ПРИКАЗКА ЗА ВЕЧНОСТТА

Александър Урумов

web

Не спираха да си мърморят дядото и бабата. Да им се чуди човек на тия години откъде взимаха енергия постояннно да говорят един с друг, постоянно да мърморят един за друг. От сутрин до вечер в малкото дворче все единият гълчеше другия - или бабата забравила да хвърли трева на кокошките да ядат, а толкова ли е трудно да накъсаш избуялата трева измежду лехите зеленчук и да им хвърлиш. Или дядото нагазил по плочките на двора с мръсните галоши от обора, макар че толкова пъти все едно и също му се говори и ето, че пак е разнесъл боклук по плочките. Все едно не знае колко пъти на ден бабата ги мие с вода, пък водата я вади от кладенеца. Ама то е най-лесно да цапаш, пък който мие след тебе, той да му мисли, докато чисти. На това гълчене дядото с основание отговаряше, че да се караш е много лесно, ама хайде ти се занимавай цял ден и на лозето да ходиш и да го наглеждаш, и в градината край лозето зеленчука да напоиш, и животните да пасеш и да ги наглеждаш да не се запилеят нанякъде, щото овцете, айде с тях - лесно, ама козите са пъргави животни, на едно място не стоят и все белята си търсят... И всичкото това на дядовия гръб, ама то, вярно, че на чужд гръб е най-лесно... И след всичко това не може дядото да гледа дали е минал по плочките с мръсните галоши, или не е минал, освен това, голяма работа ли е и да мине? Което пък още повече ядосваше бабата и тя отговаряше, че то за него нищо не е голяма работа и нищо няма значение. Че той от млад си е така и винаги си е бил такъв и така и ще си върви, ама тя си е виновна, че не е гледала, когато е трябвало. Та няма какво да се сърди, защото тя си е виновна и никой друг не й е крив. Тези думи пък караха и дядото сприхаво да повиши тон и да напомни на бабата, че тя много хубаво е гледала и много хубаво е направила, че го е взела него, защото къде е щяла да намери такъв като него. Какъв, заядливо питаше бабата. Ей такъв, дето не се спира и не знае що е почивка ни в празник, ни в делник, ами работи без спиране и е пълна къщата и с месо, и с мляко, и с вълна от овцете, и с вино от лозето, и със зеленчук, отговаряше дядото, изброявайки артикулите един по един. Че младите вървят на работа и все нямат време, а пък останалото все е на негов гръб, затова не се спира. Не се спираш, зер, не се предаваше бабата, защото на теб ти се пие вино. И затова и час по час се завърташ покрай зимника. Аз да не би да съм се спряла, че по цял ден шетам и цялата къща ми е на главата, и да изпера, и да сготвя, и да подредя, и животните да нагледам... Завъртам се покрай зимника, даваше достоен отпор дядото, защото ти цепя тънки дърва за подпалки, че да палиш печката лесно. Само като щракнеш клечката кибрит, и веднага да пламне огънят и да се стопли стаята. Затова и в зимника има толкова много нацепени тънки дръвца, даже и да загасне печката случайно, само сложи върху въглените от тези дръвца и гледай как пламъкът ще лумне за минута...

Тук бабата нанасяше последният си решителен удар и му напомняше, че само си намира причина с тези подпалки, а истината е, че се върти там заради бурето с вино и че от това навъртане тя хич не вярва да е останало вече вино, ами като нищо е изпито. Според нея, точно заради това дядото ще нацепи на тресчици всичките пет кубика дърва, дето са ги взели тая година, само и само да се навърта край бурето. Защото тя усеща много добре как всеки път, след като е цепил дърва, мирише на вино - и дядото, и зимникът. И как тя оставя каната, в която точат вино, на едно място, а пък я намира на друго и че кой може да я премести, освен дядото, докато точи от бурето. Ама като дойдат дъщерята и зетят от София, тогава той ще се черви пред зетя си, че няма да има не само какво да му сипе да си носи с него на тръгване, ами и на масата няма да има какво да сложи. Нека тогава той да се черви, а не тя, защото тя вино нито е пила, нито ще пие и че на нея нито вино й трябва, нито буре за вино, ама заради децата - да има какво да им сипят, като си тръгват...

Така си вървяха тези безкрайни монолози на бабата и дядото. Съседите ги знаеха наизуст - толкова години ги бяха слушали. И се чудеха на двамата възрастни приказливци откъде вземат това постоянство и това старание в мъмренето и как така не им омръзва толкова години... Защото с течение на времето целият този панаир от реплики бе станал до болка познат на съседите. Сменяше се само поводът за спорове и забележки. Според природния календар и кърската работа. Случеха ли и двамата да са на малкото дворче, не спираха да шетат - един по животните в обора, друг по подредбата на дворчето и по малката градинка в него. Всеки по своите си задължения. И не спираха да се гълчат и да си припомнят кой какво е забравил да направи вчера и днес, и миналата година, и по-миналата. Сякаш, че това беше начинът да си кажат, че са заедно, че са живи, че и днес са свършили доста работа, та няма напразно да ядат хляба, като седнат край масата. Това беше начинът да си кажат какво им е. И зад тези едни и същи реплики само тонът подсказваше дали наистина са добре със здравето, или пък някой има болежки в кръста, та другият да го пожали и в работа, и в приказки. Само те разбираха от своя език - монотонен за другите - какво усеща всеки от тях. И всеки от тях гледаше да помогне на другия, да го отмени в работата, доколкото може. Пак така, мърморейки, с гълчене и забележки. Това бе един десетилетен навик да си говорят по техен си начин, на техен си език. Един половинвековен навик - вече бяха заедно цели петдесет и две години. Половин век под венчило. Петдесет и две години безспирен труд, от сутрин до вечер, от понеделник до неделя, зиме и лете. Не разбраха ни кога пораснаха децата, ни кога се задомиха и те, ни кога дойдоха внуците, а ей го най-големия внук - отдавна е станал по-висок от тях и наесен ще е вече в гимназията, дето родителите му са учители вече от години.

Най-верният им спътник бе едно магаренце, с което дядото достолепно потегляше към къра всяка сутрин, а по него тръгваха и овцете - с наведени муцуни и предусещащи идващия топъл ден, и козите - навирили рога в търсене на някоя беля и някоя тояга по гърбините. И само неумолимо монотонният дъжд на късната есен или пък гъстата снежна лапавица можеше да спре дядото да не възседне магаренцето и да не тръгне към къра. Че там работа има достатъчно и даже нищо спешно да няма, не е зле да се обиколи и да се види кое как е. Това кротко и търпеливо дългоухо беше вечният свидетел на споровете, караниците, гълчането и забележките - всичките тези дежурни, познати, повтаряни и потретвани до безкрай монолози, върху които времето нямаше власт и върху които влияеше само природният календар. Само от него зависеше дали дядото ще мърмори, че бабата не е накъсала трева на кокошките напролет или пък, че е забравила да им хвърли жито наесен. Този природен календар определяше дали бабата ще се кара, че дядото е изцапал плочника пролет и есен или пък, че не изчистил падналия сняг както трябва, та тя замалко да падне сутринта, като излизала на двора. И през цялото това време - и зиме, и лете, магаренцето слушаше техните препирни и махаше замислено уши, сякаш даваше предимство на един или друг. Или пък поклащаше рязко глава, като че ли несъгласно с току-що чутото. Това сиво магаренце с бял мъх край ушите все едно беше дошло от далечината на тия десетилетия, в които бабата и дядото не се бяха делили и не бяха спирали заедно да орат нивичката на своя съвместен живот. Сякаш бе остарявало заедно с тях това несправедливо обявено за инато създание и заедно с тях бе превивало гръб под тежестта на работата и на времето. Така че гръбнакът му отдавна не беше млад и здрав, ами се бе огънал по средата след толкова изорана земя и толкова прибрана реколта от нея - сякаш тая земя го дърпаше като магнит към себе си.

Така си вървяха тия три създания в своята вселена на глъч и препирни. Едно непрестанно повтарящо се мърморене, което след всичките тези десетилетия изглеждаше безкрайно. Затова и съседите не повярваха, когато разбраха, че бабата е починала. Легнала си вечерта, като всяка вечер, а на сутринта не се събудила. И това беше краят на глъчката. Повече не се чу гласът на дядото. Погребаха я на другия ден, а той я изпрати и се върна - безшумно хлипащ и с течащи като ручеи сълзи от очите му. Така и не проговори повече. Само с нея можеше да си гълчи той, само за нея бе толкова важен и той, и гласът му... Само на нея се бе опирал дядото през всичките тези повече от петдесет години. Нямаше смисъл да говори вече, защото нямаше кой да го чуе, нямаше кой да го разбере какво му е, нямаше кой да му отговори по такъв начин, че и дядото да разбере какво му е. Само на нея бе принадлежал и той, и гласът му. Само на нея...

Два дни след погребението на бабата почина и дядото. Намерили го на сутринта - легнал и не се събудил. В тоя ден умря и магаренцето.

Та кой друг бе по-търпелив слушател на вечните им спорове, на препирните им, на гълчавата им от това магаренце? Затова и то хич не се бе забавило, а ги бе настигнало и бе застанало край тях - за да има кой да маха с бели мъхнати уши в знак на съгласие или да клати отрицателно сива глава. Така че дядото и бабата спокойно да си се карат, а докато се карат, единият да разбира какво му е на другия, за да го отмени или да му помогне. Защото единият принадлежи на другия, защото те са си един за друг - и гласовете им, и душите им.

И така - цяла вечност.

© Александър Урумов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2013, № 2 (159)

Други публикации:
Александър Урумов. Приказки в края на времето. София: Труд, 2009.