СТЕНА НА КРАЯ НА СВЕТА

Борислав Балтов

web

Днес се огледах в огледалото. Най-ценното огледало, в което може да се огледа човек.

За да разберете обаче, ще започна от по-рано.

Аз съм пътешественик и, като всеки такъв, обичам да обикалям. Мислите си, че ме разбирате, обаче не съм сигурен в това.

Да пътешестваш и да си пътешественик, не са две еднакви неща. Да пътешестваш, означава да имаш дом и да се връщаш в него след пътешествието, а да си пътешественик, значи твоят дом да е там, някъде другаде, където не си ходил.

Откакто мога, аз обикалям. Нашето поколение е много облагодетелствано в това. Можеш да си купиш кораб и повече нищо не ти е необходимо. Храна, дрехи, информация, защита и безкраен пробег, без необходимост от гориво или поправки. А когато пътуваш, пари не ти трябват. Забавление е самото пътуване. Мечтата на всеки пътешественик от всички времена.

Веднъж да си купиш такъв и си завинаги свободен.

Добре, че Вселената е безкрайна.

Всъщност сега знам, че не е така.

Когато бях малък, вечер, преди да заспя, винаги си представях разни невероятни неща. Едно от тях беше краят на всичко. Къщата ни имаше край, стени, значи и Вселената също трябва да има такива. Голяма стена от неизмазани, червени, неравни тухли, докъдето можеш да виждаш. После си мислех - ами след тази стена какво има? И заспивах.

Така се става пътешественик. Питаш какво има оттатък стената?

След като си купих кораба-мечта, си поставих за цел да обиколя колкото се може повече населени от хората планети. Повярвайте - това е много. Даже много много. Само че това не ме обезкуражаваше, ами напротив - ободряваше. Обикаляш, срещаш се с различни хора, разговаряш и пак на път.

Имаше всякакви места.

Планети - храмове, планети - барове, планети - казарми.

Повечето приличаха на Земята, което не ме учудваше. Хората са си същите и ги превръщаха в нещо познато, уж в стремежа си да са по-справедливи и добри.

Съществува даже мода в населването на нови светове. Всеки се стреми да направи нещо уникално, а те стават като по калъп.

Въпреки това ми е ужасно забавно, защото обичам да търся необикновеното.

Тогава намерих и планетата на отшелника.

Случайно.

Ако обикаляш в орбита, никога няма да разбереш, че на нея има някакъв живот.

Другите обитаеми планети излъчват в Космоса сигнали. Реклами, забрани, предупреждения и всякакви телевизионни и радио предавания. Шум.

Тази нямаше никакъв признак на живот.

Това я правеше интересна за хора като мен. Възможна за обитаване, макар и само с един остров сред безкраен океан и абсолютно празна. Как да се стърпиш и да не кацнеш?

На острова нямаше нищо, което да издава признак на живот. Голям вулкан в центъра, явно скоро създал самия остров, и безкрайна вулканична повърхност, все още ненапукана от водата и ветровете. Тук нямаше да има живот още милиони години. Запътих се обратно към кораба, обаче нещо привлече погледа ми. В подножието на вулкана се виждаше някакво черно петно. Нещо по-черно от вулканичната скала.

Приближих се и видях, че това е тунел. Гладко издълбан, очевидно плод на механично пробиване.

Включих раменното си фенерче и влязох. Опасностите са също привлекателни за хората като мен. Те също са вид пътешествие.

След два завоя, тунелът се отваряше в не много голяма пещера, с форма на яйце. В центъра й в пълна тъмнина седеше, кръстосал крака, много слаб човек. Изправеният му гръб издаваше опитност в стоенето по този начин, както и невероятно достойнство.

- Здравей - каза той и бавно обърна глава към мен.

- Здравейте - отговорих някак плахо, изпълнен с уважение към самотата и достолепието му.

- Рядко някой каца на планетата ми, а и не ми е била такава целта - бледият човек отвори бавно очите си, сякаш излизаше изпод водата.

- Не искам да ви се натрапвам, просто бях любопитен.

- Няма нищо. Моята цел беше точно такива хора да приемат сигнала, който излъчва моята планета. Любопитство - говорът му беше някак бавен и премерен. Караше ме да се чувствам като на лекция. - Седни да си поговорим - потупа той земята до себе си.

- С удоволствие - отговорих, никога не отказвам да си говоря с хората.

- Къде си тръгнал?

- Ами, не съм сигурен - отговорих аз, докато сядах на твърдия и гладък черен под - обикалям.

- Разбирам - отговори слабият човек - и аз едно време обикалях. После разбрах, че мога да обикалям и без да ходя никъде. Пътешествието може да е тук - пипна той с пръсти челото си отляво, точно над веждата. - Намерих това място, платих да издълбаят обителта, да инсталират поддържаща система, също като на космическите кораби - посочи с ръка към ниша в другия край - и сега пътувам. Даже повече от преди.

- Струва ми се, че така не можеш да бъдеш изненадан. Всичко, което ще ти се случва, ще e плод на въображението ти. Не ми се струва интересно.

- Можеш ли да си представиш как изглежда вулкана отстрани? Сигурно няма да е проблем да го обиколиш с твоя кораб, обаче никога няма да можеш да почувстваш вятъра. Никога няма да можеш да се почувстваш птица и да погледнеш през нейните очи. Никога няма да усетиш натиска на въздуха върху крилете си едновременно с топлината на слънчевите лъчи върху тялото си.

- Въображението може да те подведе. Пътешествието, никога. Искам да стигна до края - казах аз и се замислих над собствените си думи.

- Аааа, края. Да, знам какво ми казваш. Аз съм стигал дотам и ето ме тук сега - леко се усмихна той и, в светлината на фенера ми, това изглеждаше саркастично. - Добре, ще ти посоча пътя до края, а когато стигнеш до голямото огледало, спомни си за мен - отшелникът стана много бавно и отиде до далечния край на помещението, до системите за животоподдържане. После, все така бавно се върна и ми подаде малка навигационна плочка. - Ето, това е пътят до края. На добър час! Не ми благодари, не заслужавам - след това бавно седна точно на същото място, на което седеше и преди да стане, и затвори бавно очите си.

Излизайки навън, осъзнах, че коридорът е с двойна извивка, за да не влиза никаква светлина отвън. Пълна тъмнина. И един чудноват пътешественик вътре.

Няма нищо по-лесно да отидеш където и да е във Вселената, стига да имаш координатите. Вкарваш плочката в навигационния слот и останалото корабът сам си го прави. Само трябва да имаш търпението да чакаш. Вселената е наистина голяма. Оставих един отшелник, но и аз се превърнах в такъв. Само че фучащ през пространството към място, което даже не знаех дали съществува.

И друг път бях чувал историята за края на всичко, за голямото огледало, но кой вярва в подобни неща? Сега щях да разбера дали е истина, или само легенда.

Виждаш го още от много далеч. То заема цялото пространство и колкото повече се приближаваш, толкова повече те обгръща, докато накрая чертнотата на Космоса не остане като малък тунел зад теб. Все едно си във вътрешността на огледално яйце. Корабът се оглеждаше отвсякъде и като че проекцията му се губеше в безкрая на огледалото. Единствено тунелът от чернота ме свързваше, като пъпна връв, с познатото пространство, от което идвах. Корабът спря. Разбрах това, защото черната точка зад мен престана да се смалява. Помислих си "така, значи, изглежда стената на края".

Сякаш чух думите на бледия човек, сам, в чернотата на пещерата. "Спомни си за мен". Той беше стигнал дотук и се беше върнал.

Защо ми го каза? За да ме насърчи да продължа? Или да ми попречи?

Може би просто много лесно го намерих?

Както и да е.

Той сигурно се е уплашил. Или просто се е надценил.

Въображение?

Аз съм пътешественик!

Натиснах лоста за ръчно управление напред и черният тунел се стопи зад гърба ми.

© Борислав Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.06.2017, № 6 (211)