Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КРАДЕНО ВЪЖЕ

Атанас Стойчев

web

Абе, има ли в една история въже, не ми я хвали. Особено ако въжето е крадено.

Дружината от село Долна земя пак била в хоремага и повечето посръбвали люта ракийка и замезвали със суха домашна наденица.

- В селото на обесения за въже не се говори - произнесъл се Кольо Кривото колело.

- Ти ще кажеш! - стрелнал го за кой ли път Танас Закупчика.

- Аз ще ти кажа, кой да ти каже?

- Щото не е в селото, а в къщата...

- То, сякаш ний в туй село Долна земя, не сме като в една къща, всичко си знаем.

- Да не говорим, че човекът, дето се обеси с въжето, се обеси в гората. Туй значи ли, че из цялата гора не бива да говорим за въже? Втасахме я... Айде, Мико, давай!

Мико Сарафа тъкмо разправял как, по време на войната, със същото туй въже вързал една унгарка. Голяма борба била. Дори се опитала да го ритне на онуй място. Ядосал се Мико Сарафа, оставил Куция Пеню да я варди, отишъл в конюшнята и намерил туй въже, дето после си взел за спомен.

- Направо си го откраднал, ама нейсе - вметнал Енчо Фурнаджията.

Тъй де, вързал унгарката за леглото, Куция Пеню му помагал, справили се двамата. То пък и леглото било удобно за връзване, имало пръчки над таблите, а на самите табли имало изрисувани лебеди, досущ като лебедите по нашите кревати, дето ги имало и в Долна земя.

- А Пеню? - попитал Петко Чобана.

- Какво Пеню?

- Ами, такова... той не искаше ли да-а... блъска...

- Абе, как ще блъска?... Той си беше редник мизерен, а аз вече бях цял ефрейтор.

- Давай, Мико, не се отклонявай... Дай да видим какво е станало с туй въже? - обадил се пак Танас Закупчика.

- С унгарката, искаш да кажеш - опитал се да го поправи Кольо Кривото колело.

- Ще видиш, че накрая въжето ще излезе по-важно. Давай, Мико!

Макар и вързана, борбата с унгарката продължила в кревата, яка жена била. Понеже ротата се заседяла в селото, Мико понаучил някоя друга унгарска дума и, като станал от кревата, горе-долу разбрал какво му казала унгарката. Ако случайно се пръкнело някое копеле от туй, дето направили, щяла да му го прати в България, като багаж щяла да му го прати, тя копеле в къщата не щяла да има. На неговото име щяла да го кръсти, ей тъй като печат щяла да му лепне неговото име, да се знае чие е туй копеле.

- Абе, Сараф, що не опази жената? - попитал наивно Енчо Фурнаджията.

- Ама ти откъде падаш? Кой ти пази по време на война?!

От друга страна, имало ли, нямало ли дете, не се знаело... Щото, ако е имало, досега да го е пратила, както се заканила.

- То не се знай! - обадил се Енчо Фурнаджията. - Една пушка може да гръмне и след двайсет години.

- И какво станало с въжето? - попитал пак Танас Закупчика.

- Абе стига с това въже - подметнал Петко Чобана. - По-добре да разправи туй-онуй за унгарката...

- Ти пък не се научи, бе, Чобан, в нашто село тези неща се правят, но не се приказва за тях - подръпнал мустак Мико Сарафа. - А ти май само дрънкаш...

Накрая взел Мико въжето, мъкнал го от майната си и чак до Долна земя го донесъл. И оттук започнали перипетиите с туй въже.

- Тука ли е Христо булин Радин?

Огледали се, нямало го Христо булин Радин.

- Щото, ако беше тука, нямаше да кажа, но като го няма... Ами този човечец, дето на мравката път прави, той открадна въжето от мене...

- Сигурно буля Рада го е подскокоросала - загатнал Енчо Фурнаджията.

- Може и тъй да е, но после това въже му изяде главата... Абе никой не е видял хаир от това въже.

- Не е точно тъй - обадил се Петко Чобана, явно все още докачен от онез приказки на Мико Сарафа.

- Ами то, май само ти си имал файда от туй въже... Горе-долу цялото село знай, ама ти си кажи, докато го няма Христо булин Радин.

- Нали само дрънкам...

- Айде кажи си, кажи си - подканили го и другите в кръчмата.

Веднъж Петко Чобана и Христо булин Радин тръгнали за мелницата на Харамията да мелят жито. Някъде по средата на пътя Петко Чобана се сетил, че забравили въжето. Не че го забравили - още като товарели житото, Чобана скришом хвърлил въжето в плевника с мисълта, че ще се върне. А този ден буля Рада била сама в къщата. Когато похлопал на вратата, буля Рада отворила, огледала се и го пуснала вътре.

- Видя ли те някой? - попитала.

- Никой! - отвърнал Чобана.

Казал си Петко Чобана, каквото имал да казва, и млъкнал.

- И после? - попитал някой.

- Ами после буля Рада дръпна пердетата и толкоз.

Изглежда Петко Чобана също не обичал да разправя какво става зад пердетата в селските къщи.

- Ама нямаш срам, бе Чобан, не те ли гризе съвестта сега, все пак това е чужда жена? - попитал Енчо Фурнаджията.

- Не ме е срам! Ти виждал ли си как върви буля Рада?... Задницата й захожда като каруцата на Кольо Кривото колело, ту наляво, ту надясно...

- После магарето било виновно, че скъсало въжето - пояснил Кольо Кривото колело.

- Синджира, искаш да кажеш - пак го поправил Танас Закупчика.

- Ти пък си на всяка манджа мерудия.... Ще видиш, като те кръстим Танас Мерудията... Хубаво ли ще ти е?

- То, ако магарицата не се завърти около магарето и не вдигне опашка... - обадил се най-сетне и поп Червенко.

- Ти да мълчиш! - сопнал се Енчо Фурнаджията, който все още помнел мистерията около забравеното колело на поп Червенко пред неговата порта, докато той месел хляба във фурната. - Все магариците са ви виновни - добавил.

- Не се карайте! - решил да усмири дружината Танас Закупчика. - Дай да видим какво станало по-нататък с въжето.

Какво станало?

Буля Рада много се ядосала на туй, дето го направила с Петко Чобана. И като нямало кого да изкара виновен за случката, набедила въжето. Казала на мъжа си да го маха туй въже от главата й, не го иска в къщата си. От крадено въже хаир не можеш да чакаш.

- Абе, баш си е хаир то, ама нейсе - подметнал Мико Сарафа.

Буля Рада наредила на мъжа си да отиде до църквата и да го дари на поп Червенко. Той с радост приел въжето. Старото, с което била вързана камбаната, било протрито и тутакси го сменили с дареното въже.

Да, ама Димо Циганина имал много опърничаво и лудо магаре. Всичко ядяло - обуща, прането от простира, дори самия простир ядяло, само камъни дето не опитвало. Димо Циганина постоянно го връзвал, но магарето често късало въжето. Сума ти въжета изпокъсало. Накрая Димо Циганина бил принуден да открадне въжето от камбанарията. Поп Червенко, като разбрал тази работа, проклел крадеца от амвона, проклел целия му род до девето коляно, дано се избесят всичките с туй въже.

Е, всичките - не, ама... Димо Циганина имал дъщеря, която всички наричали Хубавата Яна, защото наистина била много хубава. Несправедливо било, но тъкмо Хубавата Яна не била пощадена от клетвите на поп Червенко.

Случило се, когато в съседното село Камено поле имало панаир. Димо Циганина не пуснал Хубавата Яна на панаира, защото знаел, че се залюбила с едно момче от селото. Вярно, че момчето било хубаво. Хубаво, хубаво, ама българче. А Димо Циганина дума не давал да се издума Яна да се жени за българче. Искал момче от техния миллет. При това Камено село било много загубено село. Земята около селото наистина била пълна с камъни и нищо не раждала. Дали заради туй, или за друго, но в селото се раждали злобни и завистливи хора. Ама как да се раждат други, камъните все пак не се ядат. А селяните от Камено поле не са като магарето на Димо Циганина да ядат каквото им падне. Сигур и момчето на Хубавата Яна ще е злобно и завистливо, утешавал се Димо Циганина.

Но Хубавата Яна не мислела така. Баща й не само не я пуснал на панаира, но й заявил, че никога няма да се ожени за свойто момче. След като разбрала, че няма да живее с него, тя решила, че не ще живот без него. Димо Циганина се връщал от панаира и първи я видял да виси на дървото в края на гората, с омотаното около шията въже. Същото онуй въже, което откраднал от камбанарията и връзвал с него магарето. Сам успял да свали Хубавата Яна от дървото и за всеки случай отново прибрал въжето. Решил, че ще му трябва, най-малкото да връзва с него опърничавото си лудо магаре.

- И где е сега туй въже, где е?

Изведнъж от отвора към мазето се показал Христо булин Радин. Преди време Динко Хоремага го пратил долу да донесе две бутилки ракия и го забравил. Явно Христо Булин Радин е слухтял отдолу и е чул целия разговор в кръчмата.

- Къде е въжето? - викнал силно, както никога не бил викал.

- За какво ти е? - подкачил го Мико Сарафа. - Не виждаш ли, че само кахъри носи.

- Ще се обеся! Ей на таз греда в кръчмата ще се обеся... Да му тежа на съвестта на Петко Чобана и цял живот да проклина, че се е родил.

- А сигурен ли си, че Петко Чобана има съвест? - обадил се пак Мико Сарафа. - Има съвест, колкото коча, дето му води стадото.

- Питам, къде е въжето?

- Като толкова питаш, да ти кажа - не се стърпял Димо Циганина. - Вързал съм магарето на поляната, ей тука отпред. Не го ли видя, като идваш?

Христо булин Радин не го дочакал да се доизкаже и хукнал навън. Мъжете се изплашили, да не направи някоя беля тоя малоумник. Но докато се туткали и блъскали на вратата в тъмното, Христо булин Радин отвързал въжето от магарето. Мъжете се опитали да издърпат въжето от ръцете му, едните дърпали надясно, другите наляво. По време на тази галимация изведнъж от тъмното се появило магарето, грабнало със зъби въжето и изчезнало. Така магарето на Димо Циганина решило въпроса с бесенето на Христо булин Радин.

Влезли отново в кръчмата и отново се захванали с ракийката и домашната наденица, все едно, че нищо не се е случило. Само Христо булин Радин от време на време стрелвал с поглед Петко Чобана и повтарял: „Долен човек, долен човек...” Петко Чобана мълчал, което си е вярно, вярно е.

Енчо Фурнаджията, който много обичал изречения, които започват с „ако”, пак подхванал една такава приказка.

- Абе, Сараф, ако Куция Пеню е бил куц тогава, нещо не излиза сметката. Нали го ранили съвсем в края на войната, дали не било последния ден...

- Че кой ти е казал, че тогава Куция Пеню е бил куц.

- Тогаз що му викаш Куция Пеню?

В този момент на вратата на хоремага се появила Миковица. Мико Сарафа подскочил като ужилен.

- Колко пъти съм ти казвал да не идваш тука?! - викнал.

- Търсят те.

- Абе, кой ще ме търси по това ракиено време?! А ако все пак някой ме търси, кажи му да ходи да си пие ракията, а ти отивай да си гледаш манджата.

Миковица била чепата жена и не си оставяла лесно магарето в калта.

- Що да си отивам, още не съм ти казала...

- Щото ми разваляш приказката, ей затова!

- Ще си кажеш приказката на мене, какво ти пречи.

- То пък ти ще ми повярваш... Нали съм опитвал, още като започна, туй не е вярно, онуй не е вярно... А тука, в хоремага, хората ме слушат.

- Като е за вярване, вярвам ти... А където не съм ти вярвала, а пък после излиза вярно, признавам си, че съм сбъркала... Примерно, оназ приказка за унгарката може да излезе вярна.

На времето Мико Сарафа имал глупостта да разкаже тази история на жена си, като си мислел, че тя никога няма да му повярва.

- Не думай! - учудил се донемайкъде той.

- Казах ли аз, че една пушка може да гръмне и след двайсет години, може и след трийсет да гръмне - припомнил Енчо Фурнаджията.

- Преди малко в тъмното повика някакъв глас - продължила Миковица. - Брех, викам си, кой ще е, тъй да дойде посреднощ. Само разбрах, че се казва Миклош, ей тъй сочи гърдите си с пръст и вика Миклош, Миклош...

- Сигурна ли си? Не е Мико, Миклош е, тъй ли? - попитал плахо Мико Сарафа.

- Тъй!

- Абе, Миклош не идва ли от Мико? - обадил се Кольо Кривото колело.

- Или Мико да идва от Миклош - подкрепил го Танас Закупчика.

Двамата се ухилили съзаклятнически и за първи път не се сдърпали.

- И на колко години, тъй, ти изглежда момчето? - попитал Мико Сарафа.

- Не го видях хубаво в тъмното, но тъй, но двайсетина сякаш ги докарва.

- Коя година сме сега? - попитал Сарафа, макар много добре да знаел коя година сме. - Шейсет и пет без четиридесет и пет, двайсет... Таман! Може и нашто момче да е...

- Не е нашто, твойто е - викнала Миковица.

- Що чак сега го е пратила? - попитал Христо булин Радин, който се посъвзел малко от злощастната новина за буля Рада и Петко Чобана.

- Що сега?! - намесил се авторитетно Танас Закупчика. - Може да е искала сам да дойде, на собствен ход, дето се вика.

- Може и да го е пратила да вземе въжето - изказал се и Димо Циганина, който, въпреки всичко, много искал въжето да си остане у него.

- Чел съм, че унгарките са много стиснати, като нищо може да го е пратила да вземе въжето - вметнал пак Танас Закупчика.

- Тъй или иначе, трябва да дойдеш да си прибереш продукцията - обърнала се отново Миковица към мъжа си.

Мико Сарафа се надигнал трудно. Защо трудно - от ракията ли, от мезето ли, от новината ли, кой да ти каже.

На другия ден сутринта Кольо Кривото колело минавал покрай поляната пред хоремага. Ококорил се, когато видял, че магарето на Димо Циганина дъвче въжето, за което снощи говорили. Оставала му някъде около педя въже, което висяло от устата му.

- Съдба! - произнесъл се Кольо Кривото колело и отминал.

Нищо вече не можело да спаси това въже. Няма да връзват унгарки с него, няма да го забравят, няма да удрят камбани, няма да се бесят, дори магарета няма да връзват с него. Нищо не може да се направи с едно изядено въже. Нищо.

 

 

© Атанас Стойчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.11.2012, № 11 (156)