ПРИКАЗКА ЗА ЩАСТИЕТО

Александър Урумов

web

Аз, като чух български, и не повярвах. Чист български език в центъра на Брюксел в осем часа вечерта, викам си - да не ми се причува - младата жена жестикулираше възбудено и косата й, късо подстригана на черта, режеше въздуха. Гледам ги двамата и веднага ги питам - къде сте отседнали? Цяла група сме, казват. Водете ме при групата, помолих ги. И ето ме при вас. Аз не съм си ходила в България от десет години, откакто заминах за Щатите. Там съм много хепи, много съм хепи, нищо не ми липсва. Имаш ли работа - имаш всичко. Само от едно ме е страх - да не си загубя работата. Затова не си ходя в България - отпуската не стига, ползвам я да си повишавам квалификацията - курсове по специалността, нова терминология, технически английски... Ако не се обучаваш, другите ще те изпреварят и може да останеш без работа. Това е. Иначе съм много хепи там, наистина. А заминах някак си на инат. Беше 90-а година и тъкмо завършвахме университета. И изведнъж всички заминаха - всичките ми приятели и колеги. София опустя. Вървя по улиците, в университета и няма познати лица. Всичките заминали. Аз не знам какво да правя - да се върна на село - и какво да правя там, какво да работя? Да остана в София - сам-сама... Започнаха и едни тежки месеци - няма нищо по магазините. Няма какво да си купиш за ядене. Влязох веднъж в една бакалия, гледам - сирене... Поисках един килограм. Продавачката започна да обира по дъното на тенекията - натрошено едно, на нищо не прилича. Казвам й - ама моля ви се, искам буца сирене, аз съм от село, знам какво значи сирене. А тя се обърна, изгледа ме и вика: Т’ва да не ти е Америка, ма? Като искаш сирене, отивай там. И на мен изведнъж ми просветна нещо и отвърнах: Да, ще отида в Америка. И като излязох оттам, право на село - всичките фамилни накити и бижута взех, мама ми даде всичко. На другия ден заминах за Сърбия, тогава там имаше пазари, битаци им викаха, даваха най-добрите цени за такива неща. Показах ги на един сърбин, той вика: Колко искаш? За всичкото? Казвам - един билет до САЩ. За всичко ли, пита пак? За всичко, казвам. Искам долари за един билет до Щатите. Той огледа пак накитите, присвива очите и вика: Става. Ама искам и това, дето ти е на шията. Аз подскочих: Какво - искаш кръстчето ми? Та това кръстче баба го е получила от нейната баба, на мен мама ми го даде, толкова поколения са го пазили, ти това кръстче искаш. Това е паметта на рода ми, как да ти го дам него? Нали все едно рода си продавам? Ако искаш, вика сърбинът. Откъснах го и му го дадох. Не го свалих, откъснах го. И той ми брои парите. Върнах се в България и след това заминах за Щатите. А през това време мои приятели ми пишат колко е хубаво там. Как работят, всичко имат, нищо не им липсва. Ама като ме видяха, мислех - ще се зарадват, пък те говорят с мен от отсрещния тротоар. Защо си дошла тук, викат ми, да ни вземеш работата ли? Знаеш ли колко трудно си намира човек работа тук? Чакайте, бе, хора, викам, нали ми писахте колко е хубаво тука? Махай се, казват, отивай другаде, тук няма място за теб. Разплаках се и тръгнах накъдето ми видят очите. Бяха ми останали малко долари, да имам за всеки случай. Купих си с последните пари билет за Западното крайбрежие и се озовах на другия край на Щатите. Нали така ми казаха - да се махам. В Америка от това по-надалече няма. Намерих си работа като бейбиситър - как беше на български? Да, детегледачка. Помагах и в домакинството. Имаше една стара американка в тая къща - като се приберат младите от работа, предавам им детето и старата ме качва на колата. Всяка вечер ме водеше на курсове по английски - да го науча по-бързо. И ми разправя - никъде няма лесно, да знаеш. Ние, като дойдохме тук с родителите ми, тъкмо беше свършила Втората световна война, трудни години бяха. Всичко с труд сме постигнали. Труд и спестяване.

Една година ме водеше на курсове старата и като свършиха, казва: Време ти е вече, няма цял живот да си детегледачка. Трябва да се справяш сама, ти си млада и умна, трудолюбива си, ще успееш. Помогна ми да си намеря работа, квартира... И така, започнах. Започнах в... как да го кажа на български? То е изследователска компания, като институт за онкологични изследвания, само че с търговска цел. Разработват се технологии, които забавят процесите на развитие на раковите заболявания. Работи се непрекъснато. Има почивка, разбира се, но обикновено не я ползвам. Обядвам пред компютъра, час преди това минава служител и пита какъв сандвич искаш за обяд. С едната ръка държиш сандвича, с другата натискаш бутоните на клавиатурата. Мога и да почивам, обаче останалите не почиват. И най-лошото е да изостанеш, защото можеш да си загубиш работата. Аз и затова не мога да отида в България, наистина. Преди две години поканих татко на гости. Шест месеца стоя у дома. Събота, неделя го водя на развлечения, на кино, в зоопарка, показвам му съседните щати. Ама през седмицата си стои вкъщи и гледа телевизия. Какво ти разбира, той английски не говори, ама какво да прави, аз съм на работа. Хем му е хубаво, че е при мен, хем на втория месец взе да ми подговаря - Да си ходя аз при майка ти, да не й е мъчно сама. И храната не му хареса, и няма с кого две приказки да си каже. Нито някой ще го разбере, нито някой ще му обърне внимание - всеки тича нанякъде. Иначе тук има много хубави неща. Мъжете например са много мили, и хората изобщо. Аз се омъжих миналата година - за американец. Всяка сутрин, като ставаме, докато се приготвяме за излизане, идва при мене и ми казва: Ти си толкова хубава, толкова хубава си за мен. Аз знам, че не съм толкова хубава - нали се гледам в огледалото. Но ми е хубаво да ми говори така, много е мило. В България мъжете не са така мили. Жалко е, че с него нямаме време да се виждаме, както е в България. Излизаме в шест и половина сутринта, аз пътувам час и половина до работата. Свършвам в пет, оттам отивам на курсове по технически английски - много нови термини навлизат. След това ходя на курсове по самоотбрана - веднъж един тийнейджър напъха пистолет в лицето ми и ми взе кредитните карти. Аз се обадих веднага и ги блокираха, но се уплаших много и тръгнах на този курс. Свършвам в 8 вечерта, оттам пътувам пак повече от час до вкъщи и към десет часа съм полузаспала пред телевизора. Само за един душ имам време преди това. И мъжът ми е така.

Тук съм, в Брюксел, по работа. Дали сме нашето ноу-хау, технологията, на една местна фирма и съм тук да проверявам как вървят нещата, спазват ли изискванията по договора. И можете ли да си представите - отивам в 9 часа в офиса на белгийците, пием кафе един час и си говорим общи приказки. След това шефът им ме разхожда из фирмата до единайсет и половина. Питам го - няма ли да работим, да видя документите? А той ме гледа учудено - ами то стана време за обяд, казва. Запазили сме маса в ресторант, очакват ни. Води ме той на обяд, обядваме бавно-бавно, пием и по чаша вино. Ама аз се напих, казвам му, аз не пия там, отвикнала съм. Как ще работим сега? Той се усмихва и казва: Поръчал съм и коняк с кафето. Върнахме се в офиса към два и половина. Утре ще работим, казва ми той. А, не, това - не, отговорих му. И като взех документите, в седем вечерта изпратих първия рипорт, първия доклад. Казвам на белгиеца: Вие знаете ли как се работи в Щатите? Имате ли представа? Вие, ако сте там, ще си загубите работата. И си тръгнах за хотела, много съм хепи, че изпратих рипорт още първия ден. Обаче си казах - чакай да се поразходя из магазините, тук никого не познавам, няма смисъл толкова рано да се прибирам в хотела. И както се разхождам, чувам - някой говори на български. Не можах да повярвам - чист български език в центъра на Брюксел в осем часа вечерта. Не е за вярване, нали? Толкова се вълнувам, толкова съм хепи... Наистина, много съм хепи.

© Александър Урумов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2012, № 10 (155)

Други публикации:
Александър Урумов. Приказки в края на времето. София: Труд, 2009.