КРАЛЯТ НА ТРОМПЕТА

Атанас Стойчев

web

Не, няма да успееш, негоднико, и този път няма да успееш. Хубаво пусна дим по канижела, хубаво подкара пламъците от двете му страни, но не се ли сети моето момче, че на корабите има и фенистрини. Ако зорът ти е само да се смееш, пукни от смях, мога да стоя така, докато ми се подпали задникът. Но още малко и ще се измъкна, още малко и ще бъда във водата, която е двайсет и два градуса, забрави ли, че през май водата в Средиземно море е топла? Забрави ли, че през този фенистрин е влизала Дебелата Мери от Лагос? Уж се имаш за млад, а склерозираш. Много си зает ли, не знам какво не ти е наред, но все нещо не си доизпипваш работата. Какво ти пречеше да издебнеш някоя нощ, когато съм пиян, нямаше да мръдна. А сега - ето, измъквам се, измъквам се съвсем, политам и само след секунда съм във водата. Умея да плувам, и това си забравил. Изпусна ме и колкото и да искам, все по-трудно ми е да те уважавам. Освен фенистрина, ти не предвиди и случайната рибарска лодка. И сякаш малко поизбърза с некролога ми, който прочетох с умиление, когато след два месеца пристигнах здрав и читав в България. Никога не бяха казвани толкова хубави думи за мене.

Трябваше да ме довършиш по време на тоя пожар на “Фрегата”, и преди не бях във възторг, но оттогава съм те запсувал много яко. Съгласи се, доста дълго чаках да ми се случи нещо хубаво. Омръзна ми да ме будалкаш със случайни подаяния - тихо море, гостоприемно пристанище, някой приятел, когото съм смятал за враг, свястна жена сред многото продажни.

Вече съм забравил кой ми подари първия тромпет, но само след месец свирех виртуозно “Тишина”. После от подиумите на бургаските ресторанти побърквах публиката със залпове непознати вариации на познати парчета, обикновено иронични и насмешливи залпове, исках всички да знаят, че не се прехласвам много-много от музиката, която свиря, сякаш предчувствах, че ще ми я отнемеш.

Краят на тази история беше отвратителен, но ти сигурно ще искаш да ти благодаря за началото, нахалнико. Като си помисля каква лесна жертва съм ти бил, съжалявам, че не се е намерил някой да размаже самонадеяната ми мутра тогава. Какво си каза? Колко му трябва на тоя, лекия! Една Руслана, която познаваха всички дансинги. Къдрава, слаба и мургава, тя танцуваше бясно и когато свирех соло, крещеше: ти, само ти, оркестърът да спре!... Оркестърът не спираше, тя заставаше отпред, разкрачваше се като мъж, тесните й джинси се опваха по бедрата, вдигаше юмруци и викаше, докато оркестърът спре. Беше истерична и темпераментна, беше луда, харесваше ми, да не говорим за джазовите импровизации, които правехме на задната седалка на някоя кола, особено ако скоростта беше над сто. Па-би-рип-би-пи-риби-рип... Нейният отговор: па-риип-па-риби-риби... И пак аз: па-би... Безкрайни нощи. Бях сигурен, че всичко е прекалено случайно, за да бъде нагласено да свърши зле. Ожених се за Руслана и когато по-късно видях двете близначета на прозореца, направо щях да се побъркам от радост. Още същата нощ разбудих целия родилен дом с “Тишина”. Ти беше пас. Не се трогна и когато майка ми, стара, болна жена, се зае да гледа двете момченца. Аз си останах на подиума, Руслана - на дансинга. В почивките на оркестъра тя ходеше да кърми момченцата и отново се връщаше. Внушавах си, че така е редно, така е нормално. Руслана трябваше да бъде до мен, тя беше част от мен, част от успеха ми на тромпетист. Тя трябваше да бъде на дансинга, само тогава ми хрумваха онези зашеметяващи вариации...

Може би дълго щеше да си върви така, но изглежда ти писна да ме гледаш толкова време възторжен и глупав. Онази вечер Руслана хлътна в бара заедно с момчетата от оркестъра, а аз отидох да видя близнаците. Вкъщи всичко беше о’кей, момченцата спяха и реших, че и аз мога да хвърля едно око на новата програма. Когато влязох, бяха загасили съвсем и никой не ме забеляза. Колкото и да беше тъмно, видях, че Руслана се бе настанила в джазбандиста, който стенеше и се кривеше, едната й ръка вършеше нещо под масата, а с другата вдигаше чашата си и отпиваше. Забелязаха ме едновременно. Руслана седна на мястото си, джазбандистът се облещи, а после ме заплю.

- Мухльо! - изкрещя той, за да надвика оркестъра. - Това не е единственото нещо, което тя е правила с мен... и не само с мен.

- Пияна свиня! - извика Руслана и го цапна през устата.

- Ти ме удари?... Ти?... - той я хвана за косата, уви я около ръката си и я дръпна силно.

Руслана изпищя, но после притихна, явно беше свикнала да се отнасят така с нея.

Не знаех нищо за това.

Руслана никога повече не дойде вкъщи и мисля, че това е най-умното нещо, което е направила през живота си.

И така, в океана, на корабите, за да не липсва нищо на момченцата и за да не виждам Руслана и гадните мутри на ония от оркестъра. Тогава за пръв път ми дойде наум, че на теб може да ти е съвсем безразлично дали съм жив, или умрял, дали ми се ще да умра, или да живея. На корабите имаше достатъчно време да мисля за теб и малко по малко да те разнищвам.

Още от дете ме почна с мърморенето си, че съм се родил случайно, пръста си не съм мръднал за това, и всичко, което ще ми се поднесе по-нататък, също ще бъде случайно. Да не си въобразявам, че аз, червеят, мога да го променя, затова да си натискам парцалите и да чакам. Е, добре! Натисках ги, натисках ги, докато я докарах дотук да се лашкам по корабите и да мисля как мога по-добре да те изцедя. Реших да не чакам твоите случайности, които винаги свършват зле, реших, че трябва сам да ги предизвиквам, а след пожара на “Фрегата” - да не се спирам пред нищо. Да се гавря с теб и да ти угоднича, да ти отварям вратата с поклон и да я тръшкам след тебе, да те карам като спортна кола със сто и шейсет, да те събличам гол и да те показвам на сцената, да те дразня, че не струваш пет пари и само понякога да се вслушвам в тебе като в музика, постоянно да те обърквам, докато един ден се видиш в чудо и се запиташ: “Що за човек е тоя, бе?” Е, тогава мога да ти покажа среден пръст. Никога няма да разбереш що за човек съм.

А ти какво си помисли? Закова ме на тия скапани корита и реши, че си си разчистил сметките с мене. Свърши Лайса, свърши, както казваха всички, които ме познаваха. Не! Исках да знаеш, че не си ме довършил все още. Затова излизах посред нощ на пеленгаторна палуба и събуждах с тромпета си целия кораб. Събирах на кея в Лагос цели тълпи черни да слушат негърски мелодии. А видя ли как се разплаках пред двете американки в Сан Франциско и как после дойдоха в каютата на мнимия ми рожден ден? Видя и сигурно затова подпали “Фрегата”. Наистина ме изплаши тогава, цяла седмица не можех да говоря, ченето ми беше застанало на една страна, а главата ми се тресеше постоянно. Оправих се за три месеца и отново в океана, отново на “Фрегата”, бяха оправили и нея.

От безсилие ли, от амбиция ли, не знам, но тогава ти съвсем побесня. Кой знае колко си се напъвал да измислиш нещо ново и като не можа, пак си пробута познатия номер. За четирийсет години все пак разбра, че най-много вървят изтърканите номера.

Имах малко комична физиономия и нямаше жена, която да не се усмихне, щом ме погледне. Знаех ги, винаги си правеха този коктейл от снизхождение и симпатия, която никога не можех да използвам. Лили не се усмихна. Просто си гледаше работата момичето, само повдигна очарователно вежди и каза:

- Какво желаете?

- Две опаковки аспирин, моля.

- Заповядайте.

После всеки ден - две опаковки аспирин, моля, докато накрая тя не издържа и запита малко рязко:

- За какво ви е толкова аспирин, моля?

- За консерви - казах скромно и тя се засмя.

Знаех си, че ще я разсмея, разсмивах я и по-късно, макар че не ми беше много весело, когато Лили настояваше да не прекалявам с алкохола и да престана да я мъкна всяка вечер из кръчмите. Предполагам, тя, с нейната добра душа, разбра, че има все пак нещо хубаво в мене, нещо, което ти никога няма да разбереш. Бях готов да й се подчинявам, да не ти казвам, че това дори ми беше приятно.

Лили се омъжи за мен - за мен, с моите две момченца. Не можех да повярвам и дни наред се хилех глупаво вкъщи, из улиците, в кръчмите, на кораба, къде ли не. Идеше ми да се затворя някъде сам, да легна по гръб и да ритам като разповито бебе.

- Още един хъшлак - казах на Лили, когато отидох да я взема от родилния дом.

- Много е хубав.

- Още един камък на шията.

- Прилича на тебе.

- Поне да беше момиче.

- Я дръж - каза делово Лили, - нали си знаеш, че не можеш да ме ядосаш.

И хлътна в близката аптека да купува нещо за хъшлака. В същия миг той ревна. Недей така бе, моето момче - започнах да го успокоявам, - ако става въпрос, и на мене ми се плаче. Както върви, наистина ще се пенсионирам в морето, иначе как ще я изхранвам тая комуна вкъщи.

Успявах все пак и след рейс беше много хубаво с тримата хъшлаци, правехме страшни борби по мокети, легла и дивани и обръщахме къщата наопаки. Лили се мъчеше да въдвори някакъв ред и накрая викваше. Едва тогава я чувахме, четиримата заставахме мирно и слушахме с наведени глави. Но търпението ни бързо свършваше и по мой знак я прекъсвахме в хор: за какво ви е толкова аспирин, моля?

Много се надявах, че най-после ще ме оставиш на мира. Но не! Лили се разболя от рак и въпреки че изхарчих цялата си валута за лекарства, само за година тя се смали, стопи се и свърши.

Бях сигурен, че след Лили няма какво повече да ми се случи. Мислех се за неуязвим, за угаснал въглен - да го разпалваш, да го гасиш, все тая, но изглежда, като се напънеш и ти можеш да бъдеш изобретателен. Все още не ти се ще да ме затриеш съвсем, все още имаш неизползвани ходове. Добре! Искам само да ти кажа - по-кротко, защото кой с кого се гаврил, кой кого изкушавал, кой палил, кой гасил, накрая и двамата ще си отидем едновременно. Така че, по-кротко. Не! Решил си да я караш, както си знаеш, и накрая наистина надмина себе си. Мога да те поздравя за тази ужасна болест, от която за толкова кратко време станах сто и двайсет кила. Лайса, един от най-стройните мъже на Бургас, сто и двайсет кила, с крака и ръце, подпухнали като франзели. Караш ме да тътря тези меса всеки ден поне на десет километра, ако искам да живея още малко. Тътря ги. Забраняваш ми да ям и да пия. Не ям, не ми е толкова трудно, и не пия, макар да умирам за глътка алкохол.

И ето ме, целият плувнал в пот, отново на подиума, отново с тромпет в ръка, седнал в огромното кресло, ето го онзи гадняр джазбандистът, който крещи:

- А сега Кралят на тромпета, незабравимият Лайс!

Макар да знам, че ти, моят собствен живот, винаги си бил глух, тази вечер ще те накарам да ме чуеш, ако ще после да рухна и да се строполя на подиума. Ела, старче, седни на най-отдалечената маса, поръчай си чаша вино и слушай. И ти си уморен, затова не се насилвай да правиш скандали. Слушай! Лайса ще свири “Тишина”. Слушай!

© Атанас Стойчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.04.2012, № 4 (149)

Други публикации:
Атанас Стойчев. Слаби ангели. София: Факел, 1999.