ПРИКАЗКА ЗА ГЛОБАЛНАТА ОРТУМА

Александър Урумов

web

Ако не знаете какво е ортума, а вие сигурно не знаете - сега е време да научите. Ортума е дебело и много дълго въже, с единия край на което се връзват един за друг предните крака на конете. Другият край пък се връзва за някое голямо дърво в средата на полето. Този изпитан подход прави така, че хем конете да могат да се придвижват из поляната и да си пасат самостоятелно, хем да не могат да се отвържат и да избягат надалеч. Това е то ортумата. Може да ви звучи като оптима, като ортопедия или даже като дум спиро сперо, но всъщност си е просто ортума. Казвам, просто ортума, а не проста ортума, защото тая работа с ортумата хич не е проста. Напротив, има алегория дълбока в тази ортума и ако и това не знаете, можете да питате Владо. Владо е доктор и живее в Лас Вегас от години. Отвел е и жена си, и дъщерите си със себе си. Работил е като санитар, като лаборант, като фелдшер и след някоя година ще стане и лекар. Така е по американските закони, докато те признаят за американски доктор. Владо казва, че може и за по-кратко време да стане американски доктор, ако отиде да работи в някакъв изследователски център. Обаче само заради това да се мести заедно със семейството си от единия край на другия край на Америка - хайде стига. И тук не му е лошо, заплатата му е добра, хич не й се плаши на работата. От малък е научен да не й се плаши. Баба му и дядо му са го учили на това в Родопите, където е ходил всяко лято през ваканциите. Там му е коренът на Владо и като намери време, пред две, през три години, лятото си отива там, в малкото градче, в горната махала, в закътания сенчест двор. И няма да минат и десет минути, и някой съсед ще надникне да му каже здравей, да го попита как е, кога е дошъл, пък колко ще остане и защо толкова малко, та няма да поседи повече. Ами няма, усмихва се широко Владо и обяснява как трябва да ходи и до София да постои, и в Казанлък има роднини на жена му, та и там... След това да се готви за пътуването и да се прибира. Че две седмици за кое по-напред да отдели време. В Америка, казва той, времето е пари и шефовете ти искат да работиш. Там ти носят сандвичи на работното място, и кафе ти носят, само и само да не мърдаш оттам и да работиш. Така казва Владо и хвърля един научен поглед на потъналите в мълчание и респект пред американската организация съседи. След неговите посещения съседите ще бъдат слисани не ден или месец, а две-три години. И ще коментират, ще припомнят и най-вече - ще тълкуват скритите значения на неговите разкази. Ще намират смисъл и в мълчанието му, и в паузите между изреченията. И така до следващото му идване. Защото Владо не може без Родопите. Владо без Родопите е като кон без ортума. Отвърже ли се, може и по-добра паша да намери, но ще се изгуби и няма да се върне на своята поляна. Там, където му е мястото. Ще се зарее из другите поляни и няма да знае кой е и откъде е тръгнал.

Само едно не могат да разберат съседите - защо Владо си идва през две-три години, а дъщерите си той изпраща всяко лято да постоят в родопската къща. Защото аз съм посаден тук, казва Владо след кратко мълчание и изпълва сърцата на комшиите с любов и благоговение пред своето родолюбие. И дъщерите ми трябва да са така, натъртва той, да знаят къде са им корените. Затова ги изпращам всяко лято - тука, в планината, да им посаждам корени, завършва Владо сред тихо почитание и насълзени погледи.

Това му е дертът на Владо. Дали дъщерите му са прихванали корен в планината. Такъв корен, дето имаш ли го, страшно няма. Нито ще забравиш откъде си, нито ще забравиш откъде идваш, нито ще забравиш кой си. Пък и да забравиш кой си - достатъчно е само да вземеш билет до България и да стигнеш до сенчестия двор в полите на Родопите. Няма начин след 10 минути някой съсед да не дойде и да те поздрави, и да ти донесе нещо за хапване или за пийване. Защото идваш отдалеч и кой знае дали не си гладен и жаден - път е това, и то от толкова далеч. И тогава ще си спомниш кой си, даже и да си забравил.

Това си мислеше Владо, когато си лягаше в жилището си в Лас Вегас и преди да заспи си спомняше за Родопите. За къщата, за потъналия в зеленина двор, за съседите, които се гордеят с него и разказват на близки и роднини какъв голям човек е израснал в тяхната махала. И не ги е забравил - напротив, обажда се, идва си, мило му е...

Владо най-добре знае защо е така - защото сърцето му е вързано за планинската къща с една невидима глобална ортума, която минава през Родопите и Балканите, през Европа и Атлантическия океан, та през сума ти американски Щати, чак до Лас Вегас. И през две-три години така силно го дръпва, че Владо прекосява океана и се озовава в Родопите. Тая ортума е вързана за сърцето му и му напомня кой е той и откъде идва. Пък нека отива, където си ще. Все някой ден ще се върне - в махалата, в потъналия в зеленина балкански двор. Където, вече здраво посадени, са и корените на дъщерите му.

© Александър Урумов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2012, № 10 (155)

Други публикации:
Александър Урумов. Приказки в края на времето. София: Труд, 2009.