КОГАТО ВРЕМЕТО СЕ СЪБУДИ ИЛИ НАЧАЛО НА ПРИКАЗКАТА

Александър Урумов

web

Не ме гледайте, че изглеждам така. Външността лъже. Истината е, че аз съм живял много, много отдавна. Толкова отдавна, че даже умът ми не може да го побере. Даже понякога така си стоя, разтягам си ума и си викам: Абе, човек, умът ти не го побира кога си живял ти. Така си викам. И го разтягам, обаче умът не е ластик - да се разтегне. Каквото и да правиш, сума ти неща остават отвън. Та това е едно от тях. Още не го проумявам. Аз го разбрах съвсем случайно и изненадващо. Защото, честно казано, дори и не го подозирах. Наистина стана случайно. И знаете ли как? Отивам да взема от училище един бъдещ гениален математик и шахматист - понастоящем десетгодишна машинка за късане на обувки. Синът ми. Качваме се в колата и пускам радиото. Слушаме едно парче от 80-те (например на АББА или на “Би Джийс”), малкият си припява - за мое удоволствие, защото парчето винаги ми е харесвало. И точно в този момент аз решавам авторитетно да уточня: Тази песен, зайо, беше хит, когато аз бях на 14 години. И понеже на мен самият това ми прозвуча странно, изпреварващо добавих, сякаш да смекча идващия удар: Това беше отдавна.

Малкият обаче, изумен, се обърна към мен, погледна ме и възкликна: Еееееее, колко отдавна... Много отдавна е тая песен, бе, тате!

И тогава разбрах истината - истината е, че съм живял много, много отдавна. Знам, че не е за вярване, но тогава имаше само една телевизионна програма. После се появи още една, но беше същата като първата. Само дето сигналът й се улавяше значително по-трудно. Нямаше сателитни телевизии, защото нямаше свободни сателити - всички сателити бяха заети с важни държавни задачи от шпионски характер. Въпреки това, враговете се множаха, а сателитите не достигаха. Но това е друга приказка. И то секретна, което е пък съвсем друга приказка.

В онова отдавнашно време хората се радваха на шарени опаковки и на рекламите по лъскавите страници на вносните списания и бяха убедени, че рекламите са хубави. Опаковките - още повече. Радваха се като деца, а децата пък даже събираха опаковки и се хвалеха с колекциите си. Днес, както знаем, хубави реклами няма - всички реклами са досадни натрапници. Както и опаковките, които, разбира се, са част от рекламата. Тогава обаче беше друго. Беше съвсем друго. Нямаше дори и “Макдоналдс”. Знам, че няма да ми повярвате, дъщеря ми също не ми повярва. И ще сте прави - какво е детството без “Макдоналдс”? Какво е детството без детското меню, балоните, пържените картофки с кетчуп? Какво са утрешните спомени на днешните български деца без “Макдоналдс”? Днес всички знаем, че буквичката “м” означава “Макдоналдс”. Буквичката „м” не като „мама”, а като “Макдоналдс”. Тази буквичка се вижда отдалеч, върти се и те кани на гости, а отпред те посреща един седнал на пейка пластмасов палячо, с когото можеш да се снимаш. Всичко там те привлича, дори и когато рядко ходиш в него. Всъщност тогава пък - още повече... Както сами се уверявате, “Макдоналдс” е важно нещо. И никак не мога да си обясня странният факт, че моето поколение е израснало без него. Това нещо днес е трудно за вярване - подобна жестока липса трудно се възприема от детските умове. Единственият светъл лъч в този случай е утешението, че ние изобщо не сме знаели за съществуването на “Макдоналдс”, та сме имали детство в блажено невежество.

В известна степен се чувствам виновен, задето точно аз ви разкривам този тъжен факт, но “Макдоналдс” тогава наистина нямаше. Спомням си това добре, въпреки че съм живял много отдавна. И точно затова, докато още си спомням, реших да ви разкажа няколко приказки. Знаете, че хората, които са живели много отдавна, са видели много неща и знаят много приказки. Толкова много, че аз просто не знам откъде да започна. Мога например да ви разкажа как по едно време Времето се събуди и си каза стреснато: Какво съм направило аз? Спало съм цели 50 години?! Ама че заспала работа... И защо никой не ме е събудил?! Леле, колко много неща са изостанали, колко много работа имам, а нямам никакво време! Нямам никакво време!” И като се разбърза онова ми ти Време, сума ти приказки видяхме за нула време. И всичките приказки - една от друга по-вълшебни и по-невероятни. И не пита Времето, ами си върви забързано, не му трябват никакви помощници в задъханата му работа и на никого не обръща внимание. Ама, че много закъсня, е верно, честно да си кажем. Затова така бърза сега и ние трябва да го разберем, щем-не щем. Та нали времето е в нас и ние сме във времето, ние него обръщаме и то нас обръща... Не че има угодия, ето например едни твърдят, че Времето обърнало целия свят с главата надолу, че съответно - всичко в света се объркало и че ако не било това време, а другото време, то тогава, ех, тогава... А сега, сега, казват те, какво време дойде, какво време доживяхме... Други пък твърдят точно обратното. Според тях, светът точно сега си бил наред, именно с главата нагоре и че добре, че дошло това време да се обърнат нещата, иначе предишното време било загубена работа... Едните разказват с умиление приказки от Тогава - отпреди да се събуди времето. Другите пък, също разказват приказки от Тогава, обаче техните приказки са мрачни и тъжни. Затова те се радват, че После времето се събудило и сложило край и че Тогава останало в историята - историята е музеят на времето. Ще ви кажа само на вас - и едните, и другите имат своите приказки. Истински приказки. Те не могат без тях, защото всеки човек е като приказка. Има неразказани приказки, има недоизмислени приказки, има и преписани приказки, а има и приказки с неочаквано начало и с неочакван край. Има и приказки без край - те са най-хубави, ама рядко се срещат. Има приказки за хитри лисици и стръвни вълци, за добродушни таралежи и за мързеливи язовци. И хората са така - всеки разказва своята си приказка, дори без да знае, че той е героят в нея, дори когато тя е в минало време и че без него каква ти приказка, нищо не струва... Ама май се увлякохме в приказки. Както и да е - хората си говорят, а Времето си бърза. Тича задъхано, ражда едни, изпраща други и даже не му остава време да си избърше потта от челото. Толкова много се разбърза, че сякаш вече му се вижда краят. Сякаш вече му се вижда краят на времето. Е, точно затова, за да не му изтървем края съвсем, по-добре да разкажем някоя и друга приказка. В приказки по-бързо минава времето, са казали хора, които са живели по-отдавна дори и от мен. Но вие не се притеснявайте. То, Времето, по-бързо от това не може да върви. Никога Времето не е вървяло по-бързо, отколкото върви сега. Затова седнете спокойно и слушайте приказките.

Ако нямате много въпроси, можем да започваме - Времето не чака. Затова просто обърнете на другата страница. Че то кое време стана вече?

© Александър Урумов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.10.2011, № 10 (143)

Други публикации:
Александър Урумов. Приказки в края на времето. София: Труд, 2009.