КУЗМАН

Борислав Балтов

web

Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши,
нежели богат да влезе в царството Божие.

Лука: 18:25  

Много едрите хора, какъвто беше Кузман, не могат да станат прекалено злобни, отмъстителни или просто лоши. Околните не провокират тези им страни от страх пред ръста им.

Жена му го беше взела заради това, че беше огромен, и заради това го и изостави. Не можа да преживее липсата на амбиция и нежеланието му да печели повече, за да й осигури едно ниво на почтено съществуване според нейните стандарти.

Когато спечели голямата награда на тотализатора, не повярва на късмета си. Както всички хора, които играят, и той си беше правил планове, мечтаейки за печалбата. Неговите бяха повече за другите, отколкото за него самия. Искаше да построи дом за бездомните в неговия град и така да го организира, че от наемите от половината сграда да поддържа приюта, мечта, която беше чул, че един негов съгражданин някога бил изпълнил. Е, със сигурност щеше да остави и за себе си пари, най-малкото искаше да си върне жената, все още си я обичаше.

За да вземе парите от джакпота, трябваше да отиде до столицата, все пак сумата беше много голяма и само там щяха да му я изплатят. По стар навик взе нощния влак. Никога не беше пътувал по друг начин. Имаше нещо, което го привличаше в нощните пътувания. Хората в купето ставаха по-близки, почти интимни и си споделяха неща, които с друг не биха споделили. Нещо като движеща се изповедалня, а и нощта отстрани на влака ги караше да се чувстват на сигурно място, в безопасност.

В неговото купе се случиха млада жена с нейното пеленаче. Кузман поздрави учтиво и се усмихна широко на бебето, с което направи добро впечатление на майката. Големия му ръст от заплаха се превърна в защита.

- За къде сте? - попита той.

- За Карлово - отвърна жената.

- Много хубав град, чист въздух, планина...

- Да, аз съм оттам.

- Ще изляза в коридора да си проветря главата на прозореца - каза той и се усмихна пак.

Доста по-късно, когато детето беше заспало, двамата пак се заприказваха.

- При родителите си ли отивате - попита Кузман, за когото беше присъщо да говори учтиво.

- Да - отвърна младото момиче и се обърна да поправи нещо в кошчето на бебето.

- Сигурно да им погостувате малко, пък и да си починете от грижите за малкия.

- Не за малко, а завинаги - каза жената и в очите й блесна сълза - няма вече да се върна в тъпия град - и на мястото на сълзата блесна пламък, който в миг изсуши очите й.

- Семейни проблеми? - попита големият човек и вдигна вежди въпросително, но и някак с разбиране.

- Ами да - каза тя с особена твърдост в гласа, - нали знаете как е. В началото всичко почва много добре, после малко по малко трудностите и ежедневието убиват първо любовта, после привързаността и накрая идва лошото. Той, моят, взе да пие, ама това все пак се понасяше, после спря да харесва сам себе си и все си търсеше някой друг виновен. Една вечер се върна с няк’ва повлекана вкъщи и това вече не можах да го издържа.

- Разбирам - бавно кимна с глава Кузман и потъна в мисли.

По-късно през нощта в купето стана доста студено и той предложи на жената якето си, за да го наметне върху кошчето. След няколко часа жената го събуди, върна му якето, каза, че идва нейната гара и му пожела приятен път. Кузман стана и й подаде кошчето на перона, след което махна за сбогом и се прибра в купето да си доспи.

На сутринта пристигнаха в столицата. Всички гари сутрин си приличат по това, че имат един доста студен вид, независимо кое годишно време е. Това, съчетано с засечения вид на пероните и опушените влакове, ги прави не най-приятните места да се мотае порядъчен човек. Кузман вдигна догоре ципа на якето си и излезе от фоайето на гарата, за да си намери някое чисто кафене, където да прекара времето до отварянето на централата на тотализатора.

Слънцето напече улиците и стана приятно топло там, където огряваха лъчите му, но в сенките все още се усещаше нощният лепкав студ. Вървейки по огряната страна на улицата, все още с вдигнат догоре цип на якето, едрия човек се запъти към своето щастие и ако плановете му не се проваляха, щастието и на други хора. Случайните минувачи, които се разминаваха с него, виждаха един много голям човек с доста недоспал вид, но с кротка усмивка на лицето и това ги караше и тях да се усмихват.

- Ще е един хубав ден - казваха си те, без да са сигурни защо точно.

В часа на отварянето на централата Кузман беше пред централния вход и реши да извади билета от джоба на якето си. Подсмихна се наум, че може да го е забравил вкъщи, но после отхвърли тази мисъл, три пъти беше проверил дали го е взел и дали добре го е затворил. Бръкна в джоба и за негова голяма изненада там имаше леко мокра, ухаеща на урина, книжна каша с все още личащи някои от цифрите.

© Борислав Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.08.2012, № 8 (153)