ЧОВЕК ЗАД БОРДА

Атанас Стойчев

web

Толкова ти говорихме за престоите на брега, Док. Не ни изслушваше, не искаше да знаеш какво страхотно нещо са те и как обичаме да се гмурваме в тази мъгла на опиянение и забрава. Рейсовете ни изпразват, Док, престоите ни препълват. Отвръщаше, че ти си отдавна пресушена чаша, която вече никой не може да напълни. Твоето цивилизовано отегчение по странен начин ни привличаше, не го признавахме и искахме да те убедим, че не ние, а ти трябва да ни завиждаш. Заради тебе пребърквахме бедните си моряшки души и вадехме като забравени слънчогледови семки нашите луди истории. Прекъсваше ни, но и тогава не ти се сърдехме, все се надявахме, че няма да издържиш и един ден ще хукнеш с нас.

В онази душна вечер в Южния Атлантик имаше почти всичко, което една бедна душа може да пожелае. Красива пълна луна и едри звезди, с които бяхме свикнали, но винаги имахме добри чувства към тях и настроение да им смигнем. Димяща риба от скарата на кърмата и изстудено памидово вино напук на етикецията. Рибата и виното - също всекидневни и познати неща, но желанието ни за празник ги правеше неочаквани скъпи гости. Тихо море, от което вееше скука, като от смирена вярна съпруга, но затова пък спокойна вахта и възможност да се отпуснем. След пет-шест бутилки всички бяхме възбудени, само ти - не. Хапваше от рибата, отпиваше от виното, но явно не ти беше вкусно. Което значеше, че ти, извинявай, Док, просто нямаш вкус, изгубил си го някъде или никога не си го имал. Когато си признаем, че гледаме съмнителни филми, на нас също ни казват, че нямаме вкус, но ние не намираме, че това е толкова трагично. Ходим и на сериозни филми и понякога ги разбираме. Повече се притесняваме да не би случайно да си изгубим вкуса към рибата и виното, жените и безсънните нощи, когато обикаляме кръчмите като бездомни настървени кучета. Ти беше от друг свят, Док, съвсем различен и чужд за нас. Ти нищо не правеше и най-важното - никому нищо лошо, но това не пречеше да те гледаме така, както чайките гледат боядисаната си сестра. Сигурно знаеш, че те са свирепи към нея и не се отказват да я кълват, докато не я умъртвят. Тия глупави птици се подчиняват на глупавия инстинкт, че една от тях е различна. При хората разликата е, че мислят, когато кълват. Ние свеждаме живота до простите неща, до рибата и виното, жените и безсънните нощи, а ти до какво, не знаехме до какво, може би до нищото, но при всички случаи то беше различно от нашето и ние не можехме да не те клъвнем.

За да ни разбереш, Док, поне веднъж трябва да се събудиш с натежала глава, оглупял от алкохол, безсъние и секс. Някъде към обяд, сам, момичето си е отишло и добре е направило, защото в този момент не ти се ще да виждаш никого. А ако все пак някой дойде и ти каже, че корабът се пълни с вода, че си уволнен или че снощното момиче се е хвърлило под автобуса, единственото, което може да чуе в отговор е: “И какво?” Чувстваш се освободен, като празна кънтяща бъчва, от която е изтекло до капка тежкото и неприятно питие на задължения, работа, ужасното желание да обичаш и да те обичат, всякакви окови и обществени норми. Разбира се, само след час бавно и трудно всичко започва да се пълни отново. Някъде привечер, когато в града нахлува оздравяващият полуздрач, желанието за живот идва при тебе като жена, която познаваш откакто се помниш. Всяка вечер различно облечена и всяка вечер с различни и все по-загадъчни обещания. Макар да знаеш, че обещанията й са винаги по-големи от това, което ще ти се случи, тръгваш, да не би тъкмо тази нощ да дойде опиянението, надеждата за което не те напуска никога. А дотогава събирай трохите и им се радвай като гладно врабче. Дори и една да е, вземи я. Щом си сигурен, че някъде ще прекараш добре, ако ще да е на сто и двайсет километра, тръгвай! В ресторанта намери някое самотно момиче и танцувай цяла вечер с него. Уверявай го, че ще бъде много хубаво, ако остане с теб. Когато ти отговори, че ще бъде пошло, изкрещи в лицето му - не! Още една чаша, момичето ми, за да блеснат очите ти. Още една, за да дойде чувството, че нощта е недовършена. Да ти влезе едно дяволче в кръвта, което да те кара да искаш нещо, без да знаеш точно какво. Да поскиташ из тъмните алеи, да се къпеш гола в морето... Лудости, лудости да ти се приискат. Да заспиш, едва когато потушиш всичко. А ако случайно не се получи, да виеш като вълчица и да събудиш целия къмпинг.

А може да дочакаш изгрева сам и неразбран. Тогава направи едно дълго плуване навътре в морето, после излез на брега, капнал от умора, с хладно, тръпнещо тяло и все по-малко доказателства, че снощното момиче е съществувало.

Както винаги, обади се вяло, с което ни впрягаше много повече, отколкото ако беше закрещял. И какво толкова лудо да хванеш такси, да отидеш на майната си и там да свалиш някоя мръсница, която прилича на всички останали.

- А ти какво искаш? - изтърси изведнъж Господа. - Кое е лудо според тебе? Да правиш секс на площада или да застреляш някого в автобуса?

Сигурно някой е казал на Господа, че много му отива, когато е ядосан. Иначе необясними са честите му гневни изблици, в повечето случаи, точно когато няма защо. Но този път тайно му изръкопляскахме. Тайно, защото, ако чуеше овациите ни, щеше да се разтопи, да се ухили и представлението да се провали. Бяхте стари приятели с Господа, много рейсове бяхте правили заедно, но това не му пречеше да те нарича земен червей. Земен - последния епитет, в който се бе влюбил Господа.

- Ти ли, земен червей, ще ми кажеш, че е глупаво да ходиш на сто и двайсет километра да си пиеш питието? По-добре си слушай класическата музика и си чети книгите, които никой не разбира. Не слушам такава музика и не чета такива книги, но знам, че всички земни скапаняци стигате дотам, а после разправяте, че и това е безсмислено. Не можете да ме трогнете. Аз ще си чета “Зорбас” по петнайсет пъти на рейс и ще си слушам гръцка музика. На други ги разправяй, че жените били долни. А и такива да са, какво от това, дявол да го вземе. Косите ти ще се изправят, ако ти вкарам някоя от моите мацки в леглото.

Но никога няма да ти се случи подобно нещо, защото то не пада от небето. За да падне, трябва да си малко луд, може и повече, но в никакъв случай да не дремеш и да разправяш, че всичко е безсмислено. Не ми казвай, че в началото се втурвате в живота и като разберете, че е блудкава супа, едва тогава се оттегляте. Не! Вие задрямвате, още преди да сте опитали. Ти си един от ония сънльовци, Док, които така се раждат и така си умират. От време на време отварят по едно око да свършат някоя работа, но ега ти работата. Цял живот под сянката с прихлупена капа, така си ви представям, и трябва някой непременно да ви ръгне или да ви зарита, за да се събудите. Иначе спите и чакате. Какво чакате, бе, мама му стара? Да стане животът по-съвършен? Ами той си е съвършен. Какво му липсва? Дори и нашият параход да вземеш, само мацки дето няма, иначе какво му е, всичко си има - мръсници, които, без да им мигне окото ще ти задигнат часовника, приятели, които ще скочат през борда заради тебе, канапи, които можеш да псуваш колкото си искаш, все им е тая, двама-трима, които се пъчат, сякаш управляват космически кораб, и поне десетина, без които корабът ще спре или изобщо няма да тръгне. Но най-много са сънльовците като тебе. Не бих имал нищо против вас, но вие сте много, ставате все повече и толкова ме вбесявате, че някой ден ще взема да ви изрина като ръждата, дето я изчукваме от палубата. Много ме ядосвате, защото знам, че вие, сънльовците, уж си кютате, а тайно се присмивате на нашия живот. Много ви е смешно, че живеем така, че сме диваци, които се радват на дрънкулки, след като няма живот, който заслужава да бъде живян. Е, като сте толкова сигурни, защо не вземете да се удавите бе, мама му стара! Ама не ви стиска, нали? На пръсти се броят тия, дето имат дупе да го направят. Всички други само мърморите и хленчите. На нас ни харесва така и така си живеем. На вас не ви харесва и пак си живеете. Крепи ви вашата пъзльовщина. Не ви се умира, защото никой повече няма да вижда колко сте отегчени. Ще се лишите от вашето единствено скапано удоволствие - да тровите другите и да им се присмивате.

- Като ви гледам - подхвана неохотно ти, като подаде бутилката на следващия, без да отпиеш - спомням си времето, когато събирах стъклени топчета и слушах приказки с ей такива очи. Но после? После на гости ти идва едно малко чудовище. Първите му думи са, че ти всъщност си пропилял детството си. Нямало е никакъв смисъл да събираш стъклени топчета и да слушаш приказки с широко отворени очи. Става ти все по-досадно с него, мислиш си, че един ден ще се отървеш, но годините минават и тази надежда все повече намалява. И така, вървите си двамата ръка за ръка, докато стигнете до края, до гроба, където това мъничко упорито чудовище те е вкарало много по-рано.

Години наред те дърпа като побесняло. Давай, давай, не спи, напредвай, побъркай всички около тебе, докажи че си най-способният, вземи най-високата титла - чудовището ти е позволило да намираш смисъл в това. Но после не пропуска да ти каже, че ти е подхвърляло подаяния. Разбираш, че си попаднал в страхотен водовъртеж и трябва да се бориш с ръце и крака, за да се измъкнеш. Накрая успяваш, излизаш, съхнеш на слънце и се радваш. Чудовището ти обяснява, че водовъртежът е бил необходим тъкмо заради този ден - стига ти, и още на следващия те пуска отново. Този път ти казва - дръж се, и сякаш се оттегля завинаги. Да се задържиш на повърхността се оказва все по-трудно и ти дори нямаш време да си отговориш на въпроса дали има смисъл. В началото се затваряш и живееш само с работата си. Наистина стабилна крепост, но и тя се пропуква. За да останеш там, се налага да се обградиш с високопоставени некадърници, като непременно признаеш, че и те са нещо. Дори смирено да навеждаш глава, когато те потупват по рамото и оценяват труда ти. Колкото повече постигаш, толкова повече стават тези, които искат да влязат в крепостта. Принуден си да се занимаваш с дреболии, университетски интриги, оказва се, че мястото ти не е толкова сигурно. Така че не си вири много носа, не се прави на светец, за когото науката е единственият храм, в който може да се помолиш. Разбира се, първа те предава собствената ти съпруга, която също иска да напредне и затова става любонвница на шефа си. После едно унизително съдебно дело, в което си зашеметен от обвиненията, изсипани върху тебе. Накрая възпитаната ти съпруга се извинява, наложило се нейният адвокат да бъде толкова безмилостен, защото иначе нямало да й дадат жилището. Оттам нататък всичко тръгва с главата надолу и трябва все повече да се унижаваш, за да се задържиш. Когато отново застанеш стабилно, но вече не с труда и авторитета си, а с помощта на хора, които са доволни, че си почукал на вратата им, тогава се огледай и виж колко е празно около тебе. Макар да ти се струва, че ще се пръснеш от лицемерието и суетата, които те заобикалят, остави се да те въвлекат в живота на привилегированите с техните командировки в чужбина, вносни коли, хубави питиета, пикници в изискано обзаведени вили без съпругите. Най-важното, ти вече си един от тях, а те не търпят хора от тяхната каста да живеят друг живот. Всичко е наред. Потискай тези под тебе, щом това ти осигурява тила. Използвай положението си, за да правиш недвусмислени намеци на закъсалите студентки. А когато преситената ти душа задреме при вида на голо момиче, което месеци те е преследвало по стълбите, написало ти е поне сто писма и ти е казало хиляди нежни думи, тогава опитай дали това не става по-добре с мъж. Отврати се от себе си, страдай, както никога досега, най-сетне душата ти вибрира и стене, най-сетне храна за нея, нищо, че е от унижение, свинство и сподавен кикот.

После си избери ролята на стар благородник и приюти една млада, но измъчена и озлобена жена с две деца. Не й позволявай никога да забрави жеста, който си направил за нея. В началото й го натяквай мило, а после все по-жестоко, докато я изкараш от равновесие и започнат всекидневните скандали, които са за предпочитане пред нищото. Така, докато един ден разбереш, че ти прави удоволствие да се държиш с тази жена като с пачавра и да тровиш живота й с безпричинната си ревност. Че не си способен да доставиш радост нито на нея, нито на децата й, нито на себе си. Тогава зарежи всичко, качи се на корабите и слушай едни и същи истории за кръчми и случайни жени.

Искам да ви вярвам, че прекарвате добре, но не мога. Самите вие още на третия ден от престоя казвате: хайде да се омитаме, че замирисахме. Възможно е нещо от този живот да ви харесва, но и вие се подигравате на сериозната му мутра, когато се прави, че спасява света от гибел, с неговите речи, с неговите апели за нравственост, с уверенията му, че изкуството е вечно. Не може да не знаете, че той търгува дори с желанието ви да го превръщате в непрекъсната фиеста. Готови сте да платите баснословна цена. Затова сте тук. Залъгвате се с дребни радости, но голямата фиеста все не идва, защото някой е направил сметката по-добре от вас, така че никога да не можете да я платите.

Знам, че не ми вярвате. И може би сте прави. Нека си мислим, че има весели хора по света. Те са онези латиноамериканци, които танцуват три дни и три нощи самба, те са онези освободени таитянки от платната на Гоген, нехайните и шумни младежи с китари, с които понякога се смесвате по улиците на чуждите пристанища. Те са винаги там, където нас ни няма. Надеждата, че поне веднъж ще бъдеш един от тях, все по-рядко те навестява. Докато един ден отчаянието те доведе до ръба, където не можеш да правиш нищо друго, освен да чакаш поредния удар. После намираш, че е красиво да стоиш на тоя ръб, да гледаш колко тъмно и безнадеждно дълбоко е под тебе и да се усмихваш. Когато и тази красота ти омръзне, остава само да се наклониш малко повече и да полетиш надолу.

Ние сме грубияни. Или, както казва Господа, говеда. Мислим, че винаги трябва да представим истината по-черна, отколкото е, и така да помогнем на онзи, на когото я хвърляме в лицето. Но често не се получава, изглежда такива типове като Доктора съвсем се разкапват от това, а ние си спечелваме още една точка да бъдем причислени към говедата. Ако имаме някаква вина, това е. Иначе от най-добри чувства наговорихме толкова работи на доктора през онази душна вечер в Южния Атлантик.

Защото на другата сутрин вече го нямаше на борда.

© Атанас Стойчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.06.2012, № 6 (151)

Други публикации:
Атанас Стойчев. Слаби ангели. София: Факел, 1999.