Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СИЗИФ

Борислав Балтов

web

1.

Винаги съм харесвал филми за джунглата. В тях всичко изглежда много пъстро, свежо. Дори и опасностите изглеждат по-скоро романтични и изпълнени с тръпка, а не животозастрашаващи. Съвсем друго е да живееш в нея. Ужасната влага е тази, която кара листата да лъщят и всички цветове да искрят. Като камъчета, извадени от морето, които блестят на светлината на слънцето, докато не изсъхнат под лъчите му. Невъобразимата задуха те кара да се чувстваш като в парна баня без изход и разхлаждаща кофа с вода. С времето човек привиква, но никога не може да обикне този начин на живот.

На мен ми се наложи да свикна с живота като туземец не по желание, а по необходимост, тъй като по времето на събитията, които промениха света, взех страната на губещите. Сега като гледам назад във времето, от положението си на стар човек, знам, че трябваше да остана на страната на печелившите, а не с глупостта на младите и недалновидните да пропилея шансовете си в една непостижима кауза. Не трябваше да се противопоставям на богатите. Та аз бях един от тях.

Понеже нямам никаква работа по цял ден, реших да се отдам на това да напиша историята си. Така или иначе никой няма да я прочете, тъй че защо да не прекарам малко от безкрайното време, което имам, в подреждане на собствените си мисли. Когато човек напише мислите си на хартия, те се подреждат много по-добре, отколкото ако стоят разбъркани в главата му. Казах, че никой няма да я прочете, защото всички хора, които познавам и представляват моето обкръжение, са неграмотни и освен това живеят като диваци в джунглата. За няколко поколения свикнаха с природата и отново се вписаха в естествения ритъм на гората. В началото беше доста трудно и за малко всички да измрат, но човекът е жилаво същество и с малко помощ от моя страна племето не само че оцеля, но и почна да се уголемява.

Почвам да пиша подред, защото усещам, че разбърканите мисли в главата ми се появяват разбъркани и на листа.

Казвам се Казимир фон Вилденбах. Както се досещате от това "фон", произлизам от стар и богат род. За моя радост, не бях първороден син и не се налагаше да се отдавам на военното поприще, както е традиция в нашето семейство. Брат ми, за негово щастие, беше първороден и с огромно удоволствие отиде във военна академия. Той беше перфектният войник. Не обичаше да губи в игрите. Имаше безкрайно самочувствие и никакво чувство за състрадание. Тези му качества много бързо го издигнаха в йерархията на армията и скоро, за радост на баща ми, името му беше спрягано като кандидат за военен министър.

Аз се отдадох на науките и изцяло се потопих в медицината и по-точно в биохимията. Поради естеството на работата си бях един от първите, които научиха за създаването на новото лекарство против рак и впоследствие и за продължаване на живота до безкрайност. По-точно лекарството не беше против рак, а превръщаше всички клетки в организма в ракови. Тези клетки не умират. Те са плод на еволюцията и само неконтролируемото им делене им пречеше да изработят перфектния организъм, който да е вечен. Всъщност ние открихме два етапа в постигането на безсмъртие. Първо, превръщахме всички клетки в човешкия организъм в ракови и след това им въздействахме да се размножават по команда. Само че хората, подложени на процедурата, не можеха да се размножават.

Всъщност ние сме производни на други живи същества и техният начин на живот е и наш.

Лекарствата за спирането на деленето на човешките клетки трябваше да се приемат ежедневно. Перфектно от гледна точка на фармацевтичните компании и на някои хора, стремящи се към тотален контрол. Стига човек да си вземаше ежедневната доза хапчета, нямаше причина да не живее вечно. Не еднократно да спреш процеса на стареене, а да се налага редовно да си плащаш, за да съществуваш. Спирането на приема на лекарството водеше до появяване на рак на всички органи и скоротечното му развиване.

Сами разбирате, че появата му на пазара предизвика последвалите събития. Всички над определена възраст искаха да спрат процеса на стареене и да живеят вечно.

Само че всяко благо си има цена и колкото е по-голямо, толкова цената му е по-висока. Не всеки можеше да си позволи да си купи от еликсира на живота и изведнъж разликата между бедни и богати стана жизнено важна.

Смъртта като краен изход на живота винаги в историята на човечеството е била един начин на уеднаквяване на хората. Най-малко общо кратно. Независимо от богатството и положението в обществото всички трябва да умрат и по този начин да се изравнят с другите. Всеки може да изтърпи богатството на другите, неговата показност и безочливост, но когато богатите могат да си позволят вечен живот, а бедните не, това довежда до неконтролируем гняв и омраза между слоевете на обществото.

Както винаги, намериха се хора, които да оправдаят и едните, и другите. Застъпниците на богатите твърдяха, че богатството е един универсален измерител на ценността на човека за обществото, а на бедните, че всички трябва да имат еднакъв достъп до лекарството независимо от финансовото си положение. В такива случаи не може да се мине без борба, понеже едните не искат, а другите не могат да отстъпят от позицията си.

Сами разбирате, че на страната на богатите винаги са и властимащите. Не винаги е било така. В началото силата е била водеща в налагането на волята, но с времето парите подмолно са изместили този център към себе си. Силата се е превърнала в основен източник на стабилноста на паричната система. Всъщност с времето тази разлика се е размила дотам, че е трудно да разбереш кои са едните и кои са другите.

Пак се отплеснах от реда на хронологичното излагане на събитията.

Та, случи се това, което можеше да се очаква при това ниво на цивилизация. За разлика от притчата за Давид и Голиат, които са живели в едни по-честни и за това не толкова цивилизовани времена, силните победиха.

Те не само победиха, но и успяха да подчинят и организират всички останали в своя полза.

Имаха оръжия, които са липсвали в цялата история на човечеството. Пълно информационно господство и безсмъртие при подчинение. Разбира се, тази Революция мина много по-безкръвно от всички предишни, поради разбирането от страна на победителите, че изтребването на победените няма да промени по никакъв начин тяхното доминиране. Освен това и трябваше да се организира непрекъснато съществуване на генетичен фонд, който като безсмъртни те не можеха да осигурят. За това основаха Области за Генетично Разнообразие, в които заселиха всички смъртни и една група от безсмъртни се оттеглиха на изолирани места да живеят живот на богове.

Моята роля в цялата неразбория беше, меко казано, странна. Както казах в началото, аз принадлежах на елита, част от който беше цялото ми семейство. Брат ми, за мое най-голямо щастие, стана един от най-високотитулуваните военни в нашата страна. Единствено и само заради това в момента мога да пиша тези редове и да дишам влажния въздух на джунглата. Медицината, за разлика от много други, които изучават тази благородна наука, ми повлия положително в отношението ми към хората. Първоначалният подтик да помагам на другите заради себе си беше изместен от далеч по-благородното желание да помагам заради самата помощ. В това число не се блазнех от големите пари, получавани от хора с по-малки от моите способности, но с далеч по-добър усет за бизнес.

В деня, в който научих за създаването на средството за вечен живот, започнах да правя планове как да го направя обществено достояние, а не само за избрани хора. Трябва да съм бил много наивен тогава, за да си помисля, че тези неща могат да ти се разминат, и вярата ми в хората да е била много по-голяма от сегашната ми. Още с първите опити да се сдобия с формулата бях разкрит и сигурно отдавна да не съм сред живите, ако не беше фамилията ми.

Въпреки това се наложи да изтърпя униженията на загубата на свободата и на чувството да не си властелин на съдбата си. Повечето от времето на задържането ми прекарах в самостоятелна килия с възможност да чета колкото искам, но въпреки тези привилегии никога не се примирих, докато една нощ не ме изкараха вежливо от килията и изведоха на двора на затвора. Там един офицер много учтиво ми обясни, че военен полеви съд е издал смъртната ми присъда и сега трябва да я изпълни.

От всички неща, които съм преживял, загубата на надеждата е най-страшното. Съзнанието, че нищо не зависи от теб и че някой друг се разпорежда с живота и смъртта ти, те кара да загубиш всякаква морална опора. Единствено фамилното ми име ме накара да не се разплача. Стиснах зъби и си помислих, че едва ли ще е нещо страшно. Все пак бях лекар и знаех, че от шока човек спира да изпитва болка, а след това щях да съм мъртъв, така че нямаше да има значение. Сложиха ме на колене и завързаха ръцете и очите ми.

Не знам дали сте чували изщракването на затвора на пистолет. Сух звук на удрящо се едно в друго желязо, някак плътен и изведнъж прекъсващ. Без ехо.

Не знаех какво става. Знаех, че съм жив, но не знаех защо. Отвързаха очите ми и видях брат си. И представете си, той се усмихваше. Единствено идиотската ситуация ме спря да не му се нахвърля, както когато бяхме деца.

- Ако беше се поддал на паниката и беше извършил някаква неподходяща за общественото ни положение постъпка, вече да си при дедите ни - каза той, - слава богу, сега ще мога да ти предложа нещо различно, а и никак няма да ми е приятно да видя как разстрелват брат ми.

Докато ми говореше, очите му светеха с весели искри. Не знаех какво да очаквам, но след срещата със сухия звук на пистолета, бях станал много по-сговорчив.

- Сега по целия свят, във всички страни е обявено военно положение и цялата власт е в ръцете на военните - продължи да говори брат ми, - създаден е ръководен орган на наднационално ниво, който ще ръководи операцията по създаването и функционирането на новата обществена система. Ще се създадат области, в които ще се заселят всички, които нямат възможност да закупят средството за поддържане на безсмъртие. Тези области ще бъдат необходими поради непредвидени обстоятелства, като нещастни случаи или катастрофи.

- Сигурно нарочно не споменаваш голямата възможност за самоубийства, която беше предвидена от компютърното моделиране на безкраен живот - попитах го аз, - или просто сте скрили информацията, за да не разваляте радостта от победата.

- В новото ни общество няма да има място за слаби духом, умствено или телесно индивиди, така че ще приветстваме всеки такъв акт, като едно очистване на редиците ни - отвърна той и очите му станаха с цвета на стомана.

- Новата Спарта - промърморих аз, - само че подкрепена от безкрайно по-мощна военна машина; тежко на човечеството.

- Не се коси толкова, и за теб ще има място под слънцето. Чуй сега какво ще ти предложа. Понеже областите за генетично разнообразие ще имат необходимост от наблюдение и подбор, там трябва да има наши хора. Ти, като медицинско лице, ще бъдеш назначен за администратор на една от зоните. Задълженията ти ще са прости и в замяна от една възраст нагоре ще получиш безсмъртие. На 70 години ще спрем процеса ти на стареене и това ще е част от наказанието ти за предателството срещу своите. В замяна ще събираш генетични данни за всички новородени в зоната и при поискване ще доставяш необходимите деца, но не по големи от двегодишни, за попълване мястото на някой починал от нас. Ако приемеш предложението, ще живееш в близост до зоната, като ще ти бъде осигурена безопасна къща, връзка с Мрежата и апаратура за генетични изследвания. Всичко останало ще трябва да организираш сам. В случай на провал ще бъдеш заместен.

- Когато каза, че ще бъда заместен, май нямаше предвид, че ще оцелея при смяната.

- Е, какво решаваш?

- Мисля, че не ми остави някакъв особен избор. Или омразен шаман на една нова религия, или мъртвец. Мисля, че ще пробвам за известно време, а може и да съм от полза с лекарските си умения поне в началото, когато на хората ще им е най-трудно. Ще имам нужда от антибиотици и някои прости сечива, иначе няма да се справя и няма да останат живи за да служат на ужасния ви план.

Имах чувството в този момент, че брат ми свърши със задачата, която имаше да изпълнява към рода си, и беше готов да козирува и да си отиде с маршова крачка. Аз обаче не исках раздялата ни да е толкова проста, имах да му кажа още едно нещо. Прецених удобния момент и когато той най-малко очакваше, го ударих с обратното на дланта си през лицето. Двама от войниците показаха много добри реакции и лицето му още не беше почервеняло, когато почувствах приклада на пушката на единия да се врязва в ребрата ми. Брат ми извика с рязък глас да престанат и след като си поех дъх, му казах:

- Това беше за всички мъки, които нещастните хора и аз ще се наложи да преживеем. Те няма да имат възможността да ти покажат презрението си, за това ти го предавам в аванс.

Устните му изчезнаха, той се завъртя рязко и с целеустремена крачка отмарширува по неугледния двор.

 

Групата, на която бях надзираващ, се състоеше от най-разнообразни хора от всички раси. Явно, военните много стриктно спазваха принципа, по който бяха събирали Групата за Генетично Разнообразие. Освен че бяха събрали хора от най-различни раси, религии, обществени прослойки и местоживеене, не се бяха съобразили с езиковите различия. Всички говореха на различни езици и единствено ниското ниво на владеене на английски правеше възможно общуването помежду им. Нямаха изградени къщи и с изключение на сечивата и лекарствата, които се съхраняваха в моята къща, никой нищо не притежаваше. Доста хитър ход, който ми позволи много бързо да стана незаменим за хората и макар мразен, станах спасител в тежки моменти и скоро всички започнаха да ми имат доверие.

Както вече казах, началото беше много тежко. За хора, които са свикнали с условията на цивилизован живот, връщането към природата е изпълнено с опасности и непреодолими пречки. Дори елементарното ниво на съществуване се превръща в непрестанно бреме. Набавянето на храна, подслон и защита от природата е процес, който хиляди години хората са усвоявали и предавали от поколение на поколение. Откъсването им от тази последователност не може да се възстанови бързо и минава през много жертви и провали. В този момент аз бях незаменим за племето, в което тази безразборно и целенасочено нехомогенна група се беше превърнала. Отделен от тях в моята къща в гората, до която те нямаха достъп, аз започнах да ги ръководя, без да употребявам насилие. Разбира се, че не успях да се наложа изцяло още от самото начало, но постепенно, със смяната на поколенията, споменът за цивилизацията избледняваше и все повече се заменяше от ценностната система, която аз им налагах. Тъй като по природа не съм особено работлив, реших, че не е лоша идея да приложа вече изпробван модел за постигане на целите си и недопускане на "заменянето" ми. Като голям любител на гръцката митология реших да я превърна в начин за подчинение и ако не безболезнено то поне ненасилствено сътрудничество. Трябваше да минат цели две поколения, за да мога да изтрия изцяло разбирането за собствена ценност, плод на хуманизма и да го заменя с преклонение пред боговете. Не се чувствах поласкан от това, което правех, но знаех, че е за доброто на тях самите. Преклонението пред боговете е нещо като поверието "за мъртвите само хубаво", така или иначе, каквото и да им припишеш, не можеш да се бориш с тях. Така че по-добре да си траеш и да се подчиняваш на правилата.

Въпреки това в племето никога не се примиряваха и никога не предаваха доброволно малките си деца. Имаше опити за скриване, поставяне на белези и различни други начини за несъгласие да се разделят с най-ценното, което имаха.

Трябва да спомена, макар и неохотно, че в първите години на моето принудително заселване сред племето имах непродължителна и скрита афера с една от жените. И двамата знаехме, че любовта ни трябва да остане скрита. Тя, понеже щяха да я линчуват, а аз, защото въздържанието е основно оръжие на свещениците на коя да е религия. Хората изпитват страх от неща, които не разбират, и почит към тези, които се лишават от нещо така необходимо в името на нещо неразбираемо. От нашата връзка, се роди син. Знаех, че е от мен, защото генетичният материал, който събирах от децата, съвпадаше с моя. Подправих данните, тъй като не знаех как ще реагират моите надзорници. Сигурно въобще не ги интересуваше какво правя тук, но за всеки случай не исках да рискувам. Вече се бях превърнал в победител над брат си. Моите гени щяха да продължат да съществуват, докато неговите бяха обречени на смърт, макар че през моите деца и неговите черти щяха да се проявяват от време на време в поколенията. Нищо, все пак на тези гени дължах живота си.

Изпитвах скрита гордост, като го гледах как расте. Това чувство е присъщо за повечето родители, но не очаквах да ме порази с такава сила. Може би защото осъзнавах безсмислието на живота си, или като реакция на безкрайното съществуване без всякаква цел. Не съм му помагал, но много скоро сина ми започна да се отличава от другите. Винаги беше лидер в игрите на децата и след като порасна достатъчно, започна да помага в лова на възрастните. Племето се прехранваше главно с риболов от близката река, която между другото беше и единствената ми връзка с родния край по един странен начин. Да живея в джунглата, за мен беше крайно неприятно, не само заради влагата и задухата, но и поради факта, че от прекомерната зеленина не можеш да виждаш небето и облаците. Поглеждаш над главата си и вместо необятната шир на църковния купол на Господ, виждаш плетеницата на дървета и горски растения. Не че цветовете им не са красиви, но моят северен нрав предполага по-голяма привързаност към необятността, която е съпровождала дедите ми през цялата ни история. Реката беше единственото място, където можеше да се гледа небето и облаците. Бях си избрал един широк завой, от който имаше възможно най-голям обзор. Обичах да седя там, да се взирам в облаците и да виждам всевъзможните фигури, които се образуваха от сблъсъка на кълбетата пара с фантазията ми. За щастие, в джунглата почти винаги има облаци. Тук много често вали и въпреки ненавистта ми към влагата съм благодарен, заради облаците, без които ще се усещам много по-самотен. Мисля си, че небето без облаци ще е като сън без сънища. Съществата, създадени от фантазията ни, имат нужда да получат живот, иначе ще се борят за това си право и в борбата им ще пострадаме самите ние.

Пак се отплеснах в старчески словоизлияния.

Синът ми беше първият от племето, който издържа изпитанието за мъжественост на тринадесет вместо на шестнадесет години, както беше обичаят. Отиде сам в гората и се върна малко по-различен. Погледът му стана на възрастен. Другите, след изпитанието да останеш сам с джунглата, се връщаха в еуфория от това, че са оцелели, че са надвили, а той се върна смирен, с поглед, в който се четеше разбиране далеч над способностите на хората от племето. Скоро след това, когато стана на шестнадесет, го избраха за един от предводителите. Нещо нечувано предвид крехката му възраст. Той се справяше добре със задълженията си благодарение на изключителната си памет и съобразителност. Все пак във вените му течеше кръвта на благородник.

Виждам как понякога ме наблюдава и от погледа му кръвта ми се смръзва. Знам какво е намислил и мисля, че не трябва да му давам възможност да изпълни замисленото. Ще оставя записано съобщение в колибата си и ще тръгна през джунглата. Знам, няма да изкарам дълго без опита на ловците от племето, но какво пък, това ще е като да влезеш в морето и да плуваш към хоризонта. Животът без край е нещо, което не съм искал и няма да приема никога. Не съм толкова арогантен и самонадеян. Съмненията, които ме мъчат, са по-скоро за мен самия, отколкото за живота и целта му. Знам, че няма да е лесно, но по добре сам да приключа историята отколкото да дам възможност на сина ми да си навлече греха на убийството. В листата на гората също могат да се видят фантастичните същества от облаците, значи тя също може да ме приеме като близък и да се смили над мен.

 

2.

Довечера ще отида до колибата на най-омразния за мен човек и ще видя от какво е направен отвътре. Още от съвсем малък чувам най-различни истории за него. Старите хора разправят, че той е с нас още от голямото преселване, за което са останали само легенди, и че без него всички ние щяхме да сме мъртви, обаче аз не им вярвам, както не вярвам на глупавите му богове.

Майка ми не е имала мъж и ми разказа, че съм дете на духовете на гората. Това, че нямам баща, много ме озадачаваше, но никога не съм искал да науча тайната на майка ми.

Още от много малък знам, че съм дошъл на този свят с някаква велика мисия, обаче чак сега знам каква е тя. Да отърва племето от свещеника, да им покажа истинските богове и да им дам свободата сами да решават съдбата си.

Научих кои са истинските богове, когато бях на изпитанието за мъжество в гората. То се провежда, когато момчетата станат на шестнадесет години, и не всички се завръщат от него. Горските духове не винаги са благосклонни към участниците, но винаги са справедливи. Изпитанието се състои в това да отидеш в гората и да прекараш една нощ там самичък. Мислите, че е лесно, но тези, които не се завръщат, сигурно са си мислили същото. Гората е безмилостна към самонадеяните и неподготвените, както и самият живот. Те много си приличат. Една среда, която не се променя заради теб, а ти трябва да се нагласиш според нея.

Моето изпитание мина лесно. Познавам гората и което е още по-важно, тя ме познава. Безкрайните часове на игри близо до селото. Ловенето на малки животинки заедно с другите деца ме бяха запознали с правилата на горския живот, а и ловците на селото най-много от всичко обичаха да разказват за гората и горските духове. Тези приказки вечер край огъня имаха магичното свойство не само да увличат, но и да ни учат на правилата на гората. Знаех какво трябва да правя и нощта мина лесно. На другия ден след като слънцето рязко изскочи на небето, тръгнах да намеря някакъв улов, за да се върна не само оцелял, но и с храна за племето. Дългата нощ на будуване ме беше изтощила и реших да почина за малко под едно огромно дърво, което сигурно беше на възрастта на свещеника. Голяма грешка, която само благодарение на благосклонността на боговете не ми коства живота.

Заспах сън без сънища и като добър ловец си дадох време да поспя само до обяд. Бях се научил да се събуждам, когато си пожелая. Този навик се усвоява не много трудно, но изисква постоянство. Всяка вечер се упражнявах да ставам в различно време, след което пак заспивах. Събудих се от множество ухапвания и в ужас разбрах, че не ми остава много да живея. Познавах големите черно-червени мравки, които бяха една от страхотиите на гората. Тръгнеха ли заедно, нищо не можеше да ги спре. По добре е да си преместите селото, отколкото да се съпротивлявате. Освен това ухапването им е смъртоносно. Ако те ухапят няколко, не е страшно, изпитваш силна болка и парене няколко дни, но после ти минава и само черните точки на местата на ухапаното показват, че си се отървал, но ухапят ли те повече, умираш в страшни мъки. Скочих, изтърсих мравките от себе си и хукнах през гората, забравяйки лъка си на това място. Качих се на голямо дърво и се завързах за един от клоните, за да не падна от конвулсиите, а и за да не ме стигнат зверовете.

Пристъпът започна много леко и неусетно. В началото даже се чувствах опиянен, но постепенно приятното чувство подмина границата на удоволствието и аз разбрах, че нещо недобро се случва с мен. Пулсът ми все повече се учестяваше и се хванах с две ръце за гърдите, за да притисна полудялото си сърце. На мястото му започна да се получава голяма подутина и нямаше начин да го върна на мястото му. В този момент отстрани се видях как вися вързан за клона на дървото и как тялото ми беше разтърсвано от тръпки. Исках да погледам повече, но някаква сила ме обърна на другата страна и аз започнах да се отдалечавам оттам. Интересното беше, че въпреки светлия ден наоколо се спусна тъмнина и колкото повече се отдалечавах, толкова по-гъста ставаше тя. Обзе ме пълно спокойствие и се чувствах както никога дотогава. Свободен отвъд всяко спокойствие. Летях в тъмнината и само някъде на края на съзнанието си висях на клон в гората. Все едно гигантска черна фуния с начало в светлата гора. Когато всичко изчезна, пред мен се появиха двете божества, които наричам така поради липсата на по-точни думи, за да ги определя. Те бяха две, макар че по-скоро бяха две части на едно. Огромни кълбета от по-голяма тъмнина в тъмнината. И тогава едното се обърна към другото по същия начин както когато говорим със себе си.

- Какво да правим с него? - попита то. - Заслужава ли да живее, или не?

Това беше изречено с някаква досада и като че ли безразличие. Именно това безразличие ме накара да се намеся в разговора.

- Извинете - казах аз, - не мога ли и аз да кажа нещо?

- Добре де, добре - ми отговори същата част от тъмнината, с досада, все едно че тръсваше с ръка - казвай.

- Ами, аз мисля че мога да бъда полезен на племето, да им дам много.

В този момент всичко изчезна изведнъж и аз се озовах отново на дървото, вързан, за да не падна и се чувствах отлично. Нищо ми нямаше, нито болките от ухапванията, нито блъскането на сърцето. Нищо. Отвързах се и погледнах ръцете си където бяха най-многото ухапвания. Черните точки бяха доказателство, че не съм си измислил цялата случка.

Така разбрах, че глупостите на свещеника не струват и че имам задължение към истинските богове и към племето. В крайна сметка не случайно бях оставен да живея, имах вече цел и тя си имаше име.

Не е лесно да се влезе в къщата на Свещеника. Там има някаква хитроумна пречка и всеки който се приближи близо до нея, бива все едно ухапван от хиляди дребни насекоми. И аз също съм опитвал. Не е страшно, но ръцете и краката ти се вдървяват и нещо те избутва назад. Магия някаква, като тази, заради която са гигантските мидени черупки на покрива на къщата му.

Не се предавам лесно и започнах да следя къщата. Кога излиза, кога влиза и как точно го прави. Забелязах, че близо до невидимия кръг, който обграждаше къщата, имаше две колони и на едната от тях бяха изписани тайни знаци, които разбираше само Свещеника. Винаги когато се прибираше, правеше нищо с ръка върху тях и после минаваше между колоните. Взех с мен едно от децата, което имаше най-силните очи в цялото племе, един дребосък, който освен това и се катереше като маймуна, откъдето идваше и прякорът му Мун. Дребен и пъргав, той можеше да се слива с дърветата сякаш беше пакостлив горски дух. Казах му, че ако ми помогне, ще ме спечели завинаги за кръвен брат и той с радост се съгласи да се покатери на върха на близкото дърво и да види какво точно прави с ръката си Свещеника. Малко го беше страх, но не можеше да откаже кръвно братство с най-ловкия и силен човек в племето, който освен това сигурно някой ден щеше да стане Вожд. Мун не успя да види точно какво се случва от един път, наложи му се да седи цели три дни на дървото, докато разбере точната последователност с която Свещеника натискаше символите.

Сега вече имах достъп до къщата. Оставаше да събера смелост и да се изправя срещу този тиран, който освен властта, която имаше върху нас, си позволяваше да взема най-ценното ни - нашите деца. Трябваше да отърва хората си от това.

Дори когато знаех, че няма страшно и че знам как да премина през невидимата бариера, пак се страхувах от дълбокото вибриращо усещане, което преминаваше през тялото, когато се сблъскваш с вълшебната преграда около къщата. Трябваше да насиля цялата си воля, за да премина между колоните. Усещането за удовлетворение, което изпитах след като минах от другата страна, можеше да се сравни само с това да те гони диво животно в гората и ти да му избягаш в крайна сметка.

Тръгнах внимателно по пътеката, която водеше до предния вход, но като размислих малко, се шмугнах в храстите отстрани. Не можеш да издебнеш плячката си, ако те види отдалеч. Къщата имаше няколко входа и всичките бяха досущ като на къщите в селото, покрити със завеси, а не с врати. Никой не можеше да премине през невидимата ограда и свещеника не се страхуваше, за да затваря къщата си по-здраво. В селото нямаше какво да се пази от другите, никой нямаше какво да крие и не се налагаше да се страхуваме, че ще ни вземат нещо лично. Бяхме еднакво бедни и нещата ни се споделяха от всички. Бедността и трудностите, когато са за всички, правят хората по-добри и склонни към сътрудничество.

Избрах една от страничните врати и влязох в къщата. Вътре цареше полумрак и беше приятно хладно. Не приличаше на никоя от нашите колиби. По стените бяха накачени странни рисунки, които не приличаха на рисуваните от художниците в племето. Бяха толкова истински, че можеше да си помислиш, че са отрязани от мястото и закачени там. Никой не може да рисува толкова истински. Пак някаква магия на жреца. Освен това местата, които се виждаха, не приличаха на нищо виждано от когото и да е от селото. Дори и тези, които бяха стигали до края на гората и бяха виждали празното пространство след това, не бяха виждали такива бели и равни полета, без дървета и зеленина. Невъзможно бяла земя, сякаш рисувана над облаците. Единствено те бяха толкова бели и студени на вид.

На масата в средата на стаята имаше сложена кутия с нарисуван отгоре й палец. Не знам защо, но нещо ме накара да отида и да натисна кутията на мястото на нарисувания пръст. Отскочих, когато в стаята се разнесе гласът на свещеника. Заозъртах се навсякъде, леко приклекнал в коленете, готов всеки момент да побягна. Дълбокият глас се носеше сякаш отвсякъде, но беше спокоен и сякаш говореше повече на себе си, отколкото на мен. Ето какво ми каза:

 

3.

- Недей да ме търсиш, не можеш да ме намериш, нито в тази колиба, нито където и да е. Аз заминавам и няма нужда да си правиш труда да ме търсиш. Седни някъде и слушай какво ще ти кажа. Имаш време спокойно да обмислиш това, което ще чуеш, но запомни всяка моя дума.

Светът е съвсем различен от това, което си мислиш, че е. Много е сложно да ти обяснявам всичко, затова ще ти кажа най-важното.

Част от хората постигнаха вечната мечта за безкраен живот и точно защото са само част от всички, са обречени на изчезване. Засега успяват да се поддържат, като взимат вашите деца и ги правят едни от тях, но това няма да е вечно. Тяхното общество е като черна дупка и колкото повече я пълниш, толкова по-голяма става тя. Извинявай за това отклонение, знам, че не всичко, което казвам, ще е разбираемо за теб.

Та на въпроса. Има две общества на Земята. Това на безсмъртните и вашето, което предстои да се осъзнае и да се опълчи на използването си. Трябва да създадеш и едно трето. Различно. Далеч от тези двете, защото те са обречени. Едното, защото хората не са устоени да живеят по този начин, не са богове, а другото, защото се стреми към постиженията на първото. Път без изход. Новото трябва да бъде скрито и да не тръгва по пътя на предишните. Отидете в гората. Там има всичко, от което се нуждаете, за да оцелеете. От началото на цивилизацията досега хората са нямали този шанс. Бяха прекалено устремени в обратна на природата посока, за да могат да се върнат при нея. Сега сте много близо до началото. Крачката, която трябва да се направи, е по-малка от когато и да било. Вземи със себе си само най-издържливите, тези които не се нуждаят от нищо материално и заживейте заедно с гората. Не позволявай да се прави нищо, което да улеснява живота ви, това е пътят към гибелта на хората. Рано или късно те променят цялата земя и не остава място, на което да се живее естествено. Нека децата ви да се плашат от другите, да се крият и никога да не отиват при тях. Това е особено важно. С времето и безсмъртните, чиито светлини виждате вечер да обикалят по небето, и съседите ви в гората ще изчезнат. Ще останете властелини на Земята, но не се стремете да я подчинявате, а я прегърнете и танцувайте заедно.

Това е всичко. Нямам време. Ако се забавя още малко, ще дойдеш и ще ме убиеш, а това не трябва да се случва. Последното, което искам да ти кажа, преди сам да тръгна по пътя, който ти начертах, макар да знам, че нямам вашия шанс, е: Избягайте от човешкото, за да оцелеете като хора. Сбогом.

 

Епилог

Не знам защо толкова много обичам да идвам на брега на реката, точно да големия завой, където има донесен от течението пясък. Може би защото само оттук мога да гледам облаците и лицата, които се появяват в тях. Питал съм другите дали и те виждат нещо, но никой не вижда такива картини като мен. Децата виждат животни и неща, които ги плашат, а възрастните рядко обръщат внимание. Аз обаче виждам истински лица на хора и те сякаш ми говорят с очи. Приятно е да се взираш в небето, легнал на горещия пясък. Той е толкова топъл и ако прекараш ръка по него, сякаш е жив, подчинява се и едновременно с това се противи на движенията ти. Ако го заравниш с пръчка, можеш да рисуваш върху него. Първо се опитвах да нарисувам лицата, които виждам, обаче не е достатъчно фин за това. После с пръчка взех да рисувам прости фигури и те оживяват в главата ми. Ако начертаеш равни страни и кръстосаш между тях линии от ъгъл до ъгъл се получава много красиво. Обаче ако мислено хванеш центъра на линиите и го издърпаш нагоре, става много стабилна постройка. Можеш да я направиш от камъни и ще стане толкова здрава, че ще издържи до края на света. Или пък, ако вземеш лиана и направиш с нея кръг, пръчката, която стига от центъра до края на кръга винаги е почти три пъти по-къса от лианата и така винаги за всички големини кръгове. И много други неща. Само че никой не иска да ме слуша. Всички се страхуват от мен, казват че съм луд, обладан от дявол, затова се крия. Спрях да приказвам за това и пак ме приеха в племето, обаче аз знам, че има и други като мен, виждам ги, не са като другите, пак вървят и си вършат работата, но от време на време се спират и се заглеждат някак отвъд, където другите не могат да видят. Има едно момче, което особено привлича вниманието ми. Справя се с всичко с лекота и мисли по-бързо от другите. Ще започна малко по малко да му разказвам за нещата, които съм видял. Дано не се уплаши. Някой трябва да знае...

 

 

© Борислав Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2014, № 2 (171)