Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИКАЗКА ЗА ЛАС ВЕГАС ИЛИ ЗА ЛОС АНЖЕЛИС

Александър Урумов

web

- Или са в Лас Вегас, или са в Лос Анжелис - изстрелваше накъсано думите леля Цеца по обичайния за нея начин. Ставаше дума за единствения й син, заминал заедно със семейството си в САЩ преди три години. Леля Цеца все не можеше да запомни за кой град точно става дума. Синът й бе казал веднъж и оттогава не обръщаше много внимание на географските неволи на майка си. Пък и изобщо май не й обръщаше много внимание… Имаше си достатъчно емигрантски неволи и достатъчно грижи за семейството си. И за мечтаното и толкова необходимо американско гражданство. Затова леля Цеца след първата реплика се чувстваше длъжна да добави втора:

- Ама са в Щатите де, в Щатите са.

Това дежурно второ изречение компенсираше несигурността на първото. И я караше да се чувства уверена - все пак знаеше държавата, в която живееха и снаха й, и двете й внучета. Някъде далеч през океана, в тази странно голяма страна, на която телевизионните новини придаваха толкова делнично звучене.

Много преди големите промени в света, отворили границите между Изтока и Запада, леля Цеца беше известна в своята махала като ЦРУ-то. Къщата й се намираше на стратегическа ъглова позиция в горната част на малкото балканско градче и от нея тя наблюдаваше движението на поне две улици в дълбочина и закачаше по малко от още две. Дали защото синът й обикаляше по нощите с колата си и тя го чакаше да се прибере, дали защото си имаше вродена склонност да бъде добре информирана - леля Цеца винаги знаеше кой къде е отишъл и вероятното време на неговото прибиране. Знаеше също така и истината, тъй като не бяха малко опитите да бъде дезинформирана махленската общественост, като бъде дадена грешна информация на ЦРУ-то. Тази част от играта леля Цеца приемаше с мълчаливо снизхождение. Тя, разбира се, завършваше отново в нейна полза, а провалилите се дезинформатори биваха посрамени от побеждаващата проницателност на леля Цеца. Затова и правеха всичко възможно тази безкрайно любопитна жена да тъне в информационен мрак относно техните дела - това бе най-добрата тактика и понякога тя успяваше. Всъщност доста рядко, защото винаги се намираха осведомени, до чиито услуги ЦРУ-то с удоволствие прибягваше.

- Веселин отиде до съседния град да вземе жена си и детето си и ще се върне. До един час ще се върне - жизнерадостно съобщаваше тя с писклив глас и добавяше дежурния си накъсан смях. Ставаше въпрос за младия съсед, живеещ точно отсреща, който отдавна се бе примирил и бе приел неизбежното. Неговата мъдра примиреност правеше леля Цеца щастлива - той добросъвестно и съвсем доброволно я информираше за своето движение във времето и пространството. Такъв тип поведение я правеше щастлива - тя знаеше движението в махалата и го съобщаваше на всеки, за когото подозираше, че би могъл да проявява интерес. Затова и рядко някой я питаше нещо, защото леля Цеца винаги действаше изпреварващо и знаеше отговора още преди да бъде зададен въпросът. Тези нейни навици бяха крайно неудобни за младите, които се изпращаха по тъмно и нерядко имаха неблагоразумието да си говорят и да се целуват под нейните прозорци, преди да се разделят. Така ЦРУ-то беше в течение на най-съкровени лични и семейни тайни и това наистина бе максимумът, който можеше да желае. Разбира се, още следващите дни тези тайни далеч не бяха само нейно достояние. Нямаше нужда от интернет, нямаше и защита на класифицираната информация - цялата махала вече със сигурност знаеше неща, за повечето от които хората бяха започнали да се досещат. Някои обаче се оказваха добре прикривани и наистина бяха изненада за махленската общественост. Често засегнатите упорито отричаха тези твърдения и се чувстваха дълбоко лично засегнати. Всичко това обясняваше недоброжелателността на подслушаните жертви, които дълго помнеха коварната интервенция в интимния им свят и за които леля Цеца се превръщаше в техен личен враг. Същото се отнасяше и до мераклиите, задяващи чуждите булки, и за жените, които се заглеждаха извън семейните граници. Всички те откровено недолюбваха ЦРУ-то, без, разбира се, да повлияят на денонощната дейност на местната разузнавателна централа. Леля Цеца дежуреше наистина денонощно, защото страданието от някоя изпусната случка очевидно бе непоносимо за нея. Най-тежко й беше да си признае, че не знае нещо от живота на махалата. Това тя правеше видимо неохотно, но със своеобразно достойнство и нескрито желание за бързо влизане в подробностите. Пердетата зад нейните прозорци се мърдаха час по час и това бе сигурният знак за нейното невидимо присъствие. Всъщност леля Цеца в никакъв случай не бе местният морален Цербер, изпълняващ вменен му неизвестно от кого висш етичен дълг. Тя просто се възползваше от стратегическата позиция на къщата си и с течение на времето това се бе превърнало в нейна втора природа. Имаше и хора, които оценяваха нейната важност за махалата и отдаваха липсата на кражби изключително на нейното постоянство в наблюдаването. Откакто обаче синът й със семейството си замина за Щатите, леля Цеца постепенно занемари дежурството край прозорците си. Пък и не само синът й, много от младите отиваха да учат или работят в големите градове и махалата се умълчаваше. Някакъв гигантски вакуум засмука младите и ги изпрати едни от тях в София и другите големи градове, а други - на другия край на света. Отдавна вече ги нямаше детските тумби, огласящи улиците и предизвикващи справедливия гняв на почтените пенсионери, чиито навици да си поспиват всеки следобед влизаха в титаничен сблъсък с детската енергия и немирство. Сега същите тези пенсионери с удоволствие биха се лишили от следобедния си сън и биха слушали досадната им довчера детска врява. Само че нейното място вече бе заела тишината и по всичко изглеждаше, че това ще бъде задълго. Така старите тихо си отиваха от тоя свят и къщите им се затваряха една след друга. Старият свят си отиваше и сякаш нямаше нов, който да дойде след него.

Леля Цеца приемаше философски това развитие на нещата и видимо не страдаше от намалялото количество информация. Избелелите пердета зад прозорците й - сигурен белег, че ЦРУ-то следи движението в махалата - все по-рядко се помръдваха. Не само защото движението значително бе намаляло, а и защото интересът на леля Цеца бе насочен много повече към телефона, отколкото към света извън прозорците й. Даже и като излизаше пред къщи, облегната на малката вратичка, тя остреше уши да не пропусне дългоочаквания телефонен звън. Всъщност никой не знаеше кога за последен път се беше обаждал синът й.

- Викам му на Митко, моя син, да си дойдат някоя събота и неделя да се видим, пък той се сърди и вика: “Мамо, ти знаеш ли колко километра са оттук до България, аз да не съм в Пловдив или в София, цял океан има между Америка и Европа” - говореше леля Цеца за някакъв диалог, който не бе сигурно дали не е плод на фантазията й, и се смееше. Пискливият й глас издаваше нескрита самоирония към собственото й географско и геополитическо невежество.

- Или са в Лас Вегас, или са в Лос Анжелис - добавяше тя и някак си между другото поставяше точка на тирадата си. - Ама са в Щатите де, в Щатите са.

Всъщност, комшийското дете, вече доктор над четиридесетте, също беше емигрирал и работеше в Лас Вегас. Хвалеха се техните, че вече бил минал всички приравнителни курсове и след като години работел като санитар, сега вече и на докторите помагал. “Ще му разрешат и като доктор да работи, няма начин да не му разрешат, нашият Владо беше отличник на випуска”, добавяха роднините му уверено. Леля Цеца пък се питаше дали няма и там да са съседи двамата със сина й, далеч зад океана. Нали тук заедно ергенуваха и дълго си говореха за някакви известни само на тях тайни неща. Но не това, макар да гъделичкаше приятно фантазията й, бе от най-голямо значение за нея. Най-съкровеното й желание бе да види големия си внук като абитуриент. Той тъкмо тази година навършваше осемнадесет и на нея много й се искаше да го види такъв, какъвто бе в мечтите й - пораснал, източил се, най-хубавия внук на баба. Не че очакваше да отиде в Щатите, знаеше, че е непосилно за нея и много скъпо за сина й, но това бе мисълта, която я топлеше. Беше му взела и плат за костюм - най-голямата й гордост. Тя знаеше, че в Щатите има всичко, в тая далечна страна на изобилието. Обаче беше убедена, че като тоя плат, дето беше купила на внука си, и в Америка даже няма. Защото там нямаше нито една баба, която можеше да купи какъвто и да е плат за внука й с по-голяма любов от нея. Това сакрално парче плат леля Цеца бе скътала на сигурно място вкъщи и това бе любимата й тема.

Леля Цеца умря така, както надничаше иззад пердетата - тайно и внезапно. Просто й беше дошло времето да си отиде и да се пренесе в един друг свят, от който никой досега не се беше върнал и за който дори тя нищичко не знаеше. Съседите в махалата искрено тъжаха за нея - те отдавна бяха забравили неудобствата от нейната информираност и виждаха само положителните страни на стражевата й дейност. Най-мъчно им беше, че още една къща в махалата вечер ще остане тъмна, тази светлинка най-много щеше да им липсва.

Синът на леля Цеца не успя да дойде за погребението и платът си остана скътан на тайно място. Такъв плат нямаше даже и в Америка - тази далечна страна на изобилието. А едно момче далеч зад океана, за щастие, така и не разбра колко много е загубило.

Едно момче в Лас Вегас или в Лос Анжелис.

Но със сигурност - в Щатите.

 

 

© Александър Урумов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2011, № 1 (146)

Други публикации:
Александър Урумов. Приказки в края на времето. София: Труд, 2009.