МЪЖКИ ХОБИТА

Атанас Стойчев

web

Мъжът трябва да си има хоби, казва ЕМП*. Нейният мъж имал пет - обичал да готви, да лови риба, да отглежда канарчета, да кара велосипед и да пише. Когато готвел, той използвал почти всички кухненски съдове и около мивката почти газел във вода, паднали подправки, листенца от маруля, лук и др. За сметка на това готвел с вдъхновение и гозбите му били по-вкусни от нейните.

Било истинско изпитание да се отиде с него на риболов. Дори само приготвянето на многобройните му такъми, принадлежности, дрехи, примус, термос, палатка, газова бутилка, мазила против комари, столчета, шезлонги, надуваеми дюшеци... Хубавото било, че той ходел само два-три пъти в годината на риболов. Четял много книги по темата и впечатлявал със знанията си както риболовци, така и хора, които наричали въдицата кука.

Веднъж се върнала уморена вкъщи, искала веднага да си вземе душ, да се отпусне пред камината и да отпие глътка от любимото си мартини. Никога, казва тя, не трябва да се ръководим от нашите представи за случки от миналото и особено от нагласите ни за предстоящето. Какъв душ, какво мартини?! На мивката имало стълпотворение от чинии, тави, тенджери, черпаци. Отдолу мъжът й шляпал с боси крака в локва вода, а по стените били разположени около десетина спининга с провесени въдици. Той винаги проверявал такъмите си преди риболов. Тя незабавно трябвало да запретне ръкави и да се заеме с мивката. Преди или след вечеря, тя още не знаела кога, трябвало да му помогне да прибере въдиците, защото на другия ден те наистина отивали да ловят риба. Не че той не можел да прибере въдиците сам. Но тя държала той да не остава самотен в това свое хоби. Затова не само му помагала при подготовката за риболова, ходела с него, разпъвали палатката, приготвяли столчетата, шезлонгите, всичко, което е нужно за един съвършен риболов. Дори от време на време се опитвала да лови, но нищо не хващала. По често дремела на шезлонга до късна доба. Връщала се недоспала и изпохапана от комари, но щастлива, че е споделила хобито на мъжа си.

Въпросната вечер, когато се върнала толкова уморена, стиснала зъби и дори успяла да се усмихне. Мъжът й бил толкова възторжен, че е успял да сготви, и радостен, че утре отиват на риболов. Всичко щяла да развали с кривата си усмивка и, не дай си боже, скандал. А мартинито си изпила, когато се навечеряли и прибрали въдиците.

Имал марков велосипед, който поддържал изрядно. Редовно смазвал веригата и почти при всяко излизане го лъскал, използвайки някакъв специален препарат. Но ако някой си мисли, че той се разхожда с велосипеда като другите нормални мъже из градския парк, жестоко се лъже. Бил член на градския велоклуб, който организирал далечни и трудни маршрути, които тя самата пеш не би могла да изходи. Веднъж качил един от най-високите върхове в България.

Тя била против да се купуват канарчета. Като начало мъжът склонил да купят едно. Тъй и не могли да разберат дали канарчето е мъжко или женско. При това било много унило и почти не се хранело. Притеснили се, че може да му се случи нещо и да отлети на оня свят. Мъжът се обадил на този, от когото купил канарчето. Пее ли, попитал онзи. Не пее, отвърнал мъжът, мълчи като партизанин по време на разпит и почти нищо не яде. Мъжко е, отговорил продавачът, и тъгува за другарка. Какво да правят, взели му другарка. От този ден мъжкият канар се скъсвал от чуруликане, увличал и своята другарка, цялата къща ехтяла. Сънят на двамата съпрузи не бил сън, а някакъв унес, който често бил прекъсван от канарчетата, сякаш им казвали: спите ли, спите ли, ааа, никакво спане, ние как не спим, денонощно не спим. Жената не знаела да плаче ли, да се смее ли, но когато дошло време женската да снася яйца, от прекомерен напън ли, от друго ли, не могли да разберат, починала. Погребали я в двора, мъжът изработил специален кръст с името й. Мъжкият останал, но не млъкнал и не престанал да се храни. Може, предположил мъжът, това да са едни тъжни трели на загубило другарката си същество. Нали и хората пишат оди, съчиняват оратории, когато загубят близък човек. Малко се увлече, позволила си да му каже жената.

Считала, че привързаността на мъжа й към глухия котарак Вартоломей не е хоби. Живеели в къща, недалеч от града, в чийто двор свободно се разхождал въпросният котарак. Как мъжът й открил, че Вартоломей е глух? Веднъж спял на двора в тревата и той се приближил до него със сенокосачката, която вдигала невъобразим шум с мотора си. Вартоломей не мръднал. Това не му пречело да бъде най-наглото животно на този свят, да мяука така жалостиво денем, а нощем, казвала си жената, направо зловещо. Както си бил глух, с едно ухо, а другото - разкъсано, Вартоломей не прощавал на нито една улична котка, а веднъж се докопал до домашна ангорка. Представяте си какво поколение се пръкнало между уличен пройдоха и домашна аристократка за ужас на собствениците на ангорката. Дали поради този бурен сексуален живот, дали поради друго, Вартоломей бил винаги гладен. Покачвал се на перваза на прозореца, започвал своя жалостив концерт и докато не му се даде парче хляб, не преставал. Преставал, само докато си хапва храната. После отново се покатервал на перваза, пускал мощния си котешки бас и така устройвал своите вартоломееви нощи. Веднъж докопал изсушената риба на мъжа и се справил отлично с всяко парче. Мъжът, за кой ли път, отново му простил. Само пред себе си жената си казвала, дано, дано Вартоломей стори поне едно добро дело - да докопа канарчето и да го разпертушини на бърза ръка. Веднъж, с голямо притеснение предложила на мъжа да подарят канарчето на някого, а котарака да занесат на някое далечно място и да го оставят там. Не й давало сърце да подарява такова чудо като Вартоломей. Мъжът я погледнал изумено. При това с годините, той също започвал да оглушава, появили се болежки, в писането му се прокрадвали тъжни нотки. С други думи, той се чувствал близък с канарчето и котката. И дума не давал да се издума да се разделят с тях. Дори й казал, че е жестока, може и с него да поиска да се раздели, когато оглушее и се разболее тежко.

Мъжът, който бил потаен човек, признал пред жена си, че намира и друга прилика между него и Вартоломей. Макар и през ум да не му минавало да ги заговорва, да ги ухажва и се ужасявал от мисълта, че е способен да ги докосва, напоследък много се заглеждал по млади момичета. Според него по подобен начин Вартоломей бил влюбен в млада красива котка. Колкото и да не било в неговия нрав, той не я докосвал, седял в градинката като сфинкс, без да мърда, гледал я как прави сутрешния си тоалет, как облизва всяка лапичка, всяко ушенце, всяко косъмче, гледал я, но наистина не я докосвал.

Писането било другата мания на мъжа, с която тя се гордеела, но това й струвало доста скъпо. Публикувал рядко, а и да публикувал, малко хора го четели. Казвал, че всичко, което е трябвало да бъде написано, е написано досега и не се притеснявал, че не го четат. Не че нямало смисъл да се пише, но като имало удоволствие в писането, смисълът бил подробност. Било доста изнервящо да го гледаш как се подготвя да пише. Почиствал със спирт клавиатурата на компютъра. Поставял я точно по средата на бюрото, а веднъж извадил рулетка, за да измери разстоянията. Винаги пишел, съпроводен от тиха лека музика и някаква течност на масата, най-често кафе с чаша вода. Двете чаши били винаги отляво, плътно да стената, за да не ги бутне, докато работи с клавиатурата. Нерядко това била чаша вино, вино, направено от него. Подложката за мишката трябвало да бъде достатъчно отдалечена, ръцете му били дълги и не искал да си гъне ръката, за да натисне някакъв бутон. Работел полугол, казвал, че усещал мислите, които идват не само с мозъка и сърцето си, а и с кожата си. Ако бил с дрехи, мислите му щели да бъдат облечени и завоалирани. Пред бюрото му, кой знае защо, имало огледало. От време на време той се поглеждал в огледалото, почесвал се, я по брадата, я по врата и продължавал да пише. Понякога отивал да работи някъде из планините, но не в затънтени хижи и заслони.

Най-често ходел през лятото и се настанявал в сносни планински хотели. Желателно било да има наблизо басейн, река или най-малко вир, защото през лятото той не можел да се лишава от благотворното действие на водата. В хотелската стая отново работел гол, а когато си купил лаптоп, работел и на открито пред някой вир или просто в гората на някоя набързо скована пейка. Слава богу, гол до кръста, но винаги с гащета или някакви бермуди.

Когато вечерял в ресторанта, винаги си носел от своето вино, не признавал никакви кръчмарски вина. Наливал си в чашата за газирана вода от виното и изобщо не му пукало, че това не е разрешено.

Не е позволено, казала му веднъж една сервитьорка, да се употребяват питиета, внесени отвън.

Какво говорите, възмутил се той, аз съм болен от рак и това е настойка от черен бъз, който трябва да пия по три пъти на ден, в точно определено време. Смаяната сервитьорка побързала да се отдалечи.

Може би писането било най-горещото му хоби. Когато синът им бил малък, а той все още пишел на ръка, веднъж МП била свидетел на следната сцена. Когато влязла в стаята, звучала детска песничка. Тя идвала от грамофона, сложен на бюрото, където той обикновено работел. Синът им седял на лявото му коляно и с интерес наблюдавал въртящата се плоча. Отдясно била тетрадката, върху която мъжът й трескаво свързвал думи в изречения. Явно музата му не избирала най-подходящото време за посещения и никак не се съобразявала с малки деца.

Впрочем мъжът й имал шест хобита и шестото било правенето на вино. Там той не бил особено прецизен и, както при писането, не се доверявал толкова на правилата, а на интуицията си. Гроздето било от здрав селски сорт и не се пръскало. Навремето баща му не използвал захаромер, а яйце, което трябва да изплува в ширата. Той следвал опита на баща си, не слагал захар, мачкал го, като блъскал гроздето с брадва, както правел баща му. Слагал го в старите бъчви, които баща му наследил от баща си. Виното ставало яко и стипчиво, с ухание на цъфнала липа. Една чаша, казвал той, и животът ти се вижда по-благ.

Може би, казала си веднъж МП**, моят мъж е изтъкан само от хобита. Като включим към изброените шест хобита водата във всичките й разновидности - течаща, събрана в някой вир, езеро, за морето да не говорим, гмуркането за миди и рапани, плуването, ходенето из планини и гори, чет нямали хобитата на мъжа й. А, да, освен това обичал да събира камъни и дървета от планините и горите, където ходел. Веднъж донесъл от гората криво дърво във формата на седнал човек с израстък на точното място, според неговите думи. Той не се притеснил да каже, че това е фалос, че това е художествено произведение на природата. Сложил го на балкона и никой не бил в състояние да го накара да го махне оттам.

Когато МП прочела ръкописа на "Камък по блудницата", казала, че това е книга, която ще излезе само през трупа й.

© Атанас Стойчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.10.2014, № 10 (179)

Из предстоящата книга на Атанас Стойчев - "Камък по блудницата".