаше нито цвят, нито размер, защото в цялата Вселена не беше останало нищо, с което да се сравни.

Отвсякъде беше накичена с най-различни приспособления, непотребни още от времената, когато и последните изблици на енергия бяха стихнали и тя остана единствената материя, която все още избягваше капана на всепоглъщащата гравитация.

Представляваше огромен балон, пълен с течен водород, и в него живееше всяко едно останало живо същество от цялото разнообразие на почти безкрайната Вселена, която беше минала като на дефиле покрай станцията, през еоните на бясното й въртене, около все по-голямата черна дупка.

Всъщност не се знаеше колко е голяма черната дупка, само скоростта на Станцията ставаше все по-голяма с течение на времето, докато то съществуваше. От неизмерим период се беше запазило това равновесие и сега се беше случило нещо, което въпреки че беше предвидено, го застрашаваше.

2.

Събуждането и сънуването имат много допирни точки. И в двата случая може да си неориентиран за мястото и времето, в които се появяваш. Не си сигурен къде започва и къде свършва съществуващият свят. Реално ти се струва това, което продължава по-дълго време и има по-резки очертания. Всъщност реалността е тази, която ние сме определили като такава. Единствено причинно-следствената връзка ни кара да имаме усещането за реалност. Не помнейки сънищата си, ние можем да загубим връзката между тях и това ни кара да ги смятаме за недействителни, въображаеми.

3.

Адам се появи в средата на Колизеума и не знаеше дали сънува, или всичко около него е реално. Единствено това, че не знаеше как изведнъж се появи в средата на огромната сцена, го караше да мисли, че сънува. Всичко беше толкова реално. Сградата му беше до болка позната, можеше да разкаже цялата история на съществуването й. Имаше чувството, че той е измислил и създал това средище на хорските желания и страхове.

Зад гърба си чу деликатно покашляне и рязко се обърна. Човекът, който беше издал звука, по-скоро от нетърпение, отколкото да си прочисти гърлото, беше висок и слаб. Дрехите му стояха отпуснати на тялото, все едно че бяха на закачалка в шкафа. Адам си помисли, че толкова бели дрехи могат да носят само много слабите хора, в противен случай щяха да изглеждат като магазинери в бели престилки. Освен че дрехите му бяха бели, косата и дългата, но въпреки това педантично поддържана, брада на непознатия бяха чисто бели, сякаш неестествено боядисани в бяло, ефект, който несъмнено беше търсен. Нарочно, за да се подчертае тази искряща белота, очите на непознатия бяха чисто черни. Такива очи създават представата, че са изцяло от зеници, освен ако не се вгледаш в тях под определен ъгъл и на определена светлина и тогава откриваш, че всъщност са кафяви.

- Позволете да Ви се представя, казвам се Аполлион и съм тук, за да Ви напътствам и отговарям на всичките Ви въпроси.

- Всъщност аз нямам въпроси... може би само един. Как така се озовах изведнъж тук?

- Ето, видяхте ли. Винаги има един първи въпрос и от неговия отговор се раждат нови и нови въпроси, докато накрая човек съжали, че го е задал - отговори непознатия и като че леко се поклони, маниер, подходящ много повече за едно друго време, останало далеч назад преди раждането на Адам. - Всъщност много по-важният въпрос би бил защо сте се озовали тук, но учитивостта ме задължава първо да отговоря на въпроса Ви. Не Вие се озовахте изведнъж тук, а всичко изведнъж се озова около Вас. В това число и аз самият. По начина на повдигането на веждите Ви разбирам, че не ми вярвате много и не разбирате какви ги говоря. Всичко около Вас е плод на вашето въображение и нищо не е реално съществуващо. Е, може би моята личност е единственото нещо, което е външно натрапено на цялата ситуация. Всъщност Вие сте избран за може би най-важната мисия от началото на съществуването на Човечеството. Историята е дълга, затова нека поседнем.

- Щом всичко е плод на въображението ми, значи, не би трябвало да се изморявам - отговори Адам, смятайки се за много прозорлив.

- Е, ако предпочитате, можете да стоите прав - отговори човекът с искрящите дрехи и се настани в един от двата удобни фотьойла, които се бяха появили изведнъж, сякаш от нищото, зад гърба им.

- Със сигурност сънувам - каза си Адам и се отпусна, знаейки, че в края на краищата сънищата свършват, колкото й да са реалистични.

- Не мога да Ви убедя, че не сънувате, но задачата ми е да Ви разкажа една история.

- Тогава ще седна, въпреки че не съм убеден в ползата от това, със сигурност ще е по-удобно да си поговорим така.

Както обичате. Историята започва много отдавна, още по времето, когато хората живеели на Земята. Не ме прекъсвайте, а ме оставете да говоря, независимо колко различно е всичко от това, което знаете за нещата. Та, хората не можели да се откъснат от оковите на собствената си Слънчева система, макар и да били успели да излязат в Космоса и дори били изследвали близките планети. Неясно защо, но много често така се появяват великите хрумвания, те решили, че не е важно да се стига до края на Вселената, а той сам ще дойде при тях при свиването й, което било неминуемо. Ето защо измислили проект, с който знанията и човешката индивидуалност да се запазят безкрайно дълго, независимо от това, което се случва с Вселената. Гениално хрумване, заради което ние с Вас все още можем да съществуваме. Изобретена била Станцията, която да запазва независимоста си при всякакви ситуации, да запазва дистанция от всяка маса и енергия, а в нея били заредени, ако мога така да се изразя, личностите на избрани хора. Свободно движещи се електрони в море от течен водород, свързани от неизяснена сила в определени личности, без връзка едни с други пряко, освен през централното съзнание. Оттогава е и основата, върху която се гради субективната представа за света Ви. Всъщност всичко, което сте приживели, усетили или видели през всичките си прераждания, макар че за да си представите цялата ситуация, трябва да промените разбирането си за света наобратно, е ваше субективно възприятие. Това, което Вие наричате смърт, е основното състояние на съзнанието Ви, когато то се обединява с всички останали съзнания и твори единно виждане за живота на всички отделни хора. Всъщност във вашия свят Вие сте единственото същество и всички останали, които го населяват, са всъщност Ваши прераждания. Мръщите се, сигурно мислийки, че не е възможно толкова сложни връзки и взаимоотношения да са плод само на едно съзнание, но направете си сметка колко всъщност е това, което виждаме и знаем във всеки един момент? Виждате ли, не много. Всички хора, които си мислите, че сте срещнали през живота си, всички, които сте наранили или нагрубили по някакъв начин, всички, на които сте помогнали или сте се жертвали заради тях, всъщност това сте Вие в друг период от съществуването си. Всяко направено от Вас действие или бездействие се отразява пак на Вас, усетено през друго ваше прераждане. Времето е това, което не се поддава на контролиране. Макар общият ход да е в една посока, много често съзнанията прескачат напред-назад във времето. Така често чуваме за предсказатели, които много точно предават случки от бъдещето. Това сте самите вие през друг период. Силата на течението е тази, която Ви кара да се държите по определен начин, много малко са тези, които успяват да се измъкнат от посоката на навика и да се противопоставят на законите на първоначално запомнената представа за света. Трябва да се формира непреодолима вяра, че нещата са различни от това, което цикъл след цикъл се повтаря като обкръжаваща среда, за да може да се преодолее спокойствието на подредеността. Сънят също е част от този процес. Поради необходимоста от непрекъснатостта на централното, общото съзнание, всеки от нас го поддържа през определено време от живота си. Дори и аз сънувам понякога.

- А Вие не се ли поддавате на същите закони? Как така сте отделна личност, при положение че всички са плод на моето въображение.

- Аз сам съм се поставил в тази позиция. Променяйки, малко по малко, разбирането си за нещата, някои съзнания могат да се отделят от течението и да излязат на брега на реката, ако разбирате образното ми сравнение. По този начин мога да виждам какво става и да се намесвам, ако е необходимо. Не съм единственият, който е успял да постигне това, но само двама от нас изцяло са се откъснали и са извън всички закони, останали от първичната подредба на нещата.

- И на какво дължа честта да си говоря с Вас? - все още мислейки, че сънува, попита Адам.

- Ще Ви покажа, само не се страхувайте. Може да изпитате световъртеж от внезапната смяна на местата - каза непознатият.

Белите му дрехи като че ли леко засветиха, столовете им се отделиха от пода на около сантиметър. Изведнъж всичко премигна и от рязката смяна на Адам му се зави свят.

- Предупредих Ви, но всичко ще премине за миг.

Около тях нямаше абсолютно нищо. Столът с бялата фигура все едно беше изрязан в абсолютно черно паспарту. Такава чернота не може да бъде описана, тъй като няма с какво да бъде сравнена.

- За ваше удобство ще създам малко светлина, за да се ориентирате по-лесно.

Изведнъж от нищото изплуваха очертанията на кълбо, от което навсякъде стърчаха кули и приспособления с гигантски мащаби.

- Виждам, че сте впечатлен от размерите на Станцията. Те бяха необходими през еоните на свиването на Вселената, за да се защитим от безумните енергии, който вилнееха наоколо. Очевидно замисълът за автономността на нашата обител е бил добър, иначе нямаше да сме тук. Сега ще Ви покажа и причината за всичко.

Станцията изведнъж пропадна под тях с бясна скорост и пред тях се разкри гледка, която беше трудна за описване. Огромната станция стана микроскопична и се носеше на косъм разстояние от ръба на черен кладенец, който се простираше в двете посоки, докъдето можеше да се види. Само леката извивка показваше, че вероятно някъде има край.

- Нищо от това, което виждате, не е реално. Аз го създавам, за да придобиете представа за нещата. Реалността е много по-различна. Не съществува светлина, материя или каквото и да е друго във Вселената. Всичко е погълнато от Черната дупка, която е с размера на Галактика. Единственото нещо, което е останало, е нашият дом, който успява благодарение на гения на създателите си да се изплъзне от привличането й. Теорията казва, че при постигане на критична маса Черната дупка ще се взриви и ще даде началото на нова Вселена. Няма как да разберем дали това е вярно, тъй като критичната маса е равна на масата на Вселената. Така че изборът е прост. Или ние, или тя. Тук идва моментът да Ви разкажа за Вашата роля.

Колизеумът се стовари наоколо и те отново се озоваха в понятна обстановка, за радост на Адам, чийто стомах не беше от най-стабилните.

- Още от създаването й Станцията е била разчетена да използва енергията от черните дупки, за да запази своята изолираност. С времето тази енергия е намалявала, докато в крайна сметка орбиталната й скорост е достигнала почти скоростта на светлината. Едно положение, което макар и стабилно, не е вечно. От време на време се налага да се прави малка корекция, за да се запази статуквото. Досега винаги това е ставало автоматично. Компютрите, които управляват орбитата, са се справяли сами със ситуацията. Сега обаче се случи предвиденото, макар и неприятно, натрупване на грешки в системата. Налага се физическа намеса, за да може Станцията да оцелее. Вие бяхте избран измежду много проверени кандидатури, заради вашето себеотрицание и желание да помогнете на хората. И други имаха същото желание, но никой като Вас не успя да запази самообладание в критични моменти. Ето защо, ако се съгласите, ще бъдете изпратен на една от най-важните мисии в съществуването на Човечеството. Ще Ви бъде създадено тяло, истинско човешко тяло, и в него ще бъде записана сегашната Ви личност. След това в контролната кабина на станцията ще бъде създадена подходяща обстановка за съществуването Ви. Вашата задача е да отидете до главния компютър и ръчно да изтриете натрупаните грешки чрез последователност от натискане на клавиши, която ще Ви бъде казана по време на обучението на новото Ви тяло. Всичко е много просто и не са необходими някакви специални умения

- А след това какво ще стане с тялото и съзнанието ми? - попита Адам с напълно спокоен глас.

- Това щях да Ви кажа. Не можем да поддържаме среда за оцеляване на човешко същество много дълго време, това е изключително енергоемко. С изключването на системите за поддържане на живота, температурата рязко ще спадне, тялото Ви ще замръзне, а личността Ви ще стане част от Черната дупка, около която обикаляме. Знам, че не е лесно да се вземе такова решение, но ще Ви помоля да побързате, понеже за пръв път от много отдавна времето е от значение за нас. Помислете си за всички живи същества, които живеят на Станцията. За всички светове, които са създадени и безкрайните възможности, които са открити пред хората.

- Добре - каза Адам, - може би ще изпълня задачата, но преди това искам да ми покажете как изглежда централното съзнание, за да имам по-пълна представа за какво давам живота си.

- Предполагах, че ще поискате такова нещо, но трябва да го направим заедно, понеже в противен случай личността, която имате в момента и която е толкова важна за проекта ни, може да се свърже с цялото и да претърпи нежелани в случая промени.

Отново всичко около тях пропадна и настана познатият вече пълен мрак, но този път в мрака имаше нещо. Нещо се движеше. Тъмнина в тъмнината, само усещането за движение, а не промяна. Пълната дезориентация се нарушаваше единствено от присъствието, макар и само като усещане, на неговия спътник. Адам си представи какво ли би било, ако наистина беше умрял. Сигурно щеше да е много страшно изведнъж да не знаеш кой си и къде си, да са изчезнали всички ориентири, които хората си създават през целия си живот. Да изчезнат жалоните, които показват пътя, който си изминал, и макар и привидно, посоката, в която се движиш. Чувстваше се като мастилено петно, изпуснато от октопод в дълбокия мрак на непрогледен океан. В далечината на съзнанието му се появи слаба светлинка и той с цялото си същество се насочи към нея. Чувството да знаеш къде отиваш понякога е по-силно от това, да знаеш защо го правиш. Светлината се разширяваше и същевременно се усилваше, получаваше се ефект, сякаш се носи по тунел от светлина в непрогледния мрак наоколо, все едно негатив на това, да влизаш с влака в тунел. В момента, в който всичкият мрак се стопи, избухна ослепителна светлина, не толкова около него, колкото вътре в него. Върху му се стовариха безкрайно много знания за различни животи и чувства на различни хора. Усещаше всяко едно нещо като свое лично преживяване. Безкрайно знание за един свят, който сам беше сътворил. Беше едновременно и убиец, и жертва. Лечител и болен. Влюбен и отегчен. Дете и възрастен. Всички хора, които някога беше преживял, бяха смесени в тази ослепителна светлина, пронизваща цялото му същество. Някъде в края на съзнанието му се появи фигура на човек с бели дрехи, които на фона на заливащото го отвсякъде сияние, сега изглеждаха тъмни.

- Не потъвай, спомни си за мисията - гласът на Аполлион прозвуча като мек камбанен звън и изведнъж чувството за несвършена работа, за дълг към задача, която трябваше да се изпълни, започна да връща съзнанието на Адам. Имаше клепачи. Затвори ги и светлината намаля. Появи се глава, която той тръсна и когато отвори очи, наоколо беше пак познатата сцена, на която толкова много хора бяха умрели, за да дадат на други чувството за безсмъртие.

- Разбирам защо не ме оставихте да отида сам - каза Адам и разтри с изтръпнали пръсти челото си - сигурно никой не желае да се върне обратно, веднъж видял цялостта на общото съзнание.

- Ще се учудите колко самодоволни са отделните хора. Непрекъснато искат да се доказват и предпочитат да сменят тяло след тяло вместо да се отдадат на блаженството на цялостното знание, но в тяхна защита ще кажа, че и Вие сте един от тях. Както виждате, досега не сте предпочел да не се преродите отново, в стремежа си за все ново и ново усъвършенстване. Това всъщност е и Вашата основна цел. Да постигнете съвършенство и покой. Всички хора се стремят към това по най-различни начини. Някои бурно, други кротко, но малцина са успелите. Именно заради това си струва да се продължи животът на Станцията. Не е постигната крайната цел всички да се слеят и останат заедно в едно общо съзнание, което да обеме цялото човешко съществуване и по този начин да постигне покой и хармония.

- Съгласен съм да жертвам собственото си съществуване за подобна идея, още повече че се докоснах до крайната цел и видях, че си струва усилието. Събирането на Човечеството в едно завършено и взаимно хармонично съзнание. Красиво е.

- Време е за трансформацията Ви в истинско тяло.

4.

Не си спомняме раждането, защото е толкова драматично, че би доминирало всички останали спомени през целия ни живот. Когато се ражда малко дете, е нормално да идва на белия свят без каквито и да е знания. Когато се появява направо възрастен човек, раждането е още по-драматично. Новото тяло се съпротивлява на натрапеното му съзнание, така както млад жребец се съпротивлява на седлото. В коридорите на празната станция се носеше плачът на новородено. Това не беше подобното на мяукане изплакване на току-що родено бебе, а вик на болка и съпротива на млад и силен мъж. За щастие, човешкият мозък има механизми за защита и един от тях е изключването на съзнанието при много тежки ситуации. Нищо от това, което се случва, не остава нерегистрирано от него, но цялата сила на преживяването не може да бъде усетена и да навреди на по-нататъшното съществуване.

Адам отвори очи и всичко беше в главата му. Целият му предишен живот, както и срещата в Колизеума. Като лош сън. Лежеше на удобно бяло легло и наоколо миришеше на чисто. Все едно се намираше в модерна болница и както често се случва на хората, които се събуждат на подобни места, не знаеше как точно е попаднал там. Помисли си, че вероятно е попаднал в катастрофа, защото никак не можеше да се сети за причината, която го беше докарала в болницата. Сънят, който беше сънувал или по-скоро поредицата от сънища, сега лека-полека избледняваше в спомените му. Обърна се на другата страна в леглото и се огледа за бутон, с който да извика някого да му обясни ситуацията. Чувстваше облекчение като след събуждане от кошмар, когато цялото ти тяло ликува от това, че всичко е било само един сън. На стената нямаше никакъв бутон, а само няколко хромирани тръби, които минаваха успоредно една на друга покрай леглото, като от тях висяха тръбички, подобни на пипалата на октопод.

"Не могат ли да си прибират използваните манипулатори. Толкова грозно е да си оставят медицинските ужасии да висят насам-натам", помисли си Адам, извъртя се и свали крака на покрития с чисто нови светлосини плочки под.

На земята стояха бели чехли за еднократна употреба и той си помисли с благодарност за хората, които се бяха погрижили. Обу се и стана от леглото. Веднага седна обратно, защото краката не го слушаха.

- Трябва да се стегна и да си представя всяка стъпка предварително - мисълта беше толкова естествена, все едно всеки ден ставаше участник в катастрофи и беше свикнал с престоя в болница.

Стана отново, този път с много по-голям успех и се запъти към вратата. Направи му впечатление, че в стаята нямаше нищо друго освен леглото му, нито маса, нито стол за посетители, това беше много грозно и неприветливо и караше мястото да изглежда заплашително. Отвори вратата и отново му се зави свят. Този път от гледката, която го очакваше от другата страна. Огромният прозорец, по-скоро илюминатор, защото стъклото започваше направо от стената, покриваше цялата отсрещна стена. Пред него имаше, от край до край, пулт за управление, подобен на този, който беше гледал във фантастичните филми. Целият светеше и по примигващите бързо светлини Адам разбра, че нещо не е наред. Тогава в главата му се появи, изплувала от съня му, мисълта, че кошмарът не е свършил, че отново се е събудил, за да сънува. Сън в съня, в съня и така до безкрай, но за пръв път всичко изглеждаше абсолютно реално. Придърпа единственото голямо и удобно, полукръгло кресло, което се намираше в единия край на кабината, седна в него пред пулта и се загледа навън. Човек можеше да си помисли, че стъклото е боядисано черно, толкова нереална беше гледката през него. Само дебелината на самия материал, от който беше направено, даваше някаква представа за неговото съществуване. Навън нямаше нищо. Нито светлина, нито звезди, нито гледка на зелена градина, каквито обикновенно има през прозорците на болниците. Адам остави настрана идеята за болницата с нежелание и се съсредоточи върху последния си сън. Станцията, която обикаля около черната дупка, изглеждаше по-реална на фона на екрана пред него. В главата му се появи и това, което се очакваше да направи. Незнайно как, но той знаеше правилната последователност на клавишите и действията, които трябваше да направи, за да спре падането на Станцията. Натисна гърба си в удобното кресло, усещайки мекотата на облегалката.

- Умеят да правят удобни столове - си помисли Адам, въпреки че не знаеше кои са тези "те".

Така, загледан в абсолютната чернота на илюминатора, се замисли за ситуацията. На пулта светлините следваха един повтарящ се ритъм, който много бавно се забързваше. Ритъмът на сърце на човек, останал сам в гората през нощта, което тупти все по-бързо с падането на здрача. В главата му се появи въпрос, на който не можеше да не обърне внимание: Дали това около него беше плод на фантазията му, или беше наистина реално?

Всъщност имаше ли значение, и в двата случая не можеше да прецени кое е истинско. Помисли за световете, които се създаваха под него в морето от течен водород. Съдби на хора, реални за тях самите и нереални за мирозданието. Погледна през илюминатора и това, което видя, му напомни за нещо от отдавна пропадналия във въртопа на загиващата Вселена свят, все още жив в съзнанията на "вечните" хора. Това пред него освен черна дупка беше и друго агрегатно състояние на материята. Също както водата се изпарява, за да се възобнови наново, пречистена от мръсотията под формата на кристален дъжд или студен и девствен сняг, така и цялата материя беше се събрала в нова форма, готова да се прероди наново, с нови възможности. Знаеше, че от него зависи дали ще даде началото на нов живот, или ще остави безкрайно дълго натрупаното знание да се задържи и развива по определения от самото него път. Всъщност не му отне много време да реши. Изборът беше лесен, просто щеше да се отпусне в удобното кресло и щеше да заспи поредния си сън. Кой знае, в новата Вселена, някога можеше да се роди отново.

Просто един сън. А колко продължава сънят?

Пултът пред него светеше все по-бързо, една непрестанна вибрация, която се превръщаше в непрекъсната светлина. В един момент всичко пред него изчезна и се образува познатият му кладенец от тъмнина в дъното на който светеше малка нетърпимо бяла точка. Съзнанието му се замъгли. Имаше чувството, че се разтяга на хиляди километри. Поредните брътвежи, преди да заспиш. Последното, което си помисли, преди да се потопи в забравата, беше:

- Да бъде светлина!

© Борислав Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.04.2013, № 4 (161)