Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АННА БАРКОВА В ПОЛЕТО НА ЛАГЕРА И АВАНГАРДА

Атанаска Методиева

web

Анна Баркова започва да публикува още в първите години след Октомврийската революция в Русия, а завършва живота си през 1976 година. В "Енциклопедия на руската литература през ХХ век" (1996) на Волфганг Казак тя е визирана като представител на руското лагерно поколение - сред имена като Валентин Соколов, Варлам Шаламов, Александър Солженицин, Николай Литвин, Юри Домбровски, Евгения Гинзбург, Олга Адамова-Слиозберг. При работата върху този текст използвах изданието на Ивановския държавен университет от 1992 година "Избранное из Гулаковского архива" - една от първите официални книги на Баркова, излезли на пазара след промените в Русия. Надявам се, настоящият творчески портрет да провокира някои от заклетите, както и младите ни преводачи на руска литература и Анна Баркова да стане една от добре и достатъчно превежданите руски писателки на ХХ век в България.

* * *

От една страна, мястото й в канона на руската литература на ХХ век трябва да бъде съобразено с факта, че тя повече от 20 години прекарва в зоната на ГУЛАГ, от друга, около Баркова се нареждат обстоятелства, които я отдалечават от поетиката на лагерното поколение. Александър Солженицин издига "паметник неръкотворен" на милионите невинно загинали от ръцете на идеологизирани фанатици и палачи с ниски чела." (Солженицин 2008: 11). Баркова посвещава поезията и прозата си на московската немилост, в която изпада цялото поколение творци, оставено без правото да публикува, да развенчава култа към богочовеците на властта, възприемано като враг на обществото, поколение, което завършва живота си в комунални квартири и "спецпсих" болници. Поетическият им стил се формира от лагерния им опит. Литературата предава идеологическа информация, но и естетически модел от усложненото социално обвързване - авторите са носители на художествена ангажираност, произведенията им запознават читателя със социалните, икономическите и политическите ситуации на времето (Реис 2004). Първата издадена стихосбирка на Баркова е още преди ареста й, за разлика от съвременничката й Евгения Гинзбург, която не може да публикува в родината си и чиято първа публикация е в Милано - издателство "Мандадори", 1967 г. Лагерните ужаси, които описва Евгения Гинзбург в "Крутой маршрут", в творчеството на Баркова не се превръщат в екзистенциална тема. Това е основната тематична разлика, която отдалечава поетесата от лагерната поетика и я приближава по-скоро до авангарда от началото на века. Посланията й надминават проблемите на лагерния бит и се съсредоточават върху историческия човек.

Обществената позиция, която Анна заема като секретар на Луначарски, не провокира симпатии към властта и терора на идеологията, напротив - години преди първия си арест предусеща, че Революцията няма да оправдае очакванията на интелигенцията - израз на това дава в единствения си сборник и пиеса (които са излезли от печат) - "Женщина" (1922) и "Настасья Костер" (1933), както и в по-късната си повест "Как делается Луна" (1954), която принадлежи към жанра на литературния мемоар, свидетелство за политическия живот в Кремъл.

Въпреки дръзкия литературен език на Баркова именно А. Луначарски предприема инициатива стихосбирката да бъде издадена, с предговор, който той пише, давайки изключителни надежди на младата поетеса, с желанието да се присъедини към поколението на пролеткултовците. Кореспонденцията на поетесата с Наркома по просвещението е достъпна на широк кръг читатели, благодарение на Институт мировой литературы имени А. М. Горького, обработена по повод 50 години от смъртта на литературния критик. Кореспонденцията е ценна, защото предлага непознат модел на взаимоотношенията между Баркова и Луначарски. В писмата отношението на Наркома към поетесата е ласкателно, единствената му препоръка е насочена към това Баркова да придобие поетическо самочувствие и да оцени написаните до момента стихове. Луначарски признава, че възприема Баркова не само като силна поетеса, дори я сравнява с поетическото майсторство на Ана Ахматова. Лагерната участ на поетесата е предзададена: "Вы - человек очень сильный, по моему, с превосходной внутренней закваской. Всюду, где проявляется непосредственно Ваша натура, она очаровательна своей стихийностью, дерзостью." (Неизвестные письма 1959).

С какво всъщност Баркова е оригинална спрямо поетическия контекст на века? Още преди тя да се появи в периодиката, жените творци рязко, скандално и дръзко изработват "модела жена" (Кирова 2009) в канона на поетическия век, давайки начало и на самите течения. Интересна е поетическата близост на Баркова с творец като Елена Гуро, макар че тя умира твърде рано - през 1913. Макар "търпелива, любяща всички и всичко, спояваща с присъствието си разнородните таланти на събратята си футуристи" (Панайотова 2010: 216), двайсетина години преди името на Анна Баркова да се появи на литературната сцена Елена Гуро разпространява първата си книга "Латерна" по затвори и болници, защото е насочена към хора, чиято чувствена сфера е грубо и насилствено оголена от съдбата и хората (Бирюков 2006: 95). Основното сходство в поетическата съдба между двете се крие в литературноисторическия факт, че след 20-те години книгите на Гуро не се печатат, а името й чак до 80-те е известно на тесен кръг ценители. Елена Гуро пише естетически фрагменти, много различни от утилитарната поетика на Леф, не страни от звукоподражанието, от психологизацията, съвместява женски имена и странни звуци, техники, които Баркова използва в стиховете си от 1931: "Б-б-бу-бу-бу./ Я уже давно в бреду,/ И все еще /чего-то жду/ У-у-у!" (Баркова 1992). Чрез техниката на звукоподражанието се отказва от "литературата на факта" (Брик 1927), без желание да разформирова себе си и да отговори на нуждите на Революцията. Литературният език на Баркова не излиза извън естетическото, преживява пространството като действително, изобразява епохата чувствено, не я описва с подражателни опити за прозаизация на стиха. Един от мотивите, които се срещат в творчеството на двете поетеси, е традицията на народното християнство, която следват и в лириката, и в прозата си. Обръщат се към посланията на Новия завет, с претълкуване на Евангелието от гледна точка на някои апокрифни влияния (Панайотова 2010: 217). Ако за Гуро Христос е сред хората, то Баркова възприема страданието на тълпата като изкупител на човешката вина: "Погибали мы за явный вздор." (Баркова 1992: 32). Не можем категорично да разпознаем поетесите в естетиката на футуризма или експресионизма. Поетиката им е на границата на старото и новото изкуство - на 10-те - 20-те години, когато под класически авангард се разбира съвкупността от разнородни художествени направления и школи, зародени в лоното на класическия модернизъм и манифестиращи бунтарската си съпротива (Панайотова 2010: 15). Женската традиция влияе и на мъжката, често я формира. Две години след стихотворението на Баркова - през 1930 г. Георгий Иванов пише "Хорошо, что нет Царя" с усещането за вихъра на епохата, за човека, останал без опори. Поетесата предрича със стиха "Нет ни бога, ни черта отныне... Мертвым смехом библейских времен" (Баркова 1992: 27) посланието, което "човека-атом" ще реализира като "световен рекорд по самота". Хипотетичните библейски времена от стихотворението на Баркова кореспондират с огрубения мотив за изгубената надежда и любов ("Песен на песните") от "Распад атома" на Иванов (Панайотова 1995: 9).

Малко след излизането на първата поетическа книга на Баркова през 1923 г. се появява литературният конструктивизъм и ЛЕФ (ляв фронт на изкуството). Творците конструктивисти Алексей Чичерин, Константин Зелински, Иля Селвински, Б. Агапов, Вера Ибнер, Едуард Багрицки имат сходни интереси с Леф - чрез това, което пишат, да улавят духа на съвремието и да правят творчеството действено и функционално в изменените социални условия (Панайотова 2010: 102). Анна Баркова лишава творчеството от утилитарни цели и социални поръчки "Класс - нас, "Советы" - без просвета -/ Сама собой чертит рука./ И трудно, например, поэтам/ Избегнуть: кулака - ЦК." (Баркова 1992: 29). В "Рифмы", в тесния смисъл на думата, авангардната метафорика на Баркова е още по-рязка, на преден план е изведен стремежът към коренното разчупване на обикновената художествена практика на социалистическата литература: "Печален, идеален, спален -/ Мусолил всяк до/ тошноты./ Тепер мы звучной рифмой/ Сталин/ Зажмем критические рты." (Баркова 1992: 11).

В контрастна борба между Доброто и Злото - даваща рефлекс в непрекъснатата смяна на двете начала в социалните условия на Държавата, Баркова реализира Пророчеството на ХХ-ия лагерен век пряко чрез някои от мотивите си: "Об опасной гибельной свободе... Расстреляют нас, контрабандистов." (Баркова 1992: 23). В стиховете от 1923 година назовава имена на големи държавни фигури като носители на безкористен интерес - "Ленин и Эйнштейн" и изобщо не изпитва страх от влиянието на предчувстваната лагерна съдба (Баркова 1992: 25). Напротив - предизвиква я. Две години по-рано в литературна анкета заявява, че най-добрата творческа обстановка е атмосферата на каторгата. Разбира се, Анна Баркова никога не осмисля себе си като невинна жертва на системата - съзнава своите послания и силата, с която ще заеме място в лагерното поколение творци. Както твърди Елена Михайлик в своята статия "В контексте литературы и истории", авторите от лагерното поколение предвиждат, пишейки творбите си, че голяма част от читателите ще възприемат тяхното творчество като литературно свидетелство и източник на знания. И всичко това влияе на художествения смисъл на произведението. Прави го по-диалогично. Лагерното поколение уважава читателя си. В "Женщина" Баркова осмисля целия ХХ век като престъпен спрямо човечеството (както заради идеологията, така и заради технизацията и циментовия век), скоро разбира, че е попаднала в опасно русло на живота - извън художествената условност на тетрадката, и през 1954 ще го изрази в неповторимата си поема "Первая и вторая. Поэма о двух арестантках", в която разкрива типажите в женската каторга и силата на женското приятелство, изразено с похвата на огрубения език и фрагментарността на стиха, късите и незавършени изречения.

Поетесата се настройва негативно към властта още при пристигането си в Москва през 1921 година: "Вот я иду от Ярославского вокзала до Мясницкой. Грохот трамвая, сиротливост. Одиночество и страх... Дом с вывеской МПК - старый, кажется, ампирный - порождает особую тоску и ощущение безвыходности, бюрократической силы и равнодушия нового государства." (Баркова 1992: 8). Своята преданост към века на авангарда изразява в отказа да се нареди в социалистическата поезия, както в поетически смисъл, така и като лично отношение, което демонстрира в поведението си на различни административни събрания: "С ВАППом правоверным не дружу" (Баркова 1992: 9). Баркова се отрича от патоса на Революцията, предчувства предстоящата гулаковска съдба: "Уходят люди без вопросов." (Баркова 1992: 33). С поетическо дръзновение посвещава стихотворението "Рифмы" на Сталин, през 1931 година. Три години след това е първият арест на поетесата. При ареста й са намерени ръкописи, за които в деня на следствието са й зададени множество въпроси. В своите показания Баркова сама определя намерените стихотворения като контрареволюционни. С ирония се отнася към живота в кремълската квартира на Луначарски. Звуците на чуждите, плебейски гласове, особената тъга и усещане за бездиханност често прераства в окончателно разочарование от Октомврийската революция, отправено към държавните деятели: "Мой неразумный брат,/ Сегодня вожд любимый ты,/ А завтра ренегат." (Баркова 1992: 32).

И след социалната слабост, в която изпада след първата реабилитация, тя не става последовател на социалистическия реализъм. Целият й период на престой в Калуг, както показват материалите от второто следствено дело, е време на непрекъснато четене на художествена и историческа литература, западна и руска класика, литературни списания, мемоари, бюлетини на Московската епархия, материали за преминалия по това време Нюрнбергски процес. Все тогава замисля исторически роман в макиавелистки дух, но поредният арест спира идеята за голямата форма на романа.

В поетическото си битие Баркова разработва свободен от конфликти модел на обществото; със своите парадокси, напрежения и амбивалентности тя изцяло откъсва реципиента от ледената скованост на лагерната действителност и го въвлича в "автономността на поетическото битие" (Игълтън 2006: 66): "Я только очень хитра,/ Когда умоляю: спаси! (Баркова 1992: 25). Провижда, че мъжките изречения не са подходящи за женска употреба: "Я родилась слишком гибкой,/ Глаза мои солнцем выжжены./ Пантерой/ назвать - ошибка,/ Но тигрицей - с глазами рыжими. (Баркова 1992: 24). Смелостта на адрогинното писане предава хармонията на мъжкото и женското начало - едновременно и без затруднение създава традиция без подражание. Показателно в това отношение е стихотворението "Смотрим взглядом недвижным и мертвым" от 1928 г., с което перифразира истината, че не "всички книги, написани в емиграция, са се превърнали в прах" (Панайотова 1995: 5). Лагерните ръкописи на Баркова не остават в забвението на чекмеджето, благодарение на нейните приятели Л. М. Садиг и З. Г. Степанщев, които през 1976 година създават Московския архив на поетесата.

 

Първите преводи на женски руски автори се появяват спорадично в периодиката - "Вестник за жената" (1922 г. - стихотворения на М. Цветаева с преводач Е. Багряна). Още преди Първата световна война обаче част от творчеството на Ахматова става достъпно за българския читател, благодарение на преводите в същото списание и литературния очерк, който К. Константинов й посвещава по-късно (1922, бр. 51). През 1922 г. излиза и първата стихосбирка на Ахматова "Броеници" в превод на С. Караиванов. Въпреки несъвършеността си книгата е начало на засиления интерес към превода на женска руска поезия у нас. Следват самостоятелни издания в българските издателства и печатници - "Библиотека юноши; "Земеделско знаме"; Редакция "Мозайка от знаменити съвременни романи" - основана от София Д. Юрукова; Издателство "Любен Велчев - София"; Редакция "Звездица"; "Посредник"; "Ив. Коюмджиев" (1940), "Доверие"; "Т. Ф. Чипев" (1934) и т.н.

Изброихме всичките тези издателско-библиографски данни, защото тези издателства и периодични издания поддържат преводната женска литература до Втората световна война, печатат и издават заглавия от Лидия Чарска ("По неволя апаш", 1924), Вера Крижановска ("Когато любовта заговори", 1934), Екатерина Сисоева ("Повест из древния римски и гръцки живот", 1923), Олга Рунова ("Човекът от Луната", 1940), Лидия Сейфулина ("Виринея", 1930 и "Ана Николаевна", 1940). През 30-те години спира печатането на стихове на Ахматова в българската периодика. Критиката обяснява това явление с факта, че литературното присъствие на поетесата "заглъхва в руската литература" (Метева 2001: 265). Но въпреки политическите промени в страната ни - Ахматова продължава да се превежда от родните преводачи, а през 1974 излиза нейна "Избрана лирика" с преводач Иван Николов. Издание на български език на Баркова във фонда на НБКМ няма.

В есето си "Собствена стая" Вирджиния Улф много точно поставя въпроса за "липсващата женска традиция" (Личева 2005: 498), който е от особена важност, защото поставянето му акцентира върху симетрията на писането - в нашия случай разликата с британското мислене е не във въпроса защо жените пишат толкова малко, а защо литературните изследователи с добрите си, амбициозни често, изследвания не ги причисляват към литературноисторическия канон. От друга страна, издателската серия в социален план представлява синтез (компромис) между интересите на създателя (автора) и издателя - след което спонтанно се появява читателят и събирателят (на малотиражни издания, машинописи, даже ръкописи) (Дубин 2001: 51). Не е без значение фигурата на издателя, защото той придава на авторския оригинал качество и мярка в обществото и предоставя текста на литературните критици и рецензенти. Отклонението ни позволява да завършим с надежда - в цялата тази издателска верига трябва да се появи значимият трети - една фигура, която е на границата - в полето на експертната група да се съобрази с редиците на литературния канон, без да го оспори категорично, а само с основания, а извън нея - там в качеството на вече преживяното минало - да осмисли неслучените присъствия с прочита си, дори с коментара си.

Анна Баркова е "скрито" литературно предизвикателство, което, надявам се, ще изкуши повече читатели. Самата тя като автор "охотник" не е безразлична към посланието, което вече е отправила в бъдещето, подлежащо на изследване от същите "авторитети": "В поученье людям и себе,/ Написать десятки дисертаций/ О моей заглохнувшей судьбе." (Баркова 1992: 45). Въпреки силните си послания Баркова отсъства от канона на преводната руска литература в България (говоря за преводи след 1992, защото тогава са направени архиви на поетесата в Русия), а пък съвременното ни литературознание рядко се изкушава от посланията й - в този ред на мисли не визирам само отсъствието на метатекстове в специализираната периодика, но и липсата им в програмите на специализираните конференции на русистите. Ситуацията в Русия не е по-различна, мястото на Анна Баркова в канона е проблематично. В статията "Фанатик скептицизма" ("Новый Мир", 1994, №8) Алена Злобина умело търси оправдание за твърде неизвестното име на Анна Баркова сред редицата известни творци от Сребърния век: "Увы, сколь многое зависит от таких ничтожных причин, как, например, нерасторопность издателей: если бы ее книги появились на заре туманной гласности, их наверное встретила бы слава, тем более громкая, что прозорливость писательницы кажется иногда сродни прозрению." (Злобина 1994).

Именно литературните изследователи като лице и духовен стимул на обществото подбират текстовете, които са достойни и ценни да влязат в канона на литературата (Компаньон). Често този отговорен избор не е право на читателя (защото той се дистанцира в самодостатъчния процес на четенето, освен в редките случаи на участието му в публични дискусии и изяви), а е решение на авторитетите - професори, издатели, но главно на преводачите, които правят книгата достъпна и ценна за родния книжен пазар.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Баркова 1992: Баркова, Анна. Избранное из Гулаковского архива. Иваново, 1992.

Бирюков 2006: Бирюков, Сергей. Авангард - модули и векторы., М. 2006.

Брик 1927: Брик, О. Ближе к факту. // Новый леф, 1927, № 2. Също и в: Советская литература <http://www.ruthenia.ru/sovlit/j/3202.html> (07.10.2012).

Дубин 2001: Дубин, Борис. Слово-письмо-литература. Новое литературное обозрение (Москва), 2001.

Злобина 1994: Злобина, Алена. Фанатик скептицизма. // Новый Мир, 1994, №8 <http://magazines.russ.ru/novyi_mi/1994/8/knoboz01.html> (07.10.2012).

Игълтън 2006: Игълтън, Тери. Увод в литературната теория. София: АГАТА-А, 2006.

Казак 1996: Казак, Волфганг. Енциклопедия на руската литература през ХХ век. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1996.

Кирова 2009: Кирова, Милена. Жените и канонът: мярката, която не е една. Електронно списание LiterNet, 29.07.2009, № 7 (116) <https://liternet.bg/publish2/mkirova/zhenite.htm> (07.10.2012).

Компаньон 2001: Компаньон, Антуан. Демон теории. Литература и здравый смысл. Москва: Издательство им. Сабашниковых, 2001. Също и в: Fedy, 31.07.2009 <http://www.fedy-diary.ru/html/072009/demon.html> (07.10.2012).

Личева 2005: Личева, Амелия. Феминизъм. // Панчева, Евгения, Личева, Амелия, Янакиева, Миряна. Теория на литературата. От Платон до постмодернизма. София, 2005.

Метева 2001: Метева, Евдокия. А. А. Ахматова. // Преводна рецепция на европейските литератури в България. T. 2. София: Академично издателство "Проф. Марин Дринов", 2001.

Неизвестные письма 1959: Неизвестные письма А. В. Луначарского. // Известия Академии Наук СССР, 1959, том ХVІІІ, вып. 3. Също и във: Фундаментальная электронная библиотека "Русская литература и фольклор" <http://feb-web.ru/feb/izvest/1959/03/593-253.htm> (07.10.2012).

Панайотова 1995: Панайотова, Магдалена. Между играта и откровението / Прозата на Георгий Иванов. София: Светра, 1995.

Панайотова 2010: Панайотова, Магдалена. Руският поетически авангард през ХХ век: теория и практика. Благоевград, 2010.

Реис 2004: Реис, Карлос. Идеология и литературна репрезентация. // Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2005 <https://liternet.bg/publish12/k_reis/ideologia.htm> (07.10.2012).

Солженицин 2008: Солженицин, Александър. Дясната китка. София: Издателска къща "Христо Ботев, 2008.

 

 

© Атанаска Методиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2012, № 10 (155)