ОМАГЬОСАНА ПРИКАЗКА

Александър Урумов

web

Има злато там, слушай ме какво ти казвам. Това не са приказки да ти разказвам тука, това е истината. И ще ти кажа къде е златото - точно под стълбата е закопано. Сега къщата вече я няма, съборетина е необитаема отдавна. Само скелетът й стърчи зловещо и плаши децата вечер, като минават покрай нея. Обаче стълбите още си стоят. И точно там е закопано златото. И това само аз го знам - разказа ми го един роднина на бабата, дето е била скрила златото. Само на мен ми го каза. Ако трябва да сме точни, казал го е и на други, ама не им е казал точно мястото къде е. Говорил е общи приказки, та да го почерпят в кръчмата по една ракия да пие. И аз съм го черпил, и то много пъти. Ама той на мене ми имаше особено доверие, защото ме усещаше, че съм тарикат мъж, а не като тия пияници другите. Затова само на мене ми каза точно къде е мястото. Аз пък ти казвам само на тебе, защото си куражлия и защото те уважавам. А сам не мога да отида и да го изкопая. Трябва да сме двама - единият да копае, другият да му помага и да гледа дали някой друг не се навърта наоколо точно тогава. Златото е на плитко, не е надълбоко. И ще ти кажа защо мисля така - защото точно тогава бабата била на смъртно легло. Златото си го държала в пояса - имала като препаска нещо около кръста и там го криела. Все в пояса й било, всичките й роднини го знаели... Когато дошло време да си иде от тоя свят, събрали се роднините и близките й. Чакали да вземат златото и да си го разделят. А бабата приживе все казвала, че това злато защо ли го пазела изобщо, като заради него ще се скарат всичките й роднини и наследници. Че по-добре било да го зарови някъде и да не го знаят, та да не се карат, защото разбирателството било повече от злато, пък златото пет пари не струвало, когато мир нямало. Демек, изкукуригала била бабата, то е ясно, щом говори така. Защото, мен ако ме питаш, като няма пари - ни мир, ни разбирателство има. Ми аз защо се разведох с жената - нали затова, че все пари искаше. Абе аз седна в кръчмата да пия една ракия с приятели, тя ме изкара виновен, че цялата заплата съм я пропил. Не се излизаше наглава с нея, казвам ти. Та и децата настрои срещу мен. И накрая какво - нищо. Разведохме се, та сега да я питам дали има повече пари. Чушки има повече...

Та защо мисля, че златото е на плитко някъде. Защото, като я оставили за малко бабата сама, уж била заспала, и тя се измъкнала, слязла по стълбите и там го заровила златото. По-далеч не стигнала, понеже била доста отпаднала жената. Малко след това починала, а когато проверили в пояса, нямало никакво злато. Помислили си в началото, че може някой да го е взел от тях самите, ама минали години и никой нито къща направил, нито кола си купил, нито пък друго нещо - а всеки знае, че парите мирни не стоят. Аз, като взема пари и мина през кръчмата да пием по едно с приятели и да се повеселим, па като ни стане кеф, изкараме и някоя песен, нали, то си е нормално. И хем не може да се сравнява изобщо това, дето изкарвам, с това злато на бабата. Искам да кажа, че все е щяло да излезе някак си наяве. Обаче не излязло. И знаеш ли защо? Защото никой не го е взел. То си стои там, долу, под стълбите, закопано от бабата в най-близката пръст, до която е могла да стигне. Точно под стълбите. И след това и самата тя си отишла, Бог да я прости, заедно с тайната си и никой не разбрал какво е станало. Но аз знам. И само ако речеш, някоя вечер ще се разберем - само ние двамата. Само ти и аз. Отиваме през нощта и го изкопаваме. Когато го изкопаем, не трябва да го гледаме - никой не трябва да го гледа. Само с ръцете като го напипаме, се обръщаме назад и го изкарваме с гръб към него. И тогава този, който го изкопае пръв, трябва да каже няколко думи, за да се развали магията. Че всяко закопано злато има проклятие в себе си, магия има изречена. Не се ли развали магията, тежко му и горко на тоя, който го изкопае. Обаче страшно няма - тая пролет, като работих в Сърница на една вила, и един ходжа ми каза точно какви думи се казват, да се развали проклятието и да се размагьоса магията. Помня ги много добре тия думи и си ги повтарям от време на време, та ги знам наизуст. Добре, че беше тоя ходжа - добър човек и разбран беше, черпих го от моето вино, пък и миналата година се случи подходяща, с малко дъжд, та се изпече едно грозде... Не ти е, майко, работа, дето викат хората. Стана едно вино, да ти се вземе акълът. Той на ходжата му се взе, да ти кажа честно. Доста вино изпихме, той пък сладкодумен много, пък и едни мезета извади - евала му на майсторлука. Ама възрастен човек нали е и като пие две чаши и му се вземе акълът. Обаче нищо, точно понеже е възрастен и доста работи знае, та ми каза точните думи, като заклинание, което се казва, щом напипаш златото. Иначе не знаеш какво ще ти се случи - може да се поболееш, може друго нещо... Защото то си е магия това, не е шега работа.

Бре, какво се улисах в приказки, пък като казах за ходжата как от две чаши се понапиваше човекът, та гледам - чашата ми празна... Извикай ми сега една ракия, че пари взимам в края на седмицата чак. И тогава ще ти ги върна. Или пък, ако искаш, може, когато извадим златото, наведнъж да оправим сметките и за преди, дето си ме черпил. Не, че е голяма работа една-две ракии, да ти кажа, ама все пак човещината не трябва да се забравя. Както има хора, даже около нас сега на другите маси, дето толкова съм ги черпил, пък сега се правят на разсеяни. Ти не си такъв и затова те уважавам. Пък като изкараме златото, тогава ще видят и тия наоколо, дето ме подиграват, че нямало злато. И жена ми, и тя ще види, дето ми вика, че съм бил пияница. Ще види тогава дали Таско е пияница и дали няма злато под стълбите. Обаче много поздрави ще им прати тогава Таско - на всичките до един и на жена ми най-напред. Хайде сега наздраве - да си жив и здрав, че излезе човек да почерпиш. Ето затова те уважавам.

© Александър Урумов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.10.2011, № 10 (143)

Други публикации:
Александър Урумов. Приказки в края на времето. София: Труд, 2009.