Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИКАЗКА ЗА МИКИ (АМА НЕ МАУС)

Александър Урумов

web

Мики беше куче-пазач. Нисък, но набит и здрав, порода “улична превъзходна”, но куражлия. Интелигентен, но не прекалено и не за сметка на решителността му. Защото е известно, че мисълта убива действието. И юнак беше това куче - хич и не му мигаше окото пред доста по-високи песове от него, та направо ги обръщаше в позорен бяг за учудване на незапознатите с храбростта му присъстващи. Изобщо - Мики беше идеално куче-пазач. А кучета-пазачи са нужни във всяко време - и Преди, и Тогава, и После... Работата им през цялото време е да са верни на стопаните си, да пазят каквото трябва и да гонят когото трябва, т.е. лошите. Кучетата-пазачи вървят с всеки дом и с всяко село. Ето например защо са казали хората - село без кучета - вълци го яли? Ами как защо? Защото на село вълци няма, вълците са в града. Майтап де, сега да не вземат да се обидят гражданите, че то селяни не останаха, а тази книга все някой трябва да я чете... Не трябва да се бяга от книжовността, а трябва да се сродяваме с нея, да ставаме близки.

Та Мики си беше куче-пазач, макар като малък хич да не му личеше, че му предстои такава кариера в охранителния бизнес. То Тогава кой ти знаеше за охранителен бизнес. Никой не беше чувал, камо ли Мики. Иначе със сигурност щеше да бъде много горд, ако знаеше, че неговата дейност си е цял бизнес. Всъщност той си беше горд и напет и без да знае това. Но когато майка ми го донесе вкъщи, той просто беше една космата малка топка с миша муцунка. Толкова миша, че направо си беше дошъл с името - Мики. Но приличаше само на себе си и на никой друг. И признаваше само стопаните си и никой друг. Но дори и на тях не даваше да пристъпят до храната му - тя си беше негова и всеки опит да бъде обезпокоен щеше да завърши с лека злополука за нарушителя. Беше любовчия тоя Мики и понякога по цели дни и нощи не се прибираше. Къде ходеше, какво ядеше, къде спеше, през какви препятствия и премеждия преминаваше в името на любовта - само той си знаеше. Имаше случаи, в които едва се прибираше и се просваше пред входната врата - проснат като захвърлена дрипа, отпуснат, безжизнен сякаш... С разкъсано ухо и засъхнала кръв по него или с раздрана кожа по врата - следите от тежките мъжкарски битки бяха повече от видими. Та и стряскащи даже... Веднъж Мики не яде и не помръдна цели два дни. С ухо не мръдна дори. Изглеждаше, че се беше предал. Кажете после, че от любов не се умира. Мики направо си отиваше от лютите рани в любовните схватки. Не беше за вярване, но береше душа, горкият, и никак не можеше да се разбере дали си е струвала битката или пък напразно си тръгва от тоя свят. На третия ден обаче, когато обикновено се случва възкресението, Мики с полуотворени очи и с мъка се довлече до паницата с мляко. Така започна един от поредните му животи. С малко мляко, като сукалче, като че символично за начало.

Понякога майка ми ми казваше: Кучетата не умират вкъщи, те излизат някъде навън, отдалечават се от дома си и така умират - скрити и незабелязани от човешко око. За да не безпокоят стопаните си, да не им причиняват мъка и за да не ги гледат те колко безпомощни са в този миг. И кучетата, и стопаните. Сигурно и за да не им причиняват страдание от факта, че не могат да им помогнат. Така ми казваше майка ми. И когато й се наложи за пореден път да влезе в болница, аз си спомних за думите й. Не вярвах, че няма излезе оттам. И друг път беше влизала в болница. После разбрах, че докато тя изгасвала бавно в неоновата болнична светлина, като мъждукащо пламъче на догаряща свещ, в оная студена декемврийска нощ Мики цяла нощ виел за ужас на съседите в малкото градче. Виел пронизително, виел страховито и нищо не било в състояние да го спре. Виел цяла нощ и този вой говорел на всички, че нещо лошо идва, че нещо лошо се случва. Виел за пръв и последен път в живота си. На сутринта избягал от вкъщи и повече не се върнал. Намерили го привечер - там, на високото, в подножието на планината. Там, където се разхождаше с майка ми и където тичаше с изплезен език около нея. Там за първи път видях как Мики се смее - с отворена уста, с изплезен език, с леко свити уши, готов за игра. Да, смее се като човек и всеки, който го погледнеше, можеше да го разбере. Там, на това място, го намерили сгушен на кравай, покрил с опашка муцунката си, както правеше в студено време. В студено време, в което топлината е живот и е толкова ценна...

В същия час, в който угаснала майка ми, угаснали очите на Мики. На 150 километра далеч от нея и същевременно - толкова близо до нея. Защото верността си е вярност и в живота, и в смъртта. Защото Мики не е искал да остави майка ми сама, затова е избързал и я е чакал край лунната пътека, покрита със звезден прах, която води към небето. И е вървял с нея към звездите, махайки с опашка и оглеждайки се победоносно - Мики обикновено е горд със себе си, та какво остава за тази толкова необикновена звездна разходка. А когато се спрат да си починат - пътят към небето е дълъг - той седи до нея, тупа с опашка в звездния прах и киха доволно от време на време. Защото знае мястото си и защото от куче-приятел винаги има нужда. И Преди, и Тогава, и После. От верен приятел винаги има нужда - и на този, и на онзи свят. Вярността не може да бъде заменена с нищо на света - и на този, и на онзи свят. Затова вярността минава свободно през вратите между различните светове и никой дори и не мисли да я спира и да я пита къде е тръгнала. Даже си представям как й отварят вратите и любезно я канят да влезе. Всеки свят има нужда от вярност и всеки свят се радва, когато струйка вярност се влива в него. Вярността е кът навсякъде и навсякъде не достига. Не е ли така? - само погледнете около себе си и ще видите.

Аз, като погледна около себе си и като видя, че Мики го няма, веднага разбирам, че вярността в този свят е намаляла. И добре, че, ако се случи вечер, вдигам поглед към звездите и усещам как очите ми започват да сълзят. Знаете ли защо? Защото Мики отгоре тупа с опашка, вдига звезден прах и ми се смее. Смее се с отворена уста и изплезен език, с леко присвити уши, горд и доволен от себе си.

 

 

© Александър Урумов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2011, № 1 (146)

Други публикации:
Александър Урумов. Приказки в края на времето. София: Труд, 2009.