Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕДИН МЪРТВЕЦ ЗА ИЗХВЪРЛЯНЕ

Атанас Стойчев

web

Носеха го от петнайсет дни. Бяха го сложили в четвърти трюм, защото температурата там беше най-ниска - минус двайсет градуса. Клатушкаше се заедно с тях, продълговат черен пакет - бяха го напъхали в черен чувал и овързали с въже от хвъргало, пътуваха за Лагос. Защо не го изхвърлиха в океана? Досега да бяха го забравили, едно по-тежко желязо - и на дъното. Въпреки че никой не го виждаше долу в тъмното, върху пакетите с риба - невинен, безвреден и безпомощен, той тровеше душите на екипажа през тези петнайсет дни. Моряците от палубата избягваха да работят около четвърти трюм. Все си го представяха, мъничкото дребно вързопче - беше дребен човечец, наруши внезапно монотонния и спокоен ритъм на кораба.

В началото им беше жал. Само преди няколко дни някой бе пил кафе с него, бяха работили заедно, припомняха си най-малки подробности и си ги разказваха - как отворил вратата, как подал огънче... Изведнъж някой се сещаше, че не трябва да говорят за него. Само след минута пак продължаваха. Не можеха да си забранят да мислят за него. На кораба имаше много хора с разклатени нерви, със сърца, прогнили от алкохол, цигари, кафе, от бързата смяна на климата, от шум, от вибрации, всеки имаше по нещо. Мъртвецът беше като червена лампа за авария, която не можеш да отстраниш. Той им отне спокойните сънища, вече не си представяха разкошните вили и девствените гори от филмите в последното пристанище, не сънуваха как се любят с прекрасни жени направо върху килима. Мъртвецът, невинният, безвреден и безпомощен мъртвец сякаш беше забранил онези мигове на усамотяване, когато човек копнее за децата си, за жената, която е оставил на брега, той беше забранил този уют в мислите, който от време на време навестяваше моряците и им ставаше по-леко. Те не обичаха мрачните мисли. Стигаше им, че са тук, в океана. Често си казваха, че са забравени от всички и бяха прави. Сигурно имаше дни, когато никой не си спомняше за тях. Неприятно им беше да мислят за това. Предпочитаха да не мислят изобщо. Дълги дни нищо извънредно не се случваше на кораба и те бяха доволни от монотонното си съществуване. Чувстваха се добре, когато брегът не им напомняше с нищо за себе си, радиограмите минаваха като безшумни бели птици над главите им, винаги приятни и банални, не ги караха да се замислят особено.

Техният мъртвец умря тихо - инфаркт, умря за минути, опаковаха го, сложиха го на тъмно и студено, натовариха кораба, запалиха машините, тръгнаха. Нищо не се бе променило. Но постепенно, без да го признават открито, моряците започнаха да намразват този полуразложен труп.

- Ще го изхвърля някоя нощ, ще му вържа два шегела и ще го изхвърля - каза един ден палубният боцман, който винаги успяваше да прогонва мрачните мисли, но сега бе невъзможно, смъртта витаеше из кораба - в каютите, на палубата, при моряците, които изчукваха ръжда, на вахта при мотористите, на капитанския мостик, навсякъде. Не само палубният боцман, всички беснееха, но не можеха да я прогонят, тя си беше тук, неуловима, невидима, страшна.

Пристигнаха в петък на обяд. Нямаше място на кея и ги оставиха на рейда. Капитанът съобщи на брега, че има мъртвец на борда. Казаха му, че ще дойдат да установят смъртта и да направят нужното за погребението. На другия ден към девет часа пристигнаха един лекар и един майор, представител на властта тук. Влязоха в трюма, светнаха, за да видят трупа. Лекарят беше с цигара. Старши помощникът го погледна няколко пъти, онзи не го разбра, беше се втренчил в замръзналото лице на мъртвеца и духаше дим право в него. Старши помощникът се пресегна, грабна цигарата от устата му, хвърли я и я стъпка. Лекарят го погледна учудено, но нищо не каза. Иначе всичко мина нормално. Направиха акт за смъртта и казаха, че следобед ще им донесат ковчег. Капитанът им даде уиски и цигари, и той искаше тази работа да свърши колкото се може по-скоро. Следобед служителят, който донесе ковчега, каза, че няма разрешение за погребението, но той може да уреди нещо за утре сутринта. Капитанът даде и на него една бутилка уиски. На другата сутрин с военен катер на кораба дойде самият “еди-кой си” в парадна униформа с еполети, със сабя и двама офицери отстрани. До обяд преговаряха и пиха в каютата на капитана. Казаха, че само те могат да уредят погребението. Нека утре да извозят мъртвеца до брега, ще видят какво може да се направи.

В понеделник сутринта го изкараха от трюма, развързаха го и го измъкнаха от чувала. Лицето му, дрехите, целият беше в скреж. Докато приготвят лодката за спускане, докато го пренесат - по едно време го забравиха на лодъчна палуба, трябваше да закусят, той вече бе почнал да се размразява. Вдигнаха го, от него капеше вода, лицето и косата му бяха мокри, дрехите, в които го бяха облекли предварително, се бяха сгърчили и намачкали. Сложиха го набързо в ковчега, гледайки настрани, затвориха капака и го натовариха в лодката. На брега ги посрещна същият служител, който беше донесъл ковчега. Каза им, че поне до обяд трябва да чакат.

- “Клъб найт 22” работи и през деня - сети се някой.

Оставиха лодката заедно с мъртвеца, кой щеше да им го отнеме.

- Някой може да открадне ковчега заради дъските - обадиха се двама-трима.

- Ако не припадне от страх - каза палубният боцман.

Тръгнаха вкупом към “22”. Пиха бира. Големите бутилки “Стар”. Някои се качиха набързо горе в стаичките. Един-двама успяха да се качат по два пъти. Повечето се наливаха с бира.

Върнаха се към един часа. Все още нямаше никой. Ковчегът си беше там, тежко се поклащаше на дъното на лодката, непокътнат. Седнаха на пушките на кея и запушиха. Чакаха някой да дойде и да им каже какво да правят. Стегнаха се повече, отколкото по време на прехода. Това чакане ги довършваше. Дали да не прескочат пак до “22”. Да не би някой да ги беше вързал. Този ковчег ли? Едва се удържаха. Към седемнайсет часа служителят от погребалното бюро дойде и каза, че гробът е готов, трябва само да пренесат ковчега до гробищата. Повечето въздъхнаха облекчено, без да го крият. Взеха ковчега на ръце и го изнесоха на главната улица. Сложиха го на тротоара и зачакаха някое такси, за да го натоварят до гробищата. Негрите веднага се очистиха от този тротоар, скупчиха се на другия и оттам сочеха ужасени черния ковчег. Шофьорите на таксита спираха, но щом видеха какъв клиент трябва да возят, изплашено започваха да въртят очи, включваха на скорост, газ и изчезваха. Решиха да го носят на ръце. Слънцето все още печеше безмилостно. На всеки двеста-триста метра се сменяха с пъшкане и псувни, които уж не бяха отправени към мъртвеца, но на всекиго минаваше мисълта, че може да оставят ковчега някъде, ей тъй, в някоя градинка, и да изчезнат - все ще го приберат. Беше им писнало от него. Досадния човек можеш да изгониш, можеш да го убиеш, ще се отървеш от него, на мъртвеца нищо не можеш да направиш, той е мъртъв.

Двамата гробари стояха подпрени на лопатите пред плиткия гроб, някъде до коляно. Толкова им бяха стигнали силите в този пек. Казаха им да копнат още малко, плащат им за това. Те се наведоха, но скоро започна да излиза вода и беше невъзможно да се копае. Единият гробар искаше да каже нещо, но никой не разбираше добре английски.

- Той е ваш приятел...

Това разбраха. Естествено, че е наш приятел. Всички заклатиха глави. Значи, трябва да се погребе като хората. Разбира се. Тогава гробарят направи жест, като че ли излива бутилка в гроба. Досетиха се и запсуваха. И този искаше подкуп. Не носеха нищо със себе си. Казаха, че няма нужда. Да го заравяме и толкоз. Няма нужда от ритуали. Гробарят ги погледна: като куче, а? Палубният боцман отиде до най-близкия магазин, върна се с бутилка уиски и я тикна в ръцете на гробаря.

Вече беше станало тъмно. Другият гробар се разтича и донесе свещи. Щракнаха със запалките и ги запалиха. Осветиха малко ковчега, той си стоеше върху прясно изкопаната пръст и чакаше. От светлината на свещите наоколо стана още по-тъмно. Едва сега затаиха дъх. Гробарят отвори бутилката и поиска чаша.

- Идиот - просъска някой, - пий от шишето.

Нямаше чаша. Тогава гробарят наля малко от жълтеникавата течност в капачката на бутилката, изля я в гроба, каза няколко думи, пийна една глътка и подаде бутилката на другия гробар. Той също отпи малко и я подаде по-нататък. Докато стигне до последния, бутилката свърши. Гробарят каза, че сега вече могат да го погребат по техен обичай. Извадиха предварително написания лист, двама моряци със свещи застанаха от двете страни на четящия. Той прочете набързо написаното, бяха хубави думи, думи, които биха звучали хубаво за всеки мъртвец, но в тъмното не се виждаха добре, четящият прескочи някои от тях, два пасажа съкрати нацяло и свърши. Най-сетне спуснаха долу ковчега и започнаха да го заравят. Сетиха се, че все пак трябва да отбележат по някакъв начин гроба. Без кръст, без камък, така ли? Кой глупак се сети! Сега вече нямаше как, трябваше да измислят нещо. Палубният боцман взе едното гребло, с което заравяха и го заби откъм главата с дръжката надолу. Греблото беше във формата на “Т” с две летви отстрани, почти кръст. Вече бяха свършили, когато дотърча единият гробар и задърпа греблото, трябвало им. Палубният боцман го отстрани грубо, тикна в ръцете му две банкноти и онзи си тръгна ухилен.

На другия ден същият ухилен гробар трудно, но все пак успя да издърпа греблото.

 

 

© Атанас Стойчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.04.2012, № 4 (149)

Други публикации:
Атанас Стойчев. Слаби ангели. София: Факел, 1999.