ПРИЯТЕЛИ

Борислав Балтов

web

I.

Трябва да ви кажа, че съм един от най-големите късметлии на света. Сигурно ще се учудите на тези мои думи, но почакайте само да ви разкажа историята си и ще видите, че ни най-малко не преувеличавам.

Още от малък ме привличаше боядисването. Цветовете ме опияняват и подредеността на нанасянето на боята ме успокоява. Не е лесна работа и именно затова я харесвам толкова много. Кара ме да се чувствам жив и постоянно в движение. Съжалявам разни хора, които седят по цял ден на бюро и не могат да се движат. Основата на живота е движението и нищо повече не може да се каже по въпроса. Много исках да стана градинар, но такъв ми бил късметът.

Сега ще ви разкажа моята история. Това е история за шанса, който ме сполетя изведнъж и за който съм много благодарен на съдбата.

Всичко се случи много плавно и аз даже не разбрах в началото цялото щастие, което ми се даде наготово. Трябваше да боядисвам къщата на приятел на мой приятел. То най-често така става в нашата професия. Работата те намира от човек на човек. И така отидох аз у тях и ми направи впечатление колко скромно живее този човек. Без излишни мебели, с изключение на библиотеките, които в неговия дом бяха в изобилие. Книги, книги, повече от всичко, което съм виждал през живота си. Трябва всичките да се свалят и да се демонтират рафтовете, после да се преместят, а книгите грижливо да се покрият, за да не ги повреди случайно боята. Няма да ви разправям колко много прах събират тези неща. Е, ама нали това е една част от ремонтите, да се почисти къщата. Свалих всичко и започнах да подготвям стените за боядисване. Това е важно, не е някоя работа която можеш да претупаш. Ако не са равни стените, след това и боята няма да е равна. Като в живота. Правилните неща водят до правилни, а кривите до криви.

Започнах аз да боядисвам, а нашият човек чете ли, чете от безценните си книги. Забравих да кажа, че дори когато ги подреждахме на земята и завивахме, пак трябваше да спазваме определен ред. Аз боядисвам, той чете на двора. Всеки с работата и забавленията си. Той си няма ни дете, ни коте и може да си чете, а мен ме чакат трима сина и трябва да работя. Никой не ми е казвал, че с четене могат да се направят много пари, а то точно така и стана. За голям късмет и на мен, и на моя приятел, може би е прочел нещо в тези книги, което да му каже как да стане богат, но скоро парите започнаха да се трупат у тях. Купи си нова къща на езерото с огромно емпоре, за което трябваше да правя скеле, за да мога да боядисам.

Да, не ме забрави той, а не стига, че боядисвах неговата нова къща, ами и на новите му богати приятели, ако те богатите могат да имат приятели, започна да ме праща да боядисвам. Само дето не ми дават да боядисвам с валяк, ами само с четка. Това, богатите, са пълни с приумици, но и аз не им оставам длъжен. Техните приумици са моите доходи. Колкото по-станно, толкова по-скъпо. Аз обичам да работя с четката. Почти толкова, колкото обичам разходките из природата. Слава богу, приятелите на моя благодетел все сред природата живеят и аз нали си нямам кола, не защото не мога да си позволя, на синовете купих, а защото не обичам хич да карам, вървя или, ако е по-далеч, ходя с колелото.

Навсякъде около мен всичко живее. Не знам как да го разкажа, но мога да усетя живота във всяко животинче, всяка буболечка, всяко дърво или птиче. Сякаш ставам част от тях. Усещам как се движат мускулите на катеричките под пухкавата козина или как врабчето пърха безкрайно бързо с криле, преди да кацне някъде, дори листата на дърветата, когато падат на земята, усещам. Тяхната умора и удоволствието от приятната почивка, която съвсем заслужено са получили от есента.

Всичко това после го виждам в линиите на четката, когато боядисвам. Нежните извивки на реката или вълните на облаците. Всичко е живо и аз го виждам как се появява на стената. Добре, че после нищо не се вижда и боята си седи гладка и равна, с което много се гордея. Те затова ме и взимат да им работя и толкова пари ми дават и никой друг майстор не щат да чуят, макар да знам със сигурност, че не един и двама са искали да ми изядат хляба. На никого не съм казвал и на никого няма и да кажа. Не искам да ме помислят за някой луд и да ме изгонят като мръсно коте. Трима сина имам и докато не ги изуча и не събера някой лев за старини, ще си затварям устата и ще си боядисвам.

Добре, че е приятелят ми да ми намира работа, ама те нали за това са приятелите.

II.

Не знам как да започна да пиша това. Много съм раздвоен в мислите си. От една страна, знам, че правя добро, но от друга, може да се окаже, че съм най-обикновен крадец. Вече е късно да променя каквото и да било, така че оставям вие да решите за себе си как съм постъпил.

Гледам майстора да идва към нас. Върви по алеята между дърветата и през цялото време се оглежда като малко дете. Знаете с какво любопитство се озъртат децата. Всичко е ново за тях. И за него също. Трябва да си голям щастливец всичко да е ново за теб. Ние, останалите, сме роби на познанието си. Гледаме и виждаме само познати неща. Дори и тези, които са нови, не ги виждаме, а ги превръщаме в нещо познато и тогава ги възприемаме. Затворници на знанието. Искам да мога да забравя всичките изчетени книги, всичките опитани вкусове и да почна отново. Уви. Това е дарба, която тези, на които е дадена, я мислят за ужасна болест. Мисълта не може да съществува без памет, а точно паметта е капанът на остаряването. Сигурно съществува златна среда. Но няма как да се стремиш към средата. Ние хората сме като калинките. Дай ни изправена клечка и ще се стремим да се качим винаги на върха й. Обръщаш я и пак нагоре.

Всичко започна много тривиално. Трябваше да се направи ремонт на къщата. Това не е нещо, което човек прави по желание, а по-скоро по принуда на обстоятелствата. Правиш къщата си удобна и в един момент осъзнаваш, че не можеш да я понасяш повече такава, каквато сам си я направил. Къщите са като връзките, колкото повече свикваш, толкова повече се дразниш и все нещо ти липсва. Точно до такъв момент бях стигнал с моята къща. Изходът за мен беше да изпразня всичко, да променя цветовете и пак да наредя къщата по нов начин. Очевидно, не мога да изхвърля книгите си.

Един мой приятел ми препоръча майстор бояджия. Не съм си представял, че същият този човек толкова много ще промени живота ми. Разбрахме се за цветовете и го оставих да си работи. Приятелят ми ми беше казал, че работи бавно, но много съвестно. Наистина накрая къщата беше чудесно боядисана и почистена, което въобще е голяма рядкост при майсторите. Разплатих се и започнах да подреждам.

Не е много лесно да подредиш старите си вещи по нов начин. Те сякаш искат да се върнат на старите си места, но с доста пот и временни разочарования успях да постигна горе-долу това, което мислех, че трябва да представлява небрежен уют.

Поканих, гости за да отпразнувам новата подредба и края на цялото премеждие.

Знаете ги ултравиолетовите светлини, сините, които карат всичко бяло да изглежда искрящо. Е, аз много ги харесвам. Белите ризи и искрящите зъби на жените ме карат да се чувствам някак особено. Превличат ме и това си е. Така че взех една такава лампа и я сложих в стаята, където щяхме да се съберем всички. Реших да я пусна чак когато започнат танците.

Нямате представа какво се случи.

В момента, в който пуснах светлината, цялата стая сякаш оживя. По стените се появиха най-различни животинки и не само нарисувани, а все едно живи. Даже повече от живи. Ако бяха ги прожектирали, щяхме да виждаме каквото си виждаме ние, но тези рисунки ни караха да виждаме отвъд това. Караха ни да чувстваме по начин, който не съм знаел, че съществува. Зайци, катерици, птици, листа и дървета, всички те ни разказваха за своя живот. Разбираш какво е да си мъдър като дървото, уморен като есенния лист или въодушевен като катерица. Този, който го беше нарисувал, можеше да подрежда мислите и чувствата на хората чрез картините си.

Веднага разбрах кой е виновникът за това, а всички, мислейки, че това е изненада, искаха да знаят кой е той. Естествено, нищо не казах, само обирах овациите. Така започнах да продавам майсторството на този бояджия вълшебник. Срещу единственото условие, естествено, записано в договор, да се пази пълна тайна кой е майсторът и най-вече от самия него.

Не ме разбирайте погрешно. Това не е само чист финансов интерес, а начин да предпазя този човек от мръсотията на многото пари. Те не са за всеки. Сигурен съм, че ако този бояджия забогатее покрай таланта си, само ще се почувства нещастен и ще загуби цялото си умение. Не ви питам, а ви казвам, че е така. Сега го гледам как идва по алеята. Виждам как се смеят очите му и знам завистта, която ме изпълва. Никога няма да мога да се доближа дори и на светлинни години от неговия гений. Само трябва да успея да го съхраня, да не позволя да се поквари.

Нали за това са приятелите.

© Борислав Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.04.2016, № 4 (197)