ОПИТИ ЗА ДОПИСВАНЕ

Ана Луис Нориега

web

От финала на пиесата „Хамлет” капе кръв. На сцената има четири трупа, а преди това в хода на действието други четири човека също са загубили живота си. На трона с фанфари се възкачва норвежецът Фортинбрас и животът в кралството трябва да продължи. Но дали това се случва? Как датчаните приемат новия крал? Как се „преглъща” идеята да те управлява чужденец, с когото досега си бил във война? Какво се случва с Хорацио и приближените на трона? Отговорите на тези въпроси изискват написването на още една пиеса, но понеже Шекспир не я е написал, Георги Тенев и Иван Добчев са се заели с тази задача. Резултатът - „Завръщане във Витенберг” на сцената на ТР „Сфумато”. Има нещо изключително примамливо в намерението за подобен спектакъл, в идеята да допишеш „Хамлет” и така хем да не се занимаваш с класическия текст, хем да предложиш своята трактовка за конфликтите и взаимоотношенията между персонажите.

Във фокуса е Хорацио наричан Хор и с намерението му да се завърне във Витенберг започва постановката. Опитите му да си събере багажа и да затвори сандъка, ерго - да забрави миналото, периодично се нарушават от другите персонажи, които идват при него със своята болка - Бернард (Бернд), Марцел и гробарят с подозрението, че Офелия е оживяла и е успяла да излезе от гроба си; самата Офелия, която твърди, че Хор, а не Хамлет е писал писмата до нея, английски поданик, дошъл за коронацията на Фортинбрас, и персонаж (от програмата става ясно, че това е Духът на Витенберг), който настоява за революция и провъзгласяване на Хор за крал. Тези фрагменти на действието се развиват в килия в подземието на Елсинор (Дания все още е затвор), като до персонажите достига отзвукът от пира по случай коронацията на Фортинбрас, който поразително напомня за пира на Клавдий в „Хамлет”.

Сюжетът на постановката обаче, макар и добър, си остава в полето на замисъла. Въпреки логичната последователност на повествованието, нито една от заложените сюжетни нишки не е развита докрай, а е само загатната. Не изглежда логично и обяснението за халюцинации на Хорацио, защото атмосферата на спектакъла и актьорската игра не подкрепят подобно твърдение. Именно тази недовършеност на сюжета лишава постановката от опорните й точки и я прави безинтересна.

Иначе почти всичко е като в досега гледаните от мен спектакли на Иван Добчев - мрачна атмосфера, която угнетява, осветление - отделни снопове лъчи и черният цвят като преобладаващ в сценографията и костюмите. Самата сценография на Даниела Олег Ляхова също не впечатлява особено - черен П-образен подиум, който в нито един момент не променя функцията си (както беше в „Оооо, сънят на Гогол” и „Дванайсета нощ”), въобще - скука.

Единственото, което донякъде ме изненада, е липсата на крясъци в актьорската игра, но като изключим Пенко Господинов (Хор), никой друг не прави особено впечатление. В изпълнението на П. Господинов Хор е изморен, отегчен и угнетен човек, който изглежда приведен дори и когато е изправен с поглед, устремен към светлината. За него Витенберг е убежището, краят на ужаса, началото на забравата, спасението. С неговото заминаване историята за Хамлет свършва. Именно представянето на Витенберг като контрапункт на Елсинор е, според програмата на спектакъла, основният замисъл на Добчев и Тенев. Проблемът е, че тази сюжетна нишка се губи сред останалите и това я лишава от възможността да се превърне в метафора. В крайна сметка резултатът е абсолютен миш-маш от намерения, намеци и хрумвания, без те да са центрирани около основна тема. Единственото, което остава като идея, е, че Хамлет е мъртъв, нещо, което е било ясно още в XVII в.

© Ана Луис Нориега
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2011, № 12 (145)