БЕЛЕЗИ

Атанас Стойчев

web

ЕМП* разправя, че имал белези, които му останали за цял живот.

Бил хлапе на дванайсет, когато прескочил ограда с бодлива тел, за да откъсне зрели, сочни круши от съседната градина. Бодливата тел раздрала крака му и той досега поглеждал този белег с умиление и жалост, че не може да върне годините.

Веднъж случайно отворил вратата на спалнята и видял как баща му зашлевил майка му. Тази сцена била цял живот пред очите му, не можел да я забрави. Макар че никога не му го казал, той не простил на баща си. Как може да удари майка му? Когато веднъж разказал тази случка на майка си, тя отвърнала, че не я помни.

Чул, недочул, една леля на майка му разправяла, че баба му е виновна за смъртта на дядо му.

Била люта зима. Отишли на гости в съседно село. Тръгнали към селото, но всички в каруцата били тревожни, духал вятър, вдигал снега от преспите, заслепявал очите, конете пръхтели недоволно. Според онази леля дядо му си пийнал яко, както обичал. На връщане виелицата фучала, конете не искали да тръгват, дядо му не успял да ги подкара и подал дизгините на баба му. Преди да тръгнат, дядо му слязъл, станало му лошо от изпитото вино. Баба му не го дочакала, била ядосана, че е прекалил с виното, дръпнала дизгините и конете поели по пътя без дядо му.

Явно дядо му бил горд човек, не се върнал в селото, където били на гости, а се опитал да крачи през преспите след каруцата, като се надявал, че жена му ще спре конете и той ще се качи на каруцата. След седмица починал от пневмония, болест, която по онова време не се лекувала.

На трийсет години баба му останала без мъж.

От старите снимки се виждало, че била стройна, хубава жена със сини пронизващи очи, жена, която много мъже харесвали. Не било чудно, че след смъртта на дядо му, тя имала кандидати да го заместят. Баща му бил на двайсет, а тя на четирийсет, когато го попитала ще приеме ли друг мъж в къщата. Баща му бил млад и неопитен, твърде привързан към майка си, за да каже "да". Друг е въпросът, защо тя го е питала. Явно през годините, изживени без мъж, тя също се привързала към своето момче и не искала да го губи.

Баща му не знаел какво го чака, когато отказал на майка си да има друг мъж. Не той, майка му живеела неговия живот. Чакала го на портата с часове да се върне и да го пита как е минал денят му, какво е направил, с кого се е скарал, с кого се е сдобрил. Баща му съзнавал, че сам си го е направил, но нищо не можел да промени.

А баба му останала без мъж цял живот. Баща му казвал, че не вярва на онази престаряла леля, която фъфлела истории за преспи, коне, че и пневмония, откъде може да я знае тази дума, тогава си било просто настинка.

В гимназията МП** имал съученик, който много му помагал. МП минавал за по-шантавия, палавия, малко лудия, на когото всички прощават. Неговият приятел бил от онези добри момчета, които на мравката път правят, готови да помогнат на всеки по всяко време.

Не само в приятелството, и в семейството е така, хората не оценяват добрите момчета. Оправдания винаги могат да се намерят, но МП допускал, че му било скучно с това добро момче. Дали заради това, дали заради друго, но той го предал. Да, да, това, което извършил, си било живо предателство. Ако неговият приятел бил момиче, той би го нарекъл изневяра.

В последния клас на гимназията, още в първия учебен ден той седнал при друг съученик и изоставил своя приятел сам на чина. До този момент те били неразделни. В общежитието, където живеели, леглата им били едно до друго. Преди да заспят, си разказвали преживелиците през изминалия ден и така заспивали. Впрочем повече МП разказвал, нали той бил щурият, не минавал ден без беля, без закачка с момиче или някоя поразия в училище. Неговият приятел бил много доволен, че той споделя живота си с него, достатъчна му била ролята на слушател. Той някак си живеел живота на МП, а така и неговият живот ставал по-интересен. Всичко вършели заедно. Ставали заедно по едно и също време, заедно отивали до умивалнята да се измият, закусвали по едно и също време, рамо до рамо отивали до гимназията и, разбира се, седели на един чин.

И така, МП предал това добро момче. Не виждал, но усещал как сълзите напират в очите на приятеля му, знаел, че ще се въздържи, няма да се разплаче пред очите на всички, защото освен добро, той бил и мъжко момче. Знаел също, че ще му прости и няма да го зареже, както той го зарязал. Истината била, че новият му приятел бил по-интересен и бил водещият в новото приятелство. Дали не можел да запази и двамата? Изглежда не можело.

Но тази стъпка, да изостави приятеля си сам на чина, му тежала и досега. След години му написал дълго писмо, искал да се извини. Приятелят му отговорил, че е забравил за тази случка. Дали не го е излъгал? Това добро момче!

Веднъж, за първи и за последен път, му се случило да бъде във вана с прекрасна жена. Всичко било наред, всичко било подредено така, че да се случи една незабравима нощ, когато звъннал телефонът в стаята. Били в луксозен хотел, какъвто МП рядко си позволявал. А защо били на осемнайсетия етаж, а не на втория, това си била жива случайност. И може би така историята ставала по-драматична. Защото едно е да скочиш от осемнайсетия етаж, друго - от втория. Не, не, той не се шегувал, всичко било на ръба.

И така, звъннал телефонът. Той се вдигнал от ваната, загърнал се с хавлията, излязъл от банята и вдигнал. Защо ли? Защото винаги вдигал, когато телефонът звънне, защото смятал, че каквото и да правиш, както и да го правиш, трябва да имаш сили да станеш. А какво става с жената във ваната, в първия момент не мислиш.

Обаждал се негов приятел от нощния бар на хотела. После разбрал, че онзи се обзаложил с компанията да го докара посред нощ в бара. И успял! МП наистина отишъл да се види със своя приятел. Били много близки и някъде две години се разминавали, чували се по телефона, но все не можели да се срещнат. Не останал дълго в бара, колкото за едно уиски. Може би час, време достатъчно, ако жената във ваната е прекалено чувствителна и влюбена, наранена до лудост, ако тази жена му е повярвала и никога не е допускала, че ще бъде изоставена като парцал във ваната, не било толкова чудно, че тя излязла на балкона и наистина била на ръба да се хвърли оттам. Слава богу, не го направила и по-късно се оженили.

МП и досега си мислел, какво го кара да изпълнява маловажни житейски заповеди, да отлага едно, за да се захване с друго и после пак да се върне към първото. Но "първото" не е нива, която чака да я прекопаеш. "Първото" не чака и в много случаи изчезва безвъзвратно. А и не може всичко да се свърши на този свят.

Доколко била добра жена му, той си знаел, но тя никога не забравила тази случка. Все пак, бил благодарен, че му я припомняла с усмивка.

Господи! Имал син от тази жена. Първият му порив бил да има дъщеря, но бил щастлив, радвал се на момчето, както би се радвал и на момичето.

Момчето пораснало и двамата мъже се разбирали много добре. Веднъж останали сами в къщата. МП отишъл да си вземе вечерната бира от хладилника и забелязал, че тя е отворена.

- Пил ли си от бирата? - попитал.

- Не! - отвърнал твърдо малкият мъж.

Без да го бави, МП му отперил плесница, която накарала детето да плаче дълго и безутешно. Сърцето му се късало, но не направил нищо да прекъсне този плач. Двамата мъже, големият и малкият, толкова добре се разбирали и обичали. Защо големият избързал и избрал наказанието? Нима самият той никога не е бил любопитен и не е пушил скришом от цигарите на баща си? Нима винаги признавал вината си? Напротив, той и досега често защитавал нещо, за което твърдо знаел, че не е прав. А знаел, че е по-добре да се разговаря, отколкото да се сипят инатливи монолози. За жалост, по вина на големия двамата мъже не стигнали до разговор в онази паметна вечер, когато малкият мъж отворил бутилката и отпил глътка бира.

Хубавото било, че синът му никога не му припомнил тази случка. Явно и той бил добро момче, явно добрите момчета бързо забравят лошото.

Имал и дъщеря. Тя била много привързана към него. Когато била малка, искала постоянно да я носи на ръце или на раменете си, за нея той бил човекът, който ще я защити и винаги ще е готов да й помогне. Това чувство не я напуснало и когато пораснала. Макар че тя не искала помощ и се оправяла сама. Това много харесвало на МП, той обичал хората да се оправят сами. Ако трябвало с три думи да я определи, дъщеря му била странна, самотна и оправна. Обичала природата и много искала да живее на някое диво място. Ходела из планините сама, понякога с приятели, спели под открито небе, къпели се в планинските реки и езера. Мъже не търпяла дълго около себе си, казвала, че й стига да търпи себе си, да се занимава със себе си и да си обръща внимание толкова, колкото й се иска. Имала добра работа с прилична заплата, което й позволявало да задоволява всичките си прищевки и интереси. Пътувала много, запознавала се с интересни хора, имала приятели из целия свят. С каквото и да се захванела, довеждала го докрай. Започнала да танцува и след година участвала в международни турнири. Пеела в джаз банда, чиито концерти се слушали с интерес от определен кръг почитатели. Ходела на театър, кино, концерти, посещавала изложби, нямало ден, в който да не е заета с нещо интересно.

Тя наистина нямала нужда от помощ.

Дъщеря му най-после си намерила диво място в планината по нейния вкус. Решила да си построи къща във възрожденски стил с голяма тераса или, както тя я наричала - чардак. Каквато си била оправна, организирала всичко - майстори, превоз на камъни, тухли, цимент, пясък, тръби за водата, кабели... какво ли не минало през ръцете й.

Къщата още нямала покрив, когато тя се обадила на МП разплакана. Той не бил я чувал да плаче от малка.

- Не мога - казала му, - не издържам... Никой не ме слуша. Ами, в края на краищата, аз съм жена, аз съм една слаба жена...

Неговото момиче - жена, и то слаба? Не можел да повярва на ушите си. Да, да, тя наистина била хубаво момиче, женствено и привлекателно, но характерът й бил на мъж, мъжкото момиче на татко, както обичал да я нарича МП.

- Ела - продължавала да хлипа тя, - ела да ги разпертушиниш тия майстори, елтехници, водопроводчици и не знам още какви... Ела, ти можеш.

МП имал по рождение мрачен вид, сърдит силен глас и наистина респектирал всякакви хора.

Дивото място било на няколко часа път. Вместо да се метне колата, да пристигне мрачен като градоносен облак и да натрие носовете на цялата строителна пасмина, той решил да дава акъл на дъщеря си. Не му се щяло да я види провалена, неговото мъжко момиче. Явно дъщеря му не искала акъл, искала действия и за първи път му затворила телефона. Но и това не го накарало да отиде на място и да й помогне.

Помогнал й местният резбар, който дошъл да й резбова слънце на тавана в голямата стая. Той имал брада на воля, страшноват вид на див планинец и на втория ден майсторите започнали да го гледат с уважение и да изпълняват всичко, каквото им нареди. Момичето го помолило да ръководи строежа, предложило пари, но резбарят отказал, искал пари само за слънцето. После отказал и тях, защото двамата заживели заедно в новата къща.

МП казва, че вече бил стар. Просълзявал се на мелодраматични филми, малки деца го умилявали и винаги, когато си спомнял тази случка с дъщеря си, сълзите избивали в очите му. Искал да измие този срам, очаквал дъщеря му да го помоли пак да й помогне за нещо, но това не се случило. Когато й припомнял как се е разплакала по телефона, тя през смях казвала, че не помни.

Светът е пълен с добри хора, които не помнят лошото, мислел си често. Онзи белег от бодливата тел не болял. А с болката от другите белези явно ще се раздели на онзи свят.

© Атанас Стойчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.10.2014, № 10 (179)

Из предстоящата книга на Атанас Стойчев - "Камък по блудницата".