ПРИКАЗКА ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА МАКЕДОНИЯ

Александър Урумов

web

Бай Иван Македонеца е сербез човек. Може и да не е висок и як, ама е серт. И сега е серт, нищо, че приказката е за преди двадесетина години и кусур.

Тогава той караше градския автобус и басма не цепеше никому ни Тогава, ни сега - не си мислете вие, че днес бай Иван Македонеца се е предал...

Но Тогава той беше в стихията си. Сам проверяваше билетите на пътниците си и не човек без билет, ами птичка не можеше да прехвръкне край него и да влети в автобуса гратис. Защото бай Иван гледаше нарочно накриво, тежко подозрително и в очите му кажи-речи всеки изглеждаше нарушител. Ако не сега, то предишния път. Ако ли пък и това не - то със сигурност следващия път ще се опита да пътува без билет. От такива гратисчии, изръмжаваше бай Иван, държавата не може да се оправи. Щото всеки гледа на аванта да се вози. Всеки гледа гратис и никой не мисли, че от тоя гратис сме на това дередже. И какво ще стане, ако всеки се опита да се вози без пари, забиваше гвоздея в своята тирада Македонеца и като изгледваше кръвнишки пътниците, сядаше зад волана. Ама преди да седне, ще ги огледа още веднъж един по един и който срещне погледа му, ще наведе очите си надолу. Понеже си знае, че ако не сега, то следващия път ще се опита да се вози гратис. Разбира се, при някой от другите шофьори, но в никакъв случай не и при бай Иван. Никой не беше толкова глупав, че да се надява на аванта, когато той беше на смяна.

Най-настървен беше Македонеца в събота и неделя, особено през топлите пролетни и летни месеци. Тогава заради минералните извори и хубавото време идваха много външни хора и градчето се оживяваше. И автобусите се оживяваха, даже по едно време имаше няколко градски автобуса и то с различни номера. Имаше автобус с номер единица и автобус с номер двойка, говореше се, че ще има и с тройка, ама на това хората не вярваха. Нямаше толкова много различни пътища, че да има и тройка. То самият факт, че има единица и двойка си беше атракция. Най-отдалечената дестинация бе от гарата до банята - двете крайни точки на градчето. Пътниците слизаха от влака на гарата и се отправяха към банята, с решаващата помощ на градския транспорт. Ако пък маршрутът бе и обиколен през градчето, събираха се близо пет километра, което не си е шега работа. Напълно естествено, точно това бе времето, в което Македонеца бе в стихията си. Облякъл синя риза с къси ръкави, решително запасал тъмносиния си панталон със стегнат колан, бай Иван излъчваше непозната за мнозинството местни хора безкомпромисност. Той бе олицетворение на служебния дълг - един дълг, превърнат в лична кауза, във въпрос на живот и смърт, в причина за съществуването му. Изглеждаше толкова свирепо непреклонен, че на човек му се струваше, че и Тодор Живков да дойде, и него няма да го качи без билет. И не само, че няма да го качи, ами и ще го глоби и ще извика милицията, за неин ужас, да им предаде нарушителя. Нищо, че и полицаите бягаха от бай Иван, защото им беше омръзнало да ги занимава с дреболии и да им къса нервите. Той и на тях им се ядосваше, защото не си гледали работата и от това страдала държавата и само гратисчиите имали файда. Ето затова, отсичаше бай Иван, с остър поглед, впит в следващия проверяван пътник, ето затова не вървят нещата. Защото всеки иска да мине гратис. При мене няма гратис, отсичаше той и енергично късаше поредното прилежно приготвено за проверка билетче. Разбира се, в това никой не се съмняваше - че при него гратис няма. От това се бяха родили не една и две легенди. Говореше се, че веднъж подминал и отказал да качи един милиционер, защото редовно се качвал по неговия маршрут. Като му поискали обяснение, бай Иван изръмжал, че не го е видял - не му бил вдигнал палка и затова не го бил видял. И това не бил единствен случай да “недовижда” някое служебно лице. Но най-разказваният случай бе как веднъж бай Иван Македонеца отказал да качи собствената си жена - дългогодишна касиерка на автогарата. Било след обедна почивка, минали през къщи да обядват и като се качил бай Иван и отворил вратите за пътници, поискал й билет. Тя го изгледала втрещено, а той отсякъл: “Няма свободни места в автобуса”, затворил вратите на празното возило и триумфално потеглил по пътя на служебните си задължения. Вярно, след минути се върнал и я взел, без нищо да продумат - ни той, ни тя. Той, защото така му е кеф, а тя - защото хем не смее, хем си има изработени навици да си мълчи.

Зевзеците обаче сдъвкваха финала на историята и наблягаха на момента, в който Македонеца тръшва вратите пред очите на собствената си жена. И точно това още повече респектираше всички, без значение дали ползваха градския транспорт, или не.

Когато бе в почивка и не се занимаваше пряко с проблемите на държавното устройство, бай Иван мислеше как да освободи Македония. Той бе преселник от Македония и нейното освобождение заемаше съзнанието му във всеки свободен от служебни задължения миг. Именно свободните от смени дни бяха и времето, в което един шофьор може да си пийне. И затова в такива дни след няколко ракии на връщане от кръчмата бай Иван по традиция освобождаваше Македония. Ама не мислете, че като е по традиция и това убива градуса на преживяването и го прави вяло и лишено от пламък. Охо, точно обратното. В тази непозната по мащабите си геополитическа и дипломатическа офанзива бай Иван включваше различни велики сили и световни лидери. Той следеше развитието на международната сцена и умело подбираше най-подходящия политически и военен инструментариум. По някакви си негови причини Македонеца по едно време бе решил да избере различни методи от познатото противопоставяне между Москва и Вашингтон. Той бе като един титан на глобалните политически стратегии, чийто мощен взор виждаше свободно отвъд рамките на Студената война и отвъд напрежението между двата лагера около САЩ и СССР.

Отивам в Китай, заяви една вечер край огъня в махалата бай Иван. Запалили бяха комшиите му огън през деня да варят консерви, та продължиха и вечерта - на печени чушки и домашна ракия. Отивам в Пекин при Дън Сяопин, продължи той с победоносен тон и накваси устните си в ракията. Какво ще правиш при него, сдържаха усмивката си околните. Ще му кажа направо - от него парите, от мен хората, оръжие ще купим и ще освободим Македония. Дай ми един милион долара, ще кажа, аз имам хората - да освободим Македония. Това ще му кажа на Дън Сяопин. И защо точно на него, питаха плахо безпросветни гласове. Тук бай Иван се подсмихваше снизходително, подкашляше се в смисъл “какво ли ви разбират главите на вас от тая пущина”, след което се оглеждаше тържествуващо и отсичаше: “Защото трябва да освободим Македония!” Това казваше и огън излизаше от очите му. А точно тая вечер пък не само от очите му. Разпален и възбуден, малко замаян от ракията и топлината край огъня, Македонеца замахна с ръка във въздуха, сякаш да покаже щурма на освободителния авангард. И с това рязко движение бай Иван изгуби равновесие, политна и седна направо в горещите въглени. Вдигнаха го веднаха, отупаха дъното на димящия му панталон и като го поогледаха за по-сериозни поражения, сложиха го пак да седне. Македонеца не изгуби самообладание нито за миг. Един човек, дето е тръгнал Македония да освобождава, не може да се уплаши даже и като седне на въглени и му запуши дъното на панталона. А като утихна цялата гюрултия, бай Иван се огледа наоколо и заяви: “Ето затова не е свободна Македония - защото много гледат, а малко влизат в огъня. Защото всеки гледа да мине гратис”. И бай Иван отново отпи от ракията сред внезапно настъпилата тишина.

И е прав.

Не е ли прав?

© Александър Урумов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2011, № 1 (146)

Други публикации:
Александър Урумов. Приказки в края на времето. София: Труд, 2009.