РИБОЛОВ

Борислав Балтов

web

1.

- Хей, Джон, не дърпаш ли малко бързо мрежата - грубият бас на капитана пробива през шума на двигателите и рева на вълните - ще повредиш стоката, новобранец такъв.

Писнало ми е да ме навикват, обаче веднъж да се върна на брега и чао на тази скапана работа.

Не, че не ми харесва, обаче времената на пълните с калмари мрежи са в миналото.

Сега, като слезеш на брега, едвам ти стигат парите до следващото влизане в морето.

Друго беше преди няколко години. Аз съм отскоро и въпреки това разликата се чувства. Старите моряци разправят за времената, когато дори един фенер на борда е бил достатъчен да ловят пълни трюмове с калмари. За парите, които не са можели да изхарчат от слизане до качване на коритото.

Сега е съвсем различно. Огромните прожектори са закачени от двете страни на желязото и светлините им, разправят, можели да се видят и от Космоса.

Много са смотани тези калмари. Силната светлина ги привлича неудържимо, сякаш ще намерят нещо много важно.

Всъщност, ако живееш винаги в пълен мрак, може би си мислиш, че на светло всичко ще ти стане ясно.

Ха-ха, направо в мрежите и оттам в тиганите на заведенията.

Взел съм заем и само чакам да ме одобрят за пътуването. После изчезвам за новите планети, с първата междузвездна експедиция.

Нови планети и океани, пълни с риба, не като полупразната мрежа, която вече се подава, увиснала от водата.

2.

Голяма отговорност и чест ми оказа банката, като ме праща на първия междузвезден колонизаторски кораб да организирам банков клон на новите планети.

Сами разбирате, че без банки и пари няма как да се развива никаква човешка дейност. Не и високоефективна, във всеки случай.

Човешките взаимоотношения са основани на размяната и не е измислено по-голямо улеснение от парите.

Всичко е размяна, а както знаем от Законите на Нютон, няма действие без противодействие. На едната страна върви нещо, което можеш да размениш, а на другата вървят парите. Те са нещо като ракетното гориво, необходимо, за да изпратиш ракета в космоса.

Държавата е производител, но банките са тези, които събират и разпределят парите. Без нас всичко ще се разпадне и цялата система ще се взриви от ненасочения им и необуздан характер.

Нашите най-важни елементи обаче са вложителите и кредитополучателите, за това трябва да се грижим за тях и да ги притегляме към банката. Не е много лесно. Прилича на риболов, като основната стръв е тяхното желание за повече. Повече от всичко. И ние им го предоставяме. Това е. Просто и много трудно същевременно.

Историята познава големите инфлации и никога, повтарям никога, не са били виновни банките. Естествено, без силата на държавата и нейната рамка, ние не можем да работим. Именно за това я поддържаме и тя ни поддържа.

Например на новите планети без полиция и без правителство няма как да организирам банкова мрежа и структура, което пак ме връща на мисълта за изключителната отговорност, която лежи на плещите ми.

Когато си спомня за това, усещам изтръпване чак до пръстите на краката и ме облива студена пот. Трябва да се справя и ще се справя. Няма как. На земята ме чака семейство и те разчитат на мен.

3.

Добре е, че ще се разкарам от скапаната планета. Още от малък ми е мечта да си правя, каквото искам. Обаче не се получи така. Винаги някой ме издънва. Всеки път, когато измисля някоя хубава далаверка и, първо нашите, а после и ченгетата разбират за нея от някой тъпак, с който сме я редили.

Не знам какъв е тоя мой късмет. А сам няма как да направиш нещо голямо. Трябва да имаш помощници. Нали?

Не мога да разбера какво толкова я ненавиждат тревичката. Че те всички си я харесват и си я търсят, обаче само аз го отнасям. Големите се крият зад нас, а ние отнасяме боя от ченгетата. И аз се опитах да си намеря параванчета, ама те винаги ме издънват и пак аз съм на топа.

Много бой съм изял, обаче съм си скатал пари и изчезвам за новите планети.

Там ще си направя мрежичка от бушончета и ще си живея живота на спокойно. Няма вече да бачкам за някого, а те ще работят за мен.

Човек все някога поумнява, особено след като е изял доста шамари от ченгетата. Дойде и моят ред да поумнея и да погледна сериозно на работата, не само да си живея живота и да си мисля, че покрай кефа могат да се изкарват кинти.

4.

Да си Капитан на толкова голям и сложен кораб е невероятна отговорност. Самото ми качване на борда е цяла церемония.

Целият екипаж, а той е огромен, е строен в централния хангар. Всички са облекли официалните си униформи и чакат техният Старец да ги поведе през светлинните години пустота към един нов свят.

Тръпката е неописуема, но трябва всячески да скрия вълнението си от тях. Аз съм олицетворение на сигурността и стабилността. Всяка емоция може да се изтълкува като несигурност, а това аз не мога да допусна.

Ще запомня емоциите си и ще ги анализирам по-късно. Това е метод, който винаги ми е помагал.

На този кораб само аз и още една шепа хора сме участвали в хиперпространствен скок, и то само до Плутон и обратно. Кратко пътуване от няколко минути за изпробване на технологията. Когато си оттатък, е много странно. Изчезват всички светлини на звездите и цари някакво невъобразимо, за скоростта, с която пътуваме, спокойствие. После пространството се включва отново. Щрак и светлината от звездите е пак там.

Пътуването ни до звездата ще трае няколко часа и ще бъде първото по рода си.

Никога досега не е правено в такъв мащаб.

Корабите-роботи неведнъж са пътували дотам и обратно, но никога живи хора. Прекалено много енергия се използва и всичко, което Земята може да събере за това време, се е събирало за нашия скок.

Десет милиона души. Толкова са моите пасажери. По-малко не биха били ефективни за населването на цяла планета.

Добре, че цялото пътуване е кратко, иначе корабът щеше да бъде невъзможно огромен.

Той, по-скоро, е съставен от отделни приземяващи модули. На връщане ще се върнем само екипажът и хиперпространственият агрегат.

Далеч по-малко енергия.

Въпреки цялото ми самообладание чувствам се изтръпнал от пръстите на краката до косата на главата ми. Все пак съм отговорен, макар и само като оператор на невероятно сложната технология, за живота на всичките тези хора.

Давам командата за скок и познатото тъмно и спокойно пространство обгръща кораба от всички страни.

Приятно е да усещаш цялата мощ на кораба. Да благоговееш пред гения на техниката, който ни е запратил през цялото това студено и празно междузвездно пространство към топлата звезда на нашия нов дом.

30 мин. и 45 сек.

Вече трябва да сме далеч извън границите на Слънчевата система, навлезли в безкрайната чернота на нищото.

Изведнъж нещо по-черно от чернотата на околното пространство се стрелва към нас.

Невъзможно, но прилича на мрежа от черни ленти.

Виждам го с периферията на окото си.

Мозъкът ми се замъглява.

Какво е това, по дяволите...

5.

- Хей, да не ги дръпна прекалено силно? Ще повредиш стоката, внимавай! - гласът на Капитана прозвуча дрънчащо по вътрешната уредба на кораба.

- Няма страшно, Капитане, точно колкото трябва, за да са пресни - отговорих обратно по уредбата, и пипалата ми потрепнаха от удоволствието на добре свършената работа - и да има някой повреден, ще го изядем ние, знаеш колко обичам пържени пипала. Жалко, че имат само по четири, а не, като нас, по осем. Представяш ли си какво щеше да е?

- Стига само за плюскане си мислил, ами ги издърпай и да си ходим - гласът му звучеше усмихнато, както когато добре си свършим работата и е доволен - мисля, че ще са достатъчно да напълним целия трюм. Добър улов, момчета - след което последва познатото изщракване на интеркома.

Не мога да си обясня какво толкова ги привлича тези към светлината.

Сигурно са доста глупави. Винаги се стремят към светлината и топлината. Доста удобно за ловните флотилии.

Толкова по-приятно е да се рееш в безкрайното черно море между звездите.

Само капитаните, единствени, знаят кога и къде да ги намират.

На различните им планети имат различни начини за придвижване, обаче всички се стремят към светлината. С малки разлики са почти еднакви, но най-вкусни и многобройни са първите партиди. После броят им намалява и стават по-трудни за хващане. Все едно че разбират, макар да сме сигурни, че не са интелигентни.

Някой ден и аз може да се науча и да стана капитан. Обаче си е доста учене, а и никой не ти дава занаята в ръцете на готово, я.

Дааа, пълен трюм и парички, колкото си искаш.

Ще отида на планетата с шест луни и ще си отживея.

В тамошните океани има всичко, което можеш да си представиш.

Ей това се казва живот!

© Борислав Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2017, № 11 (216)