ЛОТАРИЯ

Борислав Балтов

web

Когато вчера ми се обади моят приятел Джак Холидей, малко се учудих, все пак не се бяхме чували почти три години. Джак беше от тези хора, които направиха много пари по време на бума с недвижимите имоти и не си спомням точно, но макар че сме израснали заедно, дали от многото му ангажименти и отговорности, с времето все по-малко общувахме.

Аз понаписвам по някоя и друга книга от време на време и макар да не станах богат, поне се отделих от големия град, купих си къща в прилично предградие и с помощта на мрежата станах независим от шума на обществото. Затова и се учудих, когато един слънчев ден Джак, който вече само ми пишеше имейли за рождения ден, ми се обади по телефона и не само това, ами ме помоли да ми погостува около седмица. С радост се съгласих, защото той беше много слънчев и ерудиран човек, с когото винаги бе приятно да споделиш дори и най-щурите си идеи.

Беше обедно време, бях се изтегнал в любимия си шезлонг към гората и точно мислите ми започваха да блуждаят, като ту се смесваха, ту се разпадаха на съставните си части, което е сигурен признак, че сънят надвива реалността, когато с внимателно покашляне Джак се появи.

Радоста ми от срещата беше малко охладена от външния му вид. Небръснат повече от седмица, с превързана до над китката лява ръка, отслабнал поне 10 кг. Това не беше същият Джак, когото помнех от снимките в профила му, в Швейцария на ски, в Гърция на море - навсякъде в отлична форма.

- Джак, приятелю, какво е станало с теб - попитах аз.

- Дълга история - отговори той и тъжно се усмихна.

- Да влезем вкъщи и да ти покажа твоята стая, а после ще имаме достатъчно време за разговори.

- Само те моля за някакви твои дрехи - извинително ме погледна Джак и повдигна рамене, - по-бързо никога не съм тръгвал за където и да е.

- Разбира се, ще ти ги приготвя, а ти отивай в банята на втория етаж, че гледай се на какво приличаш.

Един час по късно, вече избръснат и преоблечен в старите ми джинси и пуловер, Джак слезе за късния обяд, който не много сръчно бях приготвил.

- Слава богу, че си се преместил извън града и не поддържаш много контакти със старите приятели - каза той, ядейки бърканите яйца.

- Знаеш, че не съм много общителен - отвърнах аз, - но защо е тази потайност?

- Дълга история, нека се наобядвам и после ще ти разкажа всичко.

Приятелят ми беше като метеорологичен балон, който, когато слънцето грее, се издига нависоко, а когато залезе, може да стигне и земята. Имам предвид, че беше като хилядите, които по време на големия подем в икономиката направиха доста солидни банкови сметки, но никога не успяха да задържат дори и част от парите, и когато банките си поискаха всичко обратно с лихвите, претърпяха най-страшното - да притежаваш много собственост, която да не ти върши никаква работа. В края на краищата не можеш да печелиш вечно, без да губиш.

След обед го оставих да поспи и седнах да пиша, но историята, която обеща да ми разкаже по-късно, през цялото време се пречкаше на писането ми, трудно се пее определена мелодия, ако през цялото време се мъчиш да си спомниш друга. Всякакви идеи ми минаха през ума, от тривиалните сбивания и катастрофи до по-засуканите спречквания за жени или от ревност. Най-накрая, около десет вечерта, Джак се появи на верандата с бутилка вино в ръка, наспан и възвърнал част от самоувереността си.

- Как спа? - го попитах.

- Като новородено, тук при теб е невероятно тихо, не като в града, и въздухът е чист, въобще къде ми е бил ума да се тъпча в онази лудница през всичките тези години.

- Не знам дали ще ти хареса да живееш тук по-дълго време - казах аз, - с времето се превръщаш в отшелник.

- Може би няма да е лошо, насъбрал съм поводи за размисъл за много дълго време - криво се усмихна приятелят ми.

- Е, разказвай - побутнах към него празната си чаша аз, - каква е тази история, която те накара така бързо да избягаш от града?

- Не толкова бързо, че да не се сетя да ти донеса от любимото ти вино - наля ми в чашата Джак, - въпреки че го купих от бензиностанция по пътя.

- Благодаря - отвърнах аз, - а сега разказвай, че цял следобед нямам мира от вида ти и от превързаната ти ръка и една седмица скрит при мен и...

- Добре, добре - засмя се той, - историите са храната за душата на писателя, моята започна доста тривиално. Знеш, че загубих всичките си пари, остана ми само апартаментът в центъра, но за него могат да се вземат добри пари дори и сега, когато почти няма пазар, а и аз бях достатъчно умен и не го ипотекирах, макар че едвам се стърпях. Линда, виждал си нейни снимки, не можа да изтрае изпълненията на разорения и с наранена гордост богаташ и една сутрин просто си събра багажа и си отиде. За това най-много съжалявам сега, тя беше искрата разум в главата ми. Същия ден отидох в бара на Мики, знаеш го, в кооперацията на Ърнест, и реших да се удавя в уиски и каквото там се сетиш. Точно до мен на бара седеше един много симпатичен (по-късно разбрах, че най-неприятните хора, като се напият, стават симпатични и обратно) човек и явно и той се беше заел със същото самотно занимание като мен. Беше на около 50, с прошарена коса, не много пълен, с вид на бивш спортист и с една такава бащинска усмивка на лицето, все едно ти казва: - Видя ли, синко, докъде се докарахме? Запознахме се и аз му разказах цялата си мъка за Линда, за къщите, за банките, за парите, даже с гордоста на комарджията, останал по слипове, му разказах и за апартамента и за това, че няма ипотека върху него, само дето тогава не ми направи впечатление, че той нищо не ми разказва за себе си, толкова бях увлечен в собственото си нещастие. Някъде около два часа реших да си ходя и извиках Мики за сметката. След като платих, ми останаха всичко на всичко два долара. Със сметката в бара ти дават и някаква реклама, тази вечер това беше реклама за лотарията и за това, че джакпотът е станал 1 000 000 долара. Добра сума за закъсал пиян човек като мен, само че фишът струваше четири долара. Тогава моят нов приятел ми предложи да вземем един фиш двамата и ако спечелим, да делим по равно. В задимения бар в два часа, след не знам колко изпит алкохол, това ми се стори брилянтна идея, а и какво ли можех да загубя. Съгласих се със смелостта на доктор Фауст и още там си стиснахме ръцете и извикахме Мики да си купим билета, уговорихме се той да седи в мен и ако спечелим, да се видим в бара след два дни в осем часа вечерта. След това продължихме да пием, за да полеем нашето съдружие и въобще не си спомням нито къде сме ходили, нито как съм се прибрал. Събудих се около обед на другия ден и това, че не бях дръпнал пердетата, ми се струваше най-голямата грешка в живота ми. Някои казват, че слънчевата светлина може да пробива, и уверявам те, може да реже като нож. С огромно усилие станах от леглото и видях, че съм спал с дрехите и обувките. Нямах никаква представа кога и как съм си легнал, както и какво съм правил предната вечер. След обилна закуска с обезболяващи хапчета и след два или три душа се чувствах достатъчно добре, за да почна да си въстановявам предния ден. Все стигах до бара на Мики и после спомените ми се разтваряха като капка мляко в чай. Проверих си джобовете на дрехите и открих само един билет за лотарията, целия намокрен от уиски и с размазано мастило по него. Смачках го и го хвърлих в кошчето за боклук. До вечерта нищо не бях в състояние да направя, толкова бях скапан, че само лежах в просъница, без да мога да заспя от болки в главата. Другия ден мина в разправии в банките, но не успях да изкрънкам почти нищо от и без това изцедените ми кредитни карти. На втория ден след голямото ми напиване в бара на Мики реших, че мога пак да отида и да поразбера нещо за губещите ми се моменти. Към 8.30 влязох и се запътих към бара, но още не успял да направя няколко крачки и един човек, който смътно си спомнях, ме стисна в мечешка прегръдка и започна да разправя за това колко се радва, че е споделил късмета си с такъв невероятен късметлия като мен. Все още не си спомнях ясно случката от по-предната вечер, но вече си спомнях, че съм се запознавал с 50-годишния здравеняк и някак си, че сме правили някаква сделка с него. Той ме завлече на бара, поръча по едно голямо уиски за двамата и каза: - Вече сме по-богати с половин милион моето момче, наздраве - в този момент като че ли някой светна лампа в главата ми и си спомних всичко. Без да пия уискито, започнах да казвам, че билетът се е намокрил с алкохол и за нищо не става и че може и да не сме спечелили ние. Моят нов приятел ме погледна с изведнъж вледенелите си очи и процеди през зъби: - Ти май искаш да се правиш на тарикат, а? - отговорих, че и през ум не ми е минала такава мисъл, но ной извади вчерашен вестник и ми показа заглавието от първата страница: ПАДНА ДЖАКПОТЪТ ОТ 1 000 000 ДОЛАРА! ЧЕСТИТО НА СПЕЧЕЛИЛИЯ! - Сега е време да ми дадеш половината пари - каза той и ледени капки се стекоха по гърба ми, нещо в начина, по който каза това, ми подсказа, че този човек не се шегува и е готов да убива. Обясних, че мога да му покажа билета, но той отговори, че не го интересува и ако съм го повредил, това не е негова вина и той си иска половината печалба. След което стана и без да каже нищо повече тръгна към изхода. След него от съседната маса станаха две грамадни момчета с вид на професионални ръгбисти и едното се обърна към мен и ми каза: - Питай Мики - след което излязоха. Не си спомням да ме е било повече страх в живота ми. Мики дойде и побутна пълната чаша към мен: - Пий - каза. - Ще имаш нужда, този с когото току-що приказва е Руфъс Лозаря, така му казват, щото реже пръсти с лозарска ножица, като не му платят. Те сега доста се появиха, като останаха хората без пари. Ама ти не се притеснявай, той каза, че апартаментът ти може да се оцени за 500 000 долара, ама ще те чака до утре и почва с пръстите. - Не знам дали си се чувствал все едно си от камък, ама аз не можех да помръдна, добре, че бях изпил уискито преди това, че да промърморя: - Сипи още едно - по-нататък си представяш. На сутринта слънцето пак ме поряза през очите. Никога не съм се движил в среди извън закона и заради това не приех заплахата насериозно, мислех си, че само ме плашат и ако не се огъна, няма да посмеят да ми направят нищо и ще ме оставят на мира. Намерих злополучния фиш в коша и с него в джоба реших да отида при този Руфъс да се разберем веднъж завинаги.

- Виждам, че идваш да ми дадеш моя дял - каза той, когато го намерих в офиса му.

- Не, донесох ти фиша, за да видиш, че не те лъжа - казах аз.

Лицето му стана мораво. Помислих, че ще получи удар, жалко, че не стана така.

- Хванете го, момчета - процеди през зъби и двамата ръгбисти ме хванаха под мишниците така, че краката ми се отлепиха от пода. - Сега ще ти дам един урок, моето момче - каза Руфъс и в ръката му се появи лозарска ножица. - Няма да ти режа целия пръст, само колкото да знаеш, че не се шегувам - и ми отряза първата фаланга на кутрето. Такава болка не съм си представял, че може да има. В устата си почувствах вкуса на нещо сладко и съм припаднал за малко. Като се свестих, ръката ми беше увита в някакъв парцал, а Лозаря седеше зад голямото си бюро и ми каза, пак така, по бащински

- Отивай си сега и си помисли при кой нотариус ще ми прехвърлиш апартамента си.

Не си спомням добре как съм се добрал до вкъщи. От стреса ли, не знам, но спах целия ден и цялата нощ. На другия ден реших да отида при Лени, помниш го, от съседния клас, той сега е полицай и работи като цивилен в отдел "Наркотици". Още като ме видя на вратата, ми каза.

- Дай да отидем да се разходим в парка.

- Не знам дали знаеш в какво си се набъркал, обаче аз не мога да ти помогна - каза Лени, като седнахме на една пейка. - Този Руфъс сигурно има много големи връзки и е адски хитър, никой не е успял да докаже нещо срещу него. Единственият в тази част на града, дето може да ти помогне, е Вожда, шефа на черните банди, само че не мога да се сетя защо да го прави, макар да са смъртни врагове с Лозаря. Като на приятел ще ти кажа, ако искаш да го видиш, отиди на баскетболното игрище, кажи, че търсиш Вожда и че Лени те изпраща, повече не ме търси, не мога да ти помогна - и си тръгна.

- Не си виждал толкова дебел негър. Сигурно тежи 300 кг, обаче всички около него вървят на пръсти и не смеят да дишат.

- Е, какво искаш? - попита ме Вожда.

- Имам проблеми с Лозаря - казах аз и си показах лявата ръка.

- Много хора са така - захили се той.

- Да, ама аз разбрах, че вие двамата не се долюбвате и ти търсиш нещо, за да го закопаеш.

- И?

- Ами ние с този Руфъс имахме сделка. Купихме фиш за лотарията и щяхме да делим печалбата, обаче фишът се повреди и сега той ме изнудва за апартамента ми.

- Аз какво общо имам с това? - попита негърът гигант.

- Изпрати хора при него да му кажат, че съм дошъл при теб и съм ти казал, че фишът е при него и сега си искаш твоята част от печалбата, той никога няма да се съгласи да плати, така че ти ще можеш по всички правила да го гръмнеш, без да е безпричинно.

- А дали ще искам война с него?

- Не знам, обаче знам, че той става все по-силен и утре може и да е късно.

- Добре - каза Вожда след минутка, - ако имаш къде, скрий се за една седмица, следи новините и ако чуеш, че Руфъс е загинал при трагични обстоятелства, живей си живота, обаче ако чуеш лоша вест за мен, по-добре не се връщай насам никога. А сега изчезвай, че от бели ми става лошо.

И така, сега освен да чакам, нищо друго не ми остава.

Това беше преди два месеца, цяла седмица с Джак ловихме риба, ходихме в гората на дълги разходки, а вечер четяхме новините и чакахме развръзката на историята. Една вечер прочетохме любопитна новина, Руфъс някой си бил намерен мъртъв във винарна, като бил принуден да изпие 25 л вино от неизвестни извършители. Приятелят ми и аз най-накрая си отдъхнахме с облекчение и си направихме голямо тържество по случая. На другия ден Джак си отиде, като ме покани, когато искам, да му погостувам в градския му апартамент, имал страхотна гледка към ситито, особено през нощта. Няколко дни преди да напиша тази история, ходих по работа в града, макар и да не съм особен любител на бензиновите изпарения и праха, все от време на време ми се налага да ходя до издателя си. Реших да изненадам Джак и да се изтърся без известие, знам, че не е съвсем правилно, но какво пък, нали бяхме приятели от деца. Купих бутилка от най-доброто уиски и около 6.30 след обед позвъних на вратата му. Отвори ми млада жена която, не бях виждал.

- Джак тук ли е? - казах аз и се усмихнах.

- Не живее отдавна тук - отговори младата жена.

- Как не живее, та ние се видяхме преди два месеца и той ме покани на гости.

- Още преди три месеца се изнесоха с Линда - малко учудено продължи госпожицата, - бяха ипотекирали апартамента и сега ние с приятеля ми сме новите собственици - почти извинявайки се, продължи тя - чух, че сега живеят в чужбина.

- Извинете ме - промълвих аз и замислено се качих в асансьора.

Не можех да оставя тази работа така и отидох да се срещна с Лени, единствения, който може би щеше да има някаква информция за Джак. Срещнахме се отново в парка, тези ченгета обичат да живеят на чист въздух. Лени ми разказа интересна история. Всичко, което ми бе казал Джак, беше истина с едно малко изключение, че фишът наистина бил печеливш, но един търговец като приятеля ми никога не би се оставил да му вземат половината пари и измислил цялата история. Вожда имал нужда от повод и така се стигнало до печалната развръзка за Лозаря. Не можело да се очаква, един черен тюлен да има много голямо въображение, но тази работа с виното се харесала на много от длъжниците на Руфъс. Джак заминал за чужбина с 1 000 000 и с Линда и надали ще се чуе вече нещо за него, поне в този град. Подарих на Лени бутилката уиски и си тръгнах за вкъщи.

Не знам къде е сега Джак, но ако прочете тази история, го поздравявам, понеже не се намира често по-добра храна за душата на един писател, както така поетично се изрази той.

© Борислав Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.08.2012, № 8 (153)