В ИМЕТО НА КАНОНА. ДОПЪЛНЕНИ ЗНАЧЕНИЯ

Атанаска Методиева

web

Пиша тази рецензия с едногодишно закъснение след рождението на книгата. Обръщам се с внимание към литературоведския труд на Ирина Захариева, който излезе през 2012 година, издателство Мултипринт, със заглавие: "Становление русской литературной классики ІІІ" и представи една различна визия за канона на руската литература в периода на Сребърния век и неговите продължения в поезията и прозата почти до края на ХХ век. На първо място искам да спомена, че книгата вече е достъпна за читателите, посветени и любопитни относно проблемите около интертекстуалността на руската литература, и се намира във фонда на НБКМ.

Във всичките си книги до този момент Ирина Захариева успява да разшири представата ни относно канона на руската литература на ХХ век. Тя изрази онзи литературен факт, който в определен период в българската русистика не е избягван, но в известен смисъл е подценен, и би звучал така: Сребърният век на руската литература има и непознати лица, а чрез опознаването им бихме могли да осмислим онова понятие, което Захариева разработи със завидно умение и лекота, изведен под името художествен синтез на руската проза.

Художественият синтез е понятие, което може да обобщи литературната връзка между два века (ХІХ и ХХ) само в няколко реда, в това виждам и значението му на феномен в литературознанието, но може и да бъде разгърнато в цяла книга, както подхожда Захариева. Накратко обяснението звучи така: литературно-историческото развитие на руското слово (в границите на Русия и в емиграция) поражда особени тенденции, които имат нужда от продължение: литературата на дореволюционния Сребърен век е продължена от литературните течения след нея - школите на символизма, акмеизма и футуризма. И обратно - Сребърният век усвоява в своята художествена система ред течения в литературата и философията на ХІХ век.

Структурата на книгата проявява свобода и не насича своя смисъл с множество части: състои се от въвеждащо слово на автора "Вводные слова о следовании канону и о процессе создания русской литуратурной класики ХХ века", в което са обобщени основните понятия за канона и неговата динамична структура, както и подробен следговор от проф. Магдалена Костова-Панайотова "В мире прекрасной словесности. Ирина Захариева и исследуемый ею век", който се явява и първи метатекст върху книгата на Ирина Захариева, в пространството на самата книга. Всичко между тези два масива включва последователно и плавно изложение от 24 части, посветени на познати автори на добрия читател на руска литература в България, но бих казала слабоизследвани автори у нас, каквито са Саша Черний и Николай Рубцов (художествени преводи за последния не липсват в периода 2008-2009), Иван Ефремов, А. Синявски-Терц, Венедикт Ерофеев.

Проявявам по-силен интерес към конкретна част от книгата, а именно "Синкретическое изкуство А. Вертинского и его мемуары", най-вероятно поради слабостта ми към жанра на мемоара, но и защото смятам, че този частичен аналитичен подход в настоящия текст е по-подходящ, най-вече, за да не представи книгата в цялост, а да остави читателя в нетърпение от срещата с цялата книга на Ирина Захариева. Ще кажа няколко думи за лагерния мемоар, които ще влязат във връзка със "синкретичното изкуство" на Вертински.

Освободена от суетата на ненужното знание за жанра, с невероятната вместимост и способност на лагерната памет, се ражда руският лагерен мемоар. Процесът на писане в лагера е сложен и в доста от случаите невъзможен, авторите от периода го наричат опасен. Често лагерната проза (предимно повести и разкази) проявява и чертите на мемоара: повествование и възпоминание се пресичат, а най-доброто обяснение за този жанров феномен намирам в един пасаж на Солженицин от главата Поезия, затисната под плоча, и истина - под камък, в който авторът обяснява как е възможно да се пише в пространството на лагера: "Паметта е единственото скришно местенце, където можеш да държиш написаното, където можеш да го опазиш при обиските и етапите. Отначало нямах доверие във възможностите на паметта и затова реших да пиша в стихове. Това, естествено, беше насилие над жанра. По-късно открих, че и прозата също се набива доста добре в тайните глъбини на това, което носим в главата си." (Солженицин 1993: 349). Остава въпросът как се изгражда процесът на спомена извън лагера, а в случая с А. Вертински - извън родината: и как става мемоар? Ирина Захариева представя мемоарите на А. Вертински "Дорогою длинною" (1942-1957) на първо място като текст, който реконструира живота на артиста. Подобно на повествователя в лагерния текст и тук мемоаристът разсъждава над фактите и обстоятелствата, които са го довели до преживяното, което е сложно съчетание между минало и настояще, в комично-драматична интонация на остранено повествование.

На последно място, и в заключение, ще кажа, че книгата на Ирина Захариева освен динамиката на своя поглед за руската литература има едно много важно достойнство - функцията на своеобразна енциклопедия. Отделните статии съдържат биографична и библиографска информация за авторите и препращат читателя към множество ценни източници и издания. В този смисъл книгата може да бъде полезна на студенти, преподаватели и добри читатели, които изучават и се занимават с руска литература.

ЛИТЕРАТУРА

Солженицин 1993: Солженицин, А. Архипелаг ГУЛАГ. Т. 2. София, 1993.

© Атанаска Методиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.09.2013, № 9 (166)