Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖЕНА НА БОРДА

Атанас Стойчев

web

Макар че сега сме принудени да бъдем по-добри към нея, продължаваме да си говорим за краката й. Казваме, че те бяха причината да я забелязваме. Бяха най-характерното нещо в нея и като следеше движенията им, човек можеше да я опознае много по-добре, отколкото ако се вторачи в лицето й. Не е толкова чудно, че Марина дойде на корабите, с такива крака може и до главен механик да стигне.

Но да се върнем към деня, когато тя за първи път стъпи на борда. Разбира се, бяхме по местата си и не изпуснахме нито една подробност. Черната й широкопола шапка и черният гащеризон в непоносимия пек този ден веднага ни изпълниха с подозрения. Енергичният жест, с който помаха с шапката пред лицето си, ги засили още повече. Обичаме новодошлите да се държат намахано, така ни дават възможност да ги поставим на мястото им без особени угризения. Но тя все пак беше жена. Дори не “все пак”, а жена с дълги и хубави крака. По този въпрос малко по-късно ще се изкаже най-изисканият мъж между нас - Пашата.

Дежурен механик беше Стойчо и Марина влезе в неговата каюта. Но тъй като той се изчервяваше само при мисълта за жена, за по-сигурно изпратихме Весо. Нямаме топла вода в момента, започнал веднага той, но дежурният механик ще бъде така добър да запали котела извънредно. Копнеете за един душ след пътуването, нали? После, ако не смятате, че е прекалено дръзко, едно кафе в моята каюта... Благодаря, прекъснала го Марина, не пия кафе. А душ наистина може.

След като влезе в банята, изчакахме я десетина минути и Весо спря крана за топлата вода. След малко Марина излезе, леко зъзнейки.

- Стават такива работи, моето момиче - осведоми я Весо, който случайно минаваше по канижела.

Марина го погледна недоверчиво, но нищо не каза. На другата сутрин очаквахме да я видим нацупена, но тя се държеше така, сякаш сме й поднесли закуска в леглото. Едва ли би се перчила толкова, ако знаеше, че ние току-що започвахме, студеният душ беше само старт към всичко, което щеше да й се случи по-нататък. Тя не подозираше колко ни помага с поведението си на мъж, който не може лесно да бъде прегазен.

Още първата вахта Марина вдигна хубавите си крака на масата пред пулта и се втренчи в приборите - за това е учила. И други механици го правеха, но не беше там работата. В института ли ти казаха, че така се дава вахта, моето момиче? Долу! Долу при машините. Всеки час температурите и наляганията на място, за всеки случай на лагерите една ръка, в камерата при четирийсет-петдесет градуса, както се случи, помпи, компресори, всичко трябва да ти види окото. Малко сме като старите майстори, осведомявахме я, смятаме, че човек трябва да мине през всякаква черна работа и едва тогава да си качи краката на масата. Весо, който приемаше вахтата от нея, стана толкова взискателен, че тя трябваше цял час да отстранява забележките му.

- Щом имаш дупе да дойдеш в океана, ще делиш всичко наравно с нас. Ние сме кавалери на брега, тук нямаме намерение да ти вършим работата - казваше й Весо.

Марина се усмихваше и единствено по време на бурята край Канарите не намери сили за това. Морската болест я направи парцал за тия три дни и на вахта си ходеше с кофата...

- От кой край си, Маринке - попита я на четвъртия ден Весо, като се мъчеше да изглежда състрадателен.

- От софийския - успя да му отвърне Марина.

- Аха! - И след малко: - Не е като каруцата из равното Софийско поле, а?

Марина се опита да се усмихне, но явно бяхме надминали очакванията й. Не беше и сънувала, че ще срещне на корабите чак такива говеда. Но ние бяхме непреклонни. И така, ден след ден, вахта след вахта, докато се стигна дотам, Марина сама да пренася кофите с масло за хидравликите, а ние да я сподиряме с умилени и безучастни погледи.

От друга страна, бяхме я оставили да се катери дръзко с късите си поли по траповете и да обърсва носовете ни с тях, както се казва. Вярно, че ангелите, дето ни пазят, много бързо отлитат при подобни случаи, но Марина не знаеше, че можем цял рейс да се правим на светци, само защото някой си е наумил да ни предизвиква.

Един ден решихме да я зарадваме. Казахме й, че е опасно да ходи така, все пак, не сме пожарни сандъци, да слага някоя по-прилична дрешка, щото... ей така, не че сме пламнали, но някоя нощ от нямане какво да правим... След това Марина още по-рядко започна да слага панталон. Нещо повече. Три-четири дни преди да стигнем екватора скалъпихме на кърмата нещо като басейн, където се топяхме в свободните часове, за да се спасим поне малко от адската горещина. Всяка нощ в дванайсет Марина се връщаше от вахта и се прибираше в каютата. Само след минута излизаше по бански костюм и отиваше да се къпе в басейна. Разбира се, сама. Но малцина от екипажа заспиваха до дванайсет. По един, по двама се промъквахме безшумно на лодъчна палуба, загасяхме навсякъде и гледахме. Марина се бавеше около половин час, после подскачаше леко, за да седне на стената, заставаше за миг като за снимка и стъпваше безшумно на палубата. Повдигаше ръце, за да оправи косите си и тръгваше към каютата, където най-вероятно бързо заспиваше. Но ние - не! Поне не веднага. Оставахме още малко да преживяваме. В една от тези прелестни нощи, както си бяхме надупени и гледахме - Марина я нямаше, но ние все още я виждахме, изведнъж чухме нехайния й глас:

- Добър вечер.

Само че гласът не идваше отдолу, а някъде зад нас. Обърнахме се като един и замръзнахме. Марина беше минала по вътрешните канижели, все още беше по бански костюм и мокрото й тяло се открояваше в тъмното достатъчно ясно, за да тормозим излишно изостреното си въображение. Вместо да се правим на препарирани, трябваше да я наругаем, да й кажем: абе, гледаме си, ей така, от нямане какво да правим, да не си мисли, че... Не успяхме, само чухме тихия шум от босите й прелестни крака, проследихме я, докато хлътна в канижела и въздъхнахме.

- Почакай! - гласът на Пашата я настигна и отново я върна на лодъчна палуба.

Разбрахме, че Пашата не може да преживее малката победа на Марина и непременно ще се опита да измие срама ни. Той се приближи до нея и се наведе към краката й, сякаш имаше намерение да ги разглежда с лупа.

- Включете прожекторите - викна, - не се вижда добре.

Лодъчна палуба се обля със силна светлина. Марина беше заслепена и запримигва като при разпит.

- Наистина хубави - каза Пашата. - Кожа? - посегна, за да разбере каква е кожата, но Марина го цапна през ръката. - Вероятно гладка. Нищо лошо не можем да кажем и за мястото, където свършват краката. Приятно закръглено, откъдето и да го погледнеш. - Пашата мина зад гърба на Марина, за да види по-добре това място. - По-нататък плавно се преминава в нещо много тънко и крехко наглед, но всички сме виждали как с това тънко и крехко нещо се вдигат две пълни с масло кофи. Нагоре е по-скромно, но това просто е една мила особеност на високите елегантни дами. На финала сме, господа. Но какво виждат очите ни? Пустош! Гол остров! А с какво може да ни привлече един гол остров, господа? Обиколиш го веднъж-дваж, хвърлиш по едно око наляво-надясно и вече ти е скучно. Не че си падаме много по загадъчните лица. Нямаме толкова време да разгадаваме нечий поглед, изражение и, не дай си боже, усмивка. Ние си харесваме поразсъблечените лица, тези, на които очакваш всеки миг да им падне дрехата. Ако наистина беше дреха, досега сто пъти да сме я разкъсали, да видим какво толкова има под нея. Но имаме ли какво да разкъсваме в случая, господа? Рядък случай! Ето го, то е пред нас, голо лице, няма какво да разгадаваме, всичко е ясно и скучно.

- Не е голо, грозно е - каза тихо Марина.

Изведнъж от групата се отдели Дебелото момче Жорж, приближи се до Пашата, завъртя го и го засили към близката бухта въжета.

- Не бях свършил - каза той, след като се изправи.

Жорж не си направи труда да му обяснява.

- Хайде, прибирай се - побутна грубо Марина, - прибирай се, защото тези говеда могат да те накарат да се хвърлиш през борда.

Марина вдигна глава, погледна го, после всички останали, и преди да тръгне, каза:

- Това е идея.

Сепнахме се. После се успокоихме, бяхме сигурни, че един от нас тази нощ няма да си легне. Първо ще тръгне да се разхожда в канижела пред каютата на Марина, като се старае да не вдига шум, после ще реши, че може да седне и да опре гръб, ей така, само малко да затвори окото, по някое време ще се свлече на пода, нищо няма да ми стане, ще си каже, и докато се убеждава, ще захърка. Няма да усети как Марина тихо ще отвори. Мъж пред вратата й! Това вече е пределът на нейното самообладание, това е върхът за тази нощ и тя е готова да нададе вик, с който да събуди целия кораб. Викът стига до гърлото й, но не излиза, остава в нея и сякаш минава цяла вечност, докато заглъхне. Умората идва изведнъж, Марина се обляга на вратата, свърши, и тази нощ свърши, нощ като всички останали... Какво толкова? Мъж пред вратата ти, грамаден, но беззащитен, няма причини да викаш. Какви чувства изпитва Марина, гледайки спящия Жорж, никак не е лесно да се отгатне. Защото видът на Дебелото момче трудно може да предизвика нежни чувства както в сънно, така и в будно състояние. Марина дълго го наблюдава, докато й дойде наум да го побутне с крак.

- Ало! - повиква го тихо, но Жорж не помръдва.

- Ало! - виква по-високо.

- А! - надига се Дебелото момче и, след като разбира къде е, промърморва: - Какво правя тук?

- Сигурен ли си, че аз знам?

- Може би ако изпия едно кафе, ще се сетя.

- Нямам кафе.

- Ще отида да взема.

- Ела!

- Обикновено - казва Жорж, още щом се тръшва на дивана, - дебелите момчета са много мъдри момчета.

- Е, и? - пита лукаво Марина и кръстосва небрежно краката си срещу него.

- Знам всичко за тебе.

- Всичко?

- Повече, отколкото ти знаеш.

- Слушам - казва Марина и кръстосва краката си обратно.

- Само че престани да ми ги размахваш.

- Не ти ли харесват? Чувала съм да казват, че са хубави.

- Хубави са, но не искам да мислиш, че съм легнал пред вратата ти заради тях.

- А за какво друго?

- За да ти кажа, че и ти си глупачка като всички останали.

- Не ти вярвам.

Както иска, но все пак да си сложи една дрешка отгоре и да го изслуша. Първо, да си избие от главата, че някога може да достигне тия катили от корабите, да ги накара да я признаят и да им натрие носовете. Друго. Тя никога няма да може да върти някой от тези мъже на малкия си пръст, ако ще да е два пъти по-дебел от него, а краката й да са три пъти по-дълги. Никога двама мъже няма да се скарат заради нея. Никой няма да поиска да я убие от ревност или да забегне с нея в чуждо пристанище. Решила е, че на корабите най-после ще си разчисти сметките с мъжете. Няма да стане. Мъжете никога не плащат, а ако все пак плащат нещичко, то не е на жени като нея. Но да оставим това. Да кажем, че след два, пет, десет рейса, тя ги достигне, знае ли какво значи това? Значи, че те ще я приемат все по-малко като жена и все повече като един от тях. Ще псуват пред нея, ще я питат дали може да пикае през борда, ще я канят на мъжките си запивания, ще й показват мацките си, които ще я гледат със страхопочитание, но това ще бъде единствената й радост. Може би ще си купи кола, с която ще развежда из баровете шумните им компании, ще я потупват по раменете, давай, Маринке, ще й казват, когато искат да кара по-бързо, така, така, момичето ни, когато са доволни от нея. Тайно тя ще продължава да се оглежда за някой от тях и покрай това годините ще минават, ще се пристрасти към хубавите питиета, хубавите цигари, хубавата музика и ще започне да казва, че този живот й харесва. Понякога ще има нощи като тази, когато ще й се иска да се хвърли през борда, но алкохолът, цигарите и музиката ще я отвличат от подобни мисли.

Разбира се, това, което й казва Дебелото момче, няма да я излекува. Тя непременно ще направи някоя глупост и колкото по-голяма, толкова по-добре за нея, ще излезе оттам съвсем попарена и тогава пак могат да изпият по едно кафе и да си поприказват. Дебелото момче обича да си приказва с попарени момичета.

После коремът на Жорж е потресен от пъргавината, с която той става, но Марина го спира. Сега е неин ред, нека бъде така добър...

Защо повечето студентки с крака като нейните винаги вземат с лекота изпитите, а тя трябва да чете като побъркана. Понякога слага мини, но нито един от асистентите не поставя ръка на коляното й, да я окуражи или да я посмъмри: колежке, колежке... Дори в задимените студентски мансарди, където всичко е толкова несериозно и приятно, никой не намира за нужно да я покани на танц. От онези години й остава само дъждовната нощ, когато избягва на стоп от бригадата, за да е в тон с една лудешка компания. За мъжа, който я приема в луксозно обзаведения си апартамент, тя е една от поредните жертви. Знае това, но след ваната, цигарата и коняка го оставя да разтвори хавлията й. Всичко около нея е толкова изискано, дори дъждът преди това сякаш е валял заради тази нощ, дори мъжът е внимателен, макар на другия ден да се прави, че не я забелязва. И това е... Защо му го разказва ли? Защото й е писнало от глупаци, които те гледат, а не те виждат. Защото, нека и той да го знае, тя не е само крака и лице, и все един ден някой мъж ще го разбере. Един ден ще запуши устата на тия катили. Да го знае, от това никога няма да се откаже.

 

На ремонта в Лисабон имаше един наш траулер и Венци, третият механик там, дойде да търси някакви резервни части. Отказахме му, не ни се слизаше да ровим долу из склада.

- Елате - каза Марина, - ще потърся.

Тя го покани в каютата си и така не я видяхме да слиза до склада. После само си представяхме как Венци още от прага ахва, колко му е на един мъж след осеммесечен рейс да ахне. Виждахме как Марина се прави, че нищо не забелязва, докато погледът на Венци пълзи по краката й. Кафето и конякът в малки чашки върху поднос с бяла салфетка. Каютата ухае на чисто, а Марина - на дискретния “Авон”, който се бяхме излъгали да й препоръчаме. Какво още? Музика от касетофона. Венци след осеммесечния си рейс, вмирисаният на риба и масло Венци има чувството, че сънува. Толкова време само вода, железа и досадни хора, в каюта, която е толкова малка и никога много чиста. Знае ли, на траулера не е като на другите кораби. В смисъл, няма нищо излишно, нищо, което да пречи на ловенето на риба, нищо, което да те разсейва. Килим, това е смешно, представя ли си, с ботушите от рибцеха върху килима. Картина, ще те вземат за луд. Музика и порноснимки, това е прието. Още след месец всичко ти омръзва, все ти е едно, единствената ти радост е да дразниш другите. И в един миг някой да докосне онази най-тънка струна в тебе, която всеки миг е готова да се скъса. Слушала ли е “Циганските напеви” на Сарасате, но не на концерт, а в някоя кръчма, когато пред циганина няма никакви ноти, когато той си позволява да вдигне още по-високо, да импровизира с каменно изражение и да те наблюдава под око как се прехласваш. Слушала ги е, но сама. Музиката е нещо истинско. Тя си е твоята музика, винаги е до теб, когато поискаш да я чуеш... Марина все повече се увлича и нарушава правилата на играта, която сама е измислила.

Към полунощ двамата стават толкова близки, че Венци не се колебае да каже:

- Искам да живея в тази каюта.

- Наистина ли? - пита весело Марина, което значи, че е забравила всякакви предпазни мерки.

- Наистина.

 

Венци остана до сутринта в каютата на Марина, а на другия ден двамата обявиха, че ще се женят.

Не припаднахме, но между нас казано, доста се умърлушихме. Повъртяхме се, повъртяхме се, издебнахме Марина на кърмата и я награбихме. Не че искаме да й се месим, в края на краищата нищо не губим...

- Ами да! Все едно да изгубите пожарен сандък.

Не така, момичето ни, и пожарния сандък да вземеш, не си го забелязвал наистина, ама я да дойде някой и рече да ти го грабне... Чакай, бе, ще го дръпнем веднага и ако не ни разбере с добро, може и да опита колко е студена водата. Та, не че искаме да й се месим, но толкова ли не може да разбере, че Венци го е блъснал хормонът в главата за тия осем месеца и сега не знае какво прави. Като му се проясни малко, съвсем друга ще я запее.

- Вижте какво, моите момчета - каза Марина, - аз не съм ви пожарен сандък, аз съм жена, ако все още не сте забелязали, човек, ако нямате нищо против, и ще правя това, което намеря за добре. Тъй че приберете се в каютите и си отворете списанията с голите мацки. А утре ви каня на сватба.

Въпреки всичко получи се страшна фиеста. Бяха поканени двата екипажа. За наша изненада Марина посочи Весо за кум, той вдигна първия тост, после без тостове, музика, първия танц на младоженците, нищо не пропуснахме, дори успяхме да им поднесем подарък. Венци, високо стройно момче с лице на гимназист, щедро се усмихваше, но погледът му преминаваше през нас, сякаш ни нямаше. Марина също раздаваше усмивки, но сдържано и дискретно.

Към полунощ Весо се приближи до младоженците и каза:

- Искам да целуна роклята й.

Венци му подари една от сънените си усмивки и кимна. Весо хвана края на роклята и го повдигна високо, за да го допре до устните си. Отново пред нас се откри прелестната гледка, заради която бяхме дрямали толкова нощи на лодъчна палуба. Марина гледаше някъде напред и се усмихваше тънко. Нека още веднъж видим какво сме изгубили.

Но ние не мислехме, че сме изгубили всичко, поне не мислехме да я оставим дълго да тържествува.

- Добра ли е? - попитахме Венци още на другия ден.

Сънената му усмивка помръкна.

- Щото спорим. Половината екипаж твърди, че е много добра, другата половина не е съгласна.

Вечерта двамата отидоха да спят в мръсната каюта на Венци, а след няколко дни Марина се върна сама. Очаквахме я, пак бяхме по местата си, както първия ден, когато пристигна. Но този път тя не ни даде възможност дълго да й се любуваме. Качи се направо при капитана, бави се около час, после се прибра в каютата си и докато се усетим, беше вече на трапа с куфарите. Отново с черната широкопола шапка и черния гащеризон. За нула време се струпахме на трапа и й пресякохме пътя. Къде бе, момичето ни? Много бързо свърши меденият месец. Отиваш си, няма ли по едно прощално питие... едно чао поне няма ли да ни кажеш? Толкова ли не сме заслужили?

Марина остави куфарите и се изправи. Хубава беше, по дяволите, в тоя черен гащеризон. Най-важното, никак не приличаше на изоставена, както очаквахме.

- Събраха ли се всички? - попита.

Огледахме се, май само вахтените ги нямаше. Марина разпери ръце.

- Отивам си, моите момчета. Не намерих това, което търсех, и си отивам. Какво търсех ли? Щях да ви кажа още в началото, но не ме попитахте. Понеже не намерих мъже на брега, дойдох да ги търся на корабите, разправяха, че тук много ги имало. Колко мъже мислите, че има на борда? Еди-колко си мъже и една жена, така ще кажете, нали? Не, моите момчета! Сред вас има само един мъж, с когото някой ден бих изпила едно кафе. Други няма. Кажете ми, толкова ли са мъжки мръсните ви номера, мъж ли е този, който вярва, че съм спала с целия екипаж, мъже ли са тези, които са му го казали? Добре, че на брега не знаят какви сте мухльовци и умеете да се пъчите. Сега вече ви е ясно защо си тръгвам. Но къде отивам, това и аз не мога да ви кажа. Може би на друг кораб, друго място, отвъд океана, ако трябва околосветско пътешествие ще направя, все някъде трябва да ви има, проклети мъже. Накрая ще ви кажа, че ми се плаче. Най-малко за вас, повече за мен и най-много за това, че ви няма. Няма ви.

 

 

© Атанас Стойчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.04.2012, № 4 (149)

Други публикации:
Атанас Стойчев. Слаби ангели. София: Факел, 1999.