СВОБОДНО ПАДАНЕ

Едноактна пиеса

Александър Гочев

web

Действащи лица:

Ангел - собственик на бар "Американа"
Начо - рекетьор
Отчето - Иван, свещеник

Тримата са приблизително на една и съща възраст (30-40 години).

Бар “Американа”. Ранно есенно утро. Ангел току-що е дошъл, почиства, подрежда. Външната врата на бара е отворена, но входът е препречен със стол. Начо, с вдигната яка на шлифера поради студа, оглежда внимателно улицата, заобикаля стола и се намества на бара. Ангел, без да нарушава ни най-малко темпото на работата, налива питие в една чаша и му я поднася, продължавайки да подрежда чаши и бутилки. Начо отпива.

Начо: Нещо друго да сервираш?

Ангел: Още е рано. Както виждаш, не е отворено.

Начо: Не се прави на малоумен, срокът изтече снощи.

Ангел вади машинално тесте пари и ги поставя на бара. Начо ги взема, претегля ги на ръка и без да ги брои, продължава.

Начо: Колко не достигат?

Ангел: Половината.

Начо хвърля парите в лицето му, вади бързо пистолет и го насочва срещу него. В това време на вратата застава свещеник, поколебава се дали да влезе, после, като вижда човек на бара, все пак се решава, промъква се край стола и застава прав до Начо, по-близо до вратата. Ангел, окуражен от неговото идване, бързо прибира парите и започва оново да шета.

Отчето: Добро утро, отворено ли е?

Начо: Добро утро, попе, затворено е (Пауза.). Обаче ти заповядай, ще трябва да се прочете нещо за упокой на душата на това диване (Сочи с пистолета Ангел.).

Отчето: Грешно е да говориш така, чадо. Жив и здрав си е човекът. Ето, отворил е, помел е, сервирал ти е, може и молитвата да си е прочел... Добър човек.

Начо: Молитвата току-що беше започнал да си я припомня, но най-добре да му я прочетеш ти. Про-фе-сионално. Разноските и на двамата от мене.

Отчето: Ти, момче, виждам, си упорит като магаре. Не се говори така пред божи служител, грешно е.

Начо: Аз не знам дали е грешно, но ти много бъркаш, да си отваряш устата за нещо, което го няма в евангелието. Хайде, омитай се, че да не трябва да чета две молитви.

Отчето се намества най-спокойно на високия стол до Начо, внимателно оправяйки полите на расото си.

Отчето: Момче, дай едно кафе и цигари. Марлборо.

Начо (Побеснял, пъха пистолета в лицето на попа.): Попе, изчезвай, че и Господ няма да ти помогне!

Отчето: Ще, ще, сине.

Попът хваща ръката с пистолета под китката с дясната си ръка и силно я стиска. Пистолетът издрънчава на пода. Начо изохква високо и се опитва да си помогне с лявата ръка, хващайки ръката на попа, която го стиска като менгеме. Изненадата му, че не може да се освободи, прераства в паника.

Начо: Пусни ме, попе!

Пъхти на пресекулки и отново прави безуспешни бързи движения около здраво фиксираната си дясна ръка.

Начо: Попе, пусни ми ръката, бе!

Отново повтаря танцовите стъпки около силовия център.

Начо: Попе, твойта мама!

Отчето (Меко.): Недей пърполя, сине, ще си навехнеш ръката.

Попът, без особено да бърза, с лявата си ръка извива лявата ръка на Начо така, че последният изкрещява от болка и коленичи на пода. Отецът взема пистолета, поставя го на бара по-далече вляво и грижовно помага на Начо да стане. Последният е прегърнал дясната си ръка като бебе, опитвайки се да раздвижи пръстите си.

Отчето: Леко, сине. Ха сега, седни тука. (Към бармана.)Момче, как ти беше името?

Ангел: Ангел.

Отчето: Ха, Ангелчо, налей му едно да се даврандиса малко.

Ангел моментално изпълнява поръчката, отваря пакет цигари, запалва една и поднася друга на попа. После се сепва, вади трета цигара за Начо и услужливо му поднася огънче. Начо с трепереща ръка придържа запалката и жадно запушва. Ангел, все още смаян от инцидента, реагира както би реагирал всеки объркан барман - вади скрита бутилка и си налива малка чаша. Действието няма желания ефект и след малко двоумене той се поправя с въздишка на облекчение: вади две по-големи чаши напълва ги и сервира едната на попа, в абсолютен синхрон надигайки другата.

Отчето: Ангелчо, аз казах да налееш само едно, за лекарство на...(Към Начо.)Сине как ти беше името?

Начо: Начо.

Отчето: Само едно за Начко.

Ангел: Извинявай, попе, но и аз имам нужда да се даврандисам. В коя семинария си ги учил тези чалъми? (Имитира разоръжаването.)

Начо (Избухва.): Поп! Какъв поп е той! Без малко да ми счупи ръката!

Отчето: Аз те предупредих, сине, да не се бъхташ, че ще си навехнеш ръката, ама като не слушаш.

Начо: Аз брадати като тебе не слушам - баща ми беше от тях, наслушал съм се!

Все още разглежда дясната си ръка. Показва я на Ангел.

Начо: Гледай, сини петна от пръстите му!

Ангел (Накланя се, за да разгледа по-добре ръката.):Верно! Каква е тази ръка бе, попе!?

Отчето: Ръка като ръка, но с по-голям трудов стаж. При баща ми - беше ковач. Още първия път, като ми подаде клещите, бях на десетина години, ми каза: "Иване, каквото и да става, няма да ги пускаш!" Та още от малък ми се налагаше здраво да стискам.

Вдига ръка пред лицето си, свива юмрук и почти любовно го оглежда. После сваля ръка и продължава, въздъхвайки.

Отчето: Ковачницата вече я няма. Отдавна. Баща ми също. Лека му пръст. (Кръсти се.) Само хватката ми остана от него. (Пауза.) От време на време върши работа.

Начо (Злобно.): Няма съмнение. Ако стиснеш някого за врата, отива си като нищо.

Отчето: Е, Начко, аз знам, че не трябва да хващам човеците за врата.

Начо: Не трябва, ама когато потрябва...

Отчето: Гледам да не се случва, внимателен съм.

Ангел (Почти пропява репликата си.): Страаанен поп си. Няма съмнение.

Начо: Нищо странно няма. Най-обикновен поп-разбойник. (Пауза.)Като баща ми! Що бой съм изял от него!

Отчето: Тате беше силен като мечка, но нито веднъж не вдигна ръка да ме удари.

Начо: Моят с едната се кръстеше, а с другата налагаше. Божи служител! И майка ми биеше.

Отчето (Пауза.): Аз, Начко, само се защитих. Пистолетът не е шега работа, гръмва като нищо. А ти, на всичко отгоре, не си и много вещ. Кой размахва пищов под носа на другите? Стой надалеч, пази дистанция, а то всичко може да стане.

Начо махва с ръка към попа, като че ли пъди муха.

Ангел: Хей, попе, а какво става с божиите заповеди? Например тази: “Ако те ударят по едната буза, дай и другата”? А? Какво ще кажеш за нея?

Отчето: Какво да ти кажа, момче, не е много умна: ще си обърнеш другата страна и втория път ще ти отнесат главата.

Начо: Аз ти казвам, Ангеле, този поп е завършил най-малко полицейска школа.(Гледа го втренчено няколко секунди.) А какво ще кажеш, отче, за другата заповед, дето постоянно я пеете: "Обичай врага си"? Да забравим за “Обичай ближния си”, за която пък никой и пет пари не дава.

Отчето: Тука, чада мои, работата е по-тънка. Христос е казал: "Обичай враговете си", но никъде не е казал, че не трябва да имаш врагове.

Ангел: Ха!(Зашеметен, гаврътва чашата и си налива отново.) Не е по-тънка тази работа, попе, ами е много по-тънка. Ето го Начо (Сочи го, но гледа попа, като че ли може да му избяга.), ето те и тебе (Опира едва ли не пръст в гърдите му.). Кой кого обича сега?

Отчето: Не трябва да се забравя, чадо, че човекът срещу тебе, и когато е приятел, и когато е враг, е чудо на природата. Както и всяко живо същество, носи в себе си божията искра.

Ангел (Премисля за момент.): Е, аз мога да разбера например, че Пешо Мустака е чудо на природата - изпива едно кило ракия и си тръгва, без да се заклати даже, но божа искра до ден-днешен не съм видял у него.

Начо (Към Ангел.): Стига се прави на клоун, бе! Разбери най-сетне кога трябва да си сериозен! След толкова молитви и проповеди най-после да чуя нещо интересно от поп и то къде? В кръчма!

Ангел: В бар.

Начо (Предупредитело насочва пръст към Ангел. Обръща се към попа.): Защо, попе, Христос ще проповядва "Обичай врага си", а ще забрави да каже, че не трябва да имаш врагове?

Отчето: Е, момче, "трябва", "не трябва", на кого му е ясно? Погледни божия свят, всичко се бори за място под слънцето, навсякъде кипи. Ако не се бориш, няма да оживееш. Никой няма да го направи вместо тебе. (Пауза.) Но не забравяй, че срещу тебе стои свещено живо същество, толкова свещено, колкото и ти. Същество, което по някой път, без даже да се замисли, отдава живота си, за да те спаси. (Пауза.)Или даже само да се нахраниш.

Ангел: Попе, май че намекваш за пържолите, които сервирам, но не ми е ясно дали включваш салатата.

Начо (Вбесен скача.):Абе, диване, ти ще мирясаш ли!

Ангел (Неочаквано безстрашно.): Начо, само не се прави на по-умен, отколкото си! Отецът говори не само за хората, а за всичко живо. Кажи, попе!

Отново гаврътва чашата. Понечва да си налее, но попът му спира ръката.

Отчето: Ангелчо, още не си отворил, сине, ако продължаваш така, няма да я бъде.

Ангел: Аз, попе, нямам началник и барът е... с гъвкаво работно време. Сам виждаш, работата стана много дебела. С живия свят де - докато не я приключим, няма и да отворя.

Рязко става, отива до вратата, отмества стола и я заключва. Връща се и застава пред попа.

Ангел: Кажи сега прав ли съм?

Отчето: Прав си. Има обаче една малка тънкост. Сега техниката е такава, че пържолите са вече готови пакетирани и ти ги купуваш със същите емоции, с които си купуваш вестник. Сравни се сега с далечните ни прадеди, които са гледали дивото животно в очите, когато са го убивали. Често са се спасявали като по чудо. Било им е ясно, че то дава живота си, за да пулсира техният. И душите на хората са се изпълвали хем със страхопочитание, хем с благодарност към животното. Боготворели са го (Пауза.). Сравни го с купуването на кило салам днес и веднага ще видиш защо има екологични проблеми - липса на уважение към всичко живо.

Ангел: Слушай, попе, през миналия век... по времето на Винету, индианците в Америка са скалпирвали белите ловци, защото избивали бизоните само заради езиците им. Какво ще кажеш за това: човек за език?

Начо: Ако не беше Карл Май, нямаше да се научиш и да четеш бе! (Имитира го.)"По времето на Винету"! Свещена простота!

Отчето: Бизонът е бил за индианците свещено животно. Грехота е да убиваш стотици и да оставяш труповете да гният.

Начо: Попе, ти какво намираш в църквата? Ама честно! Защото, ако ставаше само с ходене, а баща ми ме мъкнеше там по два пъти на ден, сега нямаше да ти задавам въпроси.

Отчето (Пауза. Въздъхва дълбоко.): Аз, момчета, да си призная, ще хвърлям расото. От една страна, отидоха много години и май напразно, от друга - едва ли щяха да ми се отворят очите.

Ангел: Ще се разпопиш?! А после? Днес, попе, даже и за ковачи няма работа.

Начо: С тези ръчища веднага ще си намериш. Вратове за извиване, колкото щеш. Ангеле, аз си знаех, че работата му не е чиста. Попе, разпопвай се! Ти си такъв поп, че колкото по-рано, по-добре.

Отчето (Спокойно и като че ли на себе си.): Ще стана психиатър.

Начо: Защо ли те слушаме! И ти няма да умреш вкъщи. Разпопен психиатър! Нали трябва да учиш? На-но-во!

Отчето: Даа, доста години загубих, но пък разбрах къде ми лежи сърцето: да помагам на хората да намерят душите си.

Начо: Е, че тогава защо ще се разпопваш? Нали само с това се занимавате в църквата, с душите на хората!

Отчето: Това, чада, не става с безкрайно зобене на стари и прастари книги, написани от древни хора за древни времена, отдавна потънали в небитието. Писания, в които я намериш нещо за себе си, я не, ето за този момент, сега, когато седим тримата и животът ни тече, изтича безвъзвратно и може би съвсем напразно.

Ангел: Че е напразно - напразно. За това няма спор, обаче какво мога да направя? Да затворя бара и да тръгна нанякъде? Нали трябва да се яде?

Начо: А накъде? И кой ще ти каже? Попове като баща ми? Професори, които себе си не могат да нахранят? Вестниците? Идва ми като Шварценегер да почна наред...

Ангел светкавично вади два въображаеми пищова и ги насочва към Начо.

Ангел: Аста ла виста, бейби! Бам! Бам!

Прибира оръжието, като го завърта виртуозно - по каубойски.

Отчето: Шварценегер няма да помогне да намериш душата си, момче. Вестниците - още по-малко: убийства, изнасилвания, грабежи, политици и политиканстване, звезди лъскави отвън и празни отвътре, сделки, пари, войни за нефт, племенни войни, религиозни войни...

Ангел (С глас на футболен коментатор.): Разцепване на българската църква: двете крила се бият с тояги по сватби и погребения. (С променен глас, доверително.) За клиенти. (Пауза.) Попе, какво да се прави? И такива като тебе, като хвърлят расото, работата става съвсем дебела. Ти ми изглеждаш свестен човек и даже още по-свестен поп. Извинявай, как ти е името?

Отчето: Иван.

Ангел: Иване, нали се шегуваш, че ще ставаш психиатър. Това нас не ни грее: първо да полудеем и после да търсим психиатър да ни показва пътя.

Начо (Към Ангел.): Ти пък за какво си се разтревожил! Слушай, попе, не се шегувам (Сочи Ангел.). Този е добре, доста е отместен. Само го слушай какви ги мели! И на всичко отгоре е поет, т.е. пише стихотворения. Обаче не сме всички такива. Ние какво да правим?

Иван: Добре си е човекът, Начо. И че пише стихове е добре. Има нужда от поети, от художници, артисти. Голяма нужда.

Ангел: На мен, попе, да си призная, нищо не ми е ясно. Нито религия, нито наука. Обаче смятам, че силата е в науката. Там е надеждата. В края на краищата, някой ден, ще отидат с някаква фотонна ракета дотам, до рая де, и ще се сложи край на всички съмнения.

Начо: Аз подозирах, че си идиотче, но досега нямах доказателство черно на бяло. За фотонната ракета до рая къде прочете, в “24 часа” ли? (Пауза.)Защо замлъкна бе, попе, като чу за наука?

Иван: Каквото и откритие да направи науката, момчета, човешката душа веднага ще погледне отвъд него: "Какво има там?". Там е голямата мистерия, отвъд науката, а не във филмите на Хичкок. Там е, момчета, Голямото Дълбоко. Мистиката е там и винаги ще бъде там, колкото и да я плашат с разни дълги и разклонени уравнения и със синхро- и фазо- и тера- и фемтотрони. А най-важното е човекът да надникне в Голямото Дълбоко, да не се страхува от него, да го види там или още по-добре вътре в себе си, да го изведе после на белия свят и да живее от неговата сила (Пауза.)Учените няма да ти помогнат тука, това е работата на поети, артисти, художници... за това има приказки, легенди, митове - да събудят душата на човека. Да ни покажат сега, ето в тази минута, вечното, което мами душата и я възвисява до върховна хармония не само с хората, а и с Вселената.

Начо: Попе, кажеш нещо интересно и го изпортиш. Точно като баща ми. Какви приказки!? Какви митове!? Бабини деветини за деца, фантазии и фантасмагории. Има ли някой толкова малоумен да вярва, че с измишльотини ще оправиш този полудял по парите, секса и техниката свят? (Махва разочаровано с ръка. Към Ангел.)Налей по едно, че да дойда на себе си.

Ангел веднага изпълнява, като не забравя и себе си.

Иван: Има по-важни работи от оправянето на света.

Ангел: Попе, пак обръщаш всичко наопаки! Нали все това и всички това те учат: първо да се оправи света и после всичко ще си дойде на мястото.

Иван: А докато се оправя, ти какво ще правиш? И дали ще се оправи, докато си жив? Нямаш два живота - единият за генерална репетиция. Това е то. Тука и сега.

Начо (Раздразнен, разперва ръце.): Еее? Добре де, тука и сега. Кое, значи, е най-важното тука и сега? И какво трябва да правим тука и сега?

Иван: Психиката ти е най-важното. Да видиш света такъв, какъвто е, сега, в този момент, като неповторимо чудо, в хармония с чудото на твоя собствен живот. Хармонията на Начко с Вселената. И това е само Начков проблем - друг Начко е нямало, няма и няма да има.

Начо (Разтрива с шепа лицето си, прокарва я по косата си, като се опитва да събере мислите си.): Добре де, да кажем, че е важно за мене. Най-важно. Ама ние си говорехме за мистерии, приказки и други фантасмагории... митове, не за психика. Ако си за психиатрията, кой ще вземе да ти разправя приказки! Направо си те прибират.

Иван: Митовете са приказки за душата, Начко, за божественото в душата. Това тука е Светата земя, а не някъде другаде. За тебе този момент сега е Светият момент, не преди хиляди години, когато те е нямало, или след хиляди години, когато няма да те има. Христос е казал: "Царството Божие е рапростряно над земята, но хората не го виждат." Какво значи това? (Пауза. Ангел и Начо не смеят да мръднат.) Много просто! Царството божие може да настъпи за тебе всеки момент, а не някога си в бъдещето, кой знае кога, защото то не настъпва исторически, а пси-хо-ло-гически! (Мъртва тишина.)

Ангел: Имаше една научна книга, нещо... евангелски предания, митове...

Начо: Според тебе, значи, не попове, а психиатри трябва да ни ги четат, а? Те четат, а психарите слушат ли, слушат.

Иван: Зависи не кой ги чете, а как ги чете. В църквата карат като в час по история: Ноевият ковчег и потопът - исторически факт. Христос - историческа личност. Няма психика, няма ме мене, няма го Ангел, няма го Начко - само древни и прадревни хроники. Така си четат евангелието от край време - като стар вестник.

Начо: Четеш каквото е написано, какво друго?

Ангел: Аз много, много не вярвам, де. Ето например Христос се бил възнесъл преди две хиляди години и бил отишъл обратно на небето. В рая. Сега дай да видим: даже и да се е движил с фотонна ракета, със скоростта на светлината, значи, трябва да е още някъде из нашите галактики. (Пауза. По-тихо, даже секретно.) Ако пък е вече в рая, значи, раят трябва да е някъде наблизо. В нашата космическа махала (Пауза.). Освен ако няма телепортация.

Начо: Ангелеее, Ангелчо! От фантазии мина на фантастики. Телепортация! Не го слушай, попе, той...

Ангел (Продължава, като че ли не е чул Начо, с тайнствен тон.): Или например за Непорочното зачатие. Сега вече правят деца в епруветки и ето, значи, въпроса: това непорочно зачатие ли е, или не. И ако не е, какво е.

Начо: Пияна тиква! Ето какво е. Щом не е непорочно, значи е порочно.

Ангел (Зверски.): Ама това е и целият въпрос, тъпако, дали е непорочно!

Начо скача и понечва да се хвърли към Ангел, но Иван го задържа за ръката, като го стисва по-силно.

Иван: По-полека бе, момчета! Ангелчо, скрий бутилката, че май попрехвърли. И ти, и Начко. Нали говорихме, че сме божии чада. Хайде с малко уважение.

Начо се отскубва рязко от ръката на Иван, прави един кръг и сяда отново.

Начо (Саркастично.): И порочното зачатие, значи, попе, е чиста психология, така ли? Извинявам се, непорочното.

Иван: Метафора. Символ на зараждането на духовното в животното човек. За някои може да не стане и цял живот (Пауза.).

Ангел (Разтревожено.): Как така няма да стане! Нали имам душа?

Начо: Попе, тук има нещо гнило (Заплашително.). Защо няма да стане?

Иван (Изведнъж експлодира. Скача от мястото си.):Може да не стане! Все повече и повече може да не стане! И знаете ли защо?

Начо и Ангел (Зяпнали го като първолаци, едновременно.): Не!

Иван: Кой управлява света? Магнати и политици! Целта? Печалба, победа! На всяка цена! Духовни цели? Нула! А къде е Божият Храм? Няма го! Забутан в някоя уличка!

Начо: Комунистите го забутаха, кой друг.

Иван: Виждали ли сте Ню Йорк?

Начо и Ангел (Сякаш са репетирали месеци заедно.): Не.

Иван: На кино?

Начо и Ангел: Да.

Иван: Е, какво се вижда?

Начо и Ангел: Небостъргачи.

Иван: Банки и корпорации. Църкви? (Начо и Ангел се споглеждат и само вдигат рамене.) Не се виждат. Защо? (Мълчание.) Американските комунисти са ги забутали в малките улички, така ли?

Начо и Ангел: Не.

Иван: А кой? (Пауза.)

Начо (Поокопитил се.): Попе, стига си разпитвал като следовател! Ако знаеш - казвай!

Иван: Сами са се забутали! Никой не им е виновен! (Пауза. Разхожда се възбудено. Продължава пламенно.) А не е било така. Било е време, откъдето и да е влизал човек в града, най-напред е виждал Божия Храм. Хората са идвали там, жадни за просветление: един път, два пъти, много пъти. Търсели са да избягат от света на търговци, политици и техните войни. Търсели са просветление, но не са го намирали. Защо? (Пауза.). Защото Храмът не само че служи на търговците и политиците, а сам става търговец и политик. Какво чуваш сега от амвона? Все едно и също: четете евангелието, идвайте в храма, само тука е Божието слово и никъде другаде. Няма път към Бога извън храма! А душата се стреми към божественото всеки ден, всеки миг. Човек е готов да литне към Бога не само в неделя от 10 до 12, а и пред всяка земна красота (Пауза.). Или когато друг човек докосне душата му. Но амвонът заплашва "Богохулство!". Няма частица от Бога в душата на човека. Така е казано в евангелието, а там, както се знае, всичко е светата правда - всеки ред е исторически факт. Не приказки за душата - хроники. И когато науката покаже, че е нямало такова нещо като Велик Потоп, че Христос трябва да е все още някъде в нашата галактика, че няма биологичен фокус, наречен Непорочно Зачатие, какво ще направи един модерен ум?

Със замах посочва Ангел, като почти докосва с пръст челото му. Ангел се отдръпва за всеки случай и подозрително гледа, несигурен в комплимента.

Иван: В неделя не отива на църква, а си купува билет за “Звездни войни” - фантастика както и евангелието, но къде къде по-занимателна. Мейд ин Холивуд! Или потъва сред природата - сам жива частица от нея. Или пък сред приятели, в екстаза на братството и сестринството - литват като една обща душа (Пауза.). Оттук нататък е съвсем ясно, както със всеки бизнес: няма клиенти, приходите намаляват, намаляват и църквата потъва в страничните улички. Така е и в Ню Йорк, така е и тука.

Ангел и Начо седят като препарирани. Ангел се окопитва първи, не защото му е ясно какво става, а по-скоро по навик, изработен в многобройни и ежедневни високотемпературни ситуации в бара. Става и хваща Иван за раменете.

Ангел: Хей, отче! Иване! Що не седнеш?

Начо: Нещо не е така, попе. Все пак хората ходят на църква.

Иван: Ти ходиш ли? Не ходиш (Сяда на местото си.).

Начо: Имам си лични причини.

Иван: Баща ти? Съмнявам се (Пауза.)

Ангел: Попе, ти си много прав за приятелите. Защо мислиш хората идват тука?

Начо: За да се натряскат, за какво друго. И да се забравят.

Ангел: Ти какво знаеш, бе! Бил ли си пиян поне веднъж в истинска компания? (Хваща Иван за ревера на расото.)Попе, идва момент, рядко, по някой път, никой не знае как идва... така, по-късничко, когато останат само от най-редовните приятели: вече няма отделни маси, всичко е едно, изведнъж чувствуваш, че ти, всички ние, не сме повече нищожествата, отритнати от света. НИЕ сме го отритнали! Този бар вече го няма, тази мръсна улица там - я няма, нашият скапан живот... Остават само душите ни. И може да сме си до колене в калта, но в този момент се чувстваме богове (Пауза.).

Начо: И Пияният Спин и той ли е бог, а?

Ангел (Свързва се с реалността с дължимото забавяне и продължава с нотка на гордост.): Попе, това е много важна история - тука, в моя бар, направихме научен експеримент.

Начо: Попе, виж само как му работи фантазията на това пиянде. Тази долна квартална кръчма нарича бар, мисли се за поет, понеже курдисва рими, а сега ще ти доказва как Пешо Мустака се прави на учен.

Ангел: Ти какво разбираш, бе? Само въртиш пищова и събираш пари. Аз си харесвам работата. Ако искаш да знаеш, днес почти ми стана ясно, че моят бар може даже да бъде храм! (Пауза.)Понякога (Пауза.). Трябва още да помисля.

Начо: Ти от мислене на пияна глава си я докарал дотука, да не можеш да си плащаш сметките.

Иван: Момчета, по-леко! (Към Ангел.) Казвай сега.

Ангел: Една вечер, Попе (Пауза. Поглежда към Начо.), стана голям научен спор. И както обикновено, се стигна до бой. За спина на нещата. На това де... частиците. Както казва учителят. Та Пешо една вечер, надут като пуяк, заяви, че е мислил цял ден и цяла нощ и каза, че ако това за спина е верно за най-малките частички, трябва да е верно и за по-едрата и за най-едрата материя. Защото например и Земята, и Луната се въртели около себе си. Сега, казва, ще проверим и много лесно даже. И заповяда да излязат двама доброволци за експеримента (Пауза.). Обаче никой не мърда. После почти всички се волунтираха, като разбраха, че трябва да се изпият по двеста грама на гладно, и че Пешо плаща. Руси и Данчо от неговата бригада се наредиха първи, но Данчо веднага го шкартираха, защото нали нищо друго не пие освен мастика. А за експеримент трябва да се пие едно и също - гроздова! Вреди се Хороза. Удариха му по две големи и точно след половин час експериментът започна. (Показва максимално картинно.)Първо, значи, правят по десет спина и двамата в една посока, а после, след десет минути, по още десет, но се въртят около себе си вече в различни посоки. Според учителя по физика и Пешо, втория път Руси и Хороза трябвало да се привличат, а първия път, когато се въртят и двамата по часовника, трябвало да се отблъскват.

Иван: Аха! И какво излезе?

Ангел: Страхотна каша. Първо, да се завъртиш десет пъти и на трезва глава не е малко, а след двеста грама на гладно е съвсем невъзможно. Още след третия път започнаха да се хващат един за друг и трябваше да ги пазят. Намалиха спиновете на четири, ама пак нещо не стана. Както се въртяха и двамата по часовника (Показва с две ръце.), така и заедно залитаха в една посока, като вързани с въженце. Не се видя никакво отблъскване. А като бяха и двамата с обратни спинове, стана големият експериментен гаф: или падаха в различни посоки, или един върху друг. Пешо съвсем побесня, защото трябваше честно да си признае, че има едновременно и привличане, и отблъскване. Изкара си го на Хороза - хвана го за гушата и оня ще не ще, си каза, че още като дошъл, бил вече на триста грама. С една дума, експериментът се провали, защото двете частици не бяха еднакво пияни (Пауза.). Барът трябваше да поеме част от ракиите, защото и дума не можеше да става Пешо да плаща на Хороза след такъв коварен номер. После се сетихме, че не е виновен човекът, ама късно: от редовните клиенти е, но тука си му е втора спирка (Пауза.). Сега не му викат вече Хороза, а Пияния Спин.

Начо: Попе, не се отплесвай. И не се води по Ангеловите пиянски истории - не само, че нямат край, ами повечето са и без начало.

Ангел (Изведнъж освирепява.): Кой е без начало, бе?! Ти какво си въобразяваш? Ходиш като гламав, размаваш пищов наляво и надясно, докато те очистят някъде. И на тебе ти е пълна мъгла в главата, повече отколкото на мене. Аз поне имам приятели, а ти си сам като лист. И ако не съм аз, с кого ще пиеш? А?

Начо мълчи. Ангел взема със замах бутилката, налива си и я трясва обратно. После размисля малко, взема я отново и напълва чашата на Начо.

Ангел: Иване, ти ми кажи едно нещо. Защо всички ходим като обезглавени пилета? Защо не знаем защо живеем?

Начо: Станаха вече две неща.

Ангел (Зверски.): Не ме прекъсвай!

Начо се вренчваа в него, но махва безнадеждно с ръка, подсмива се и отпива. Пауза.

Ангел: Трето, защо аз все търся нещо, а не знам какво е то? Защо си мисля понякога, че не съм жив? Ходя, ям, пия, говоря, а не съм жив!

Пауза. Хваща чашата, но Иван му спира ръката. Той се освобождава и забива пръст в тавана.

Ангел: И накъде отива човечеството искам да зная!

Иван: Страшно, нали? Протягаш ръце да се хванеш за нещо, а няма за какво. Наоколо само голи думи.

Начо: Попе, знам, че казваш нещо важно, но нищо не разбирам (Към Ангел.). На тебе, умнико, ясно ли ти е нещо?

Ангел: Попе, не се намираш в църква, говори човешки (Налива му.). Хайде, ин уиски веритас!

Иван (С приповдигнат тон.): Светът, момчета, старият патриалхален свят с неговите провинциални истории вече го няма. Разбъркан е до дъно с черпака на глобалната икономика и глобалната информция, смесени са народи, раси, култури, религии. Човекът се лута в паника в своя разграден провинциален двор, поглежда за просветление към килнатия амвон на своята провинциална религия, но оттам се носи все старата и престара проповед, че там, отвъд оградата, живеят не божии чада, а чудовища. Че само ние сме избраниците божии, че боговете на другите човеци, са не богове, а образи на дявола. На другите човеци, същите като нас, със същите тела и души, със...

Ангел: И със същите гени.

Иван (С нормален тон.): За гените не съм сигурен (Продължава с предишния тон.), но знам, че ако не днес, то утре на света ще има само една раса, цялото човечество, а в неговата духовна конституция все още няма написана и една дума. И кой ще води тогава нашия дух? Кой ще се погрижи за тези, които се дърпат в страх назад, които се държат като слепци за своите вечни провинциални истини? Човечеството, момчета, не влиза бавно и тържествено в бъдещето, човечеството пада свободно в бъдещето. Духовно абсолютно неподготвено (Пауза.).

Ангел: Добре! Това беше за човечеството, пада значи в пропаст без дъно. Ясно! Аз отдавна го подозирах, но... Е, приятно е да чуеш, че и някой друг мисли като тебе.

Начо: Попе, по-добре не отговаряй на въпросите на това пиянде. Искам да кажа на личните. Ако и с тях е същият батак, хич не искам и да зная.

Ангел: Не, попе, продължавай! Аз човечеството съм го отписал, то си пада от много векове и докато аз съм жив, я стигне дъното, я не. Давай сега за нас. Как беше? Ние в този момент, тука и сега.

Иван: Най-големият трик, момчета, е как духът ни да остане жив в обществото, как да запазим въображение, интуиция, проницателност, под натиска на какви ли не закони, закончета, правила, забрани и благи съвети. А обществото се мени и ценностите му се менят с бързината на американски екшън. И всички наоколо имат планове за тебе. Аз например до скоро бях книжен плъх, който нищо не знае за живота на хората, още по-малко за мистерията на живота. Знам за идеите им, за ума им, но нищо не знам за тяхната жизненост, за този прекрасен звяр в тях и в мене самия. А във всеки от нас кипи непрестанна битка между този звяр и ума. Не може да го изтървеш на воля, ще направиш големи поразии сред хората. Не можеш да го затиснеш с железния капак на логиката - ще те взриви отвътре, ще се разлетиш на парчета. Разбрах едно: не животът трябва да служи на ума, а умът на живота!

Ангел: Как така бе, попе? Не намекваш ли за животинското във всеки у нас?

Начо: Е, па ние сме си животни, особено някои.

Ангел: Не може да бъде умът да бъде на второ място!

Иван: Умът трябва да е винаги нащрек, но да служи! (Пауза.) Не е лесна работа тази и не става само с четене на дебели книги. Иска опит. Жизнен опит. А аз не съм живял, момчета. Какво съм видял? Голи идеи. А ме тегли към хората, навън от мрачните библиотеки и окадените църкви. Можеш да поумнееш от четене, няма спор, но трябва и много да ти тегли главата, за да помъдрееш.

Ангел: Значи, какво, трябва да погледна вътре в себе си и после да намеря мястото на моя дух в обществото и Космоса (Сочи Начо.). Ето неговият обществен дух например размахва пищов, а космичният ходи на "Звездни войни". Само че го е страх да погледне вътре в себе си, към Голямото Дълбоко, защото може да захвърли пищова. Така ли е?

Начо: Точно така. И ти не гледай (Отпива.).

Ангел (Сериозно.): Аз се страхувам да погледна вътре в себе си. Дълбоко. На дъното. Още като започна да се спускам, виждам, че не правя, което трябва да правя. Отчайвам се и се връщам горе. На светлото. И на никого нищо не казвам. Сигурно затова и пиша стихове - само в тях се престрашавам да си призная за нещо, което е трябвало, а не съм направил, или за нещо, което много съм искал... Искам да съединя това вътре в мене със света навън, но не става (Отпива.). И цялата ми логика получава силен удар под пояса.

Начо: Логика! Че аз тебе един път не съм те видял трезвен. Пиянска логика и удари под пояса? Това да! Това го разбирам. Това е ежедневие (Въздъхва дълбоко.). А за стихотворенията какво да кажа, нещо не те срещам сред българските поети.

Ангел: Ти пък откога се въртиш в техните среди, те нямат пари за рекет (Пауза.). Знаеш ли, попе, понякога, като изгоня и последното пиянде, прибера малко, седна на моята маса и затворя очи, светът започва да ми изглежда като едно чудо: прекрасен, върти се с милиардите си звезди и галактики около една точка (Пауза). Около мене.

Начо: Браво бе, сега излезе, че си на всичко отгоре и полярната звезда.

Ангел (Не му обръща внимание.): Бях много малък, баща ми често ме водеше на панаир, чичо ми беше на въртележката. Заставаш в средата, до мотора, поглеждаш нагоре: светлините, звездите, панаира, всичко се върти около тебе, целият свят, бързо, по-бързо, още по-бързо, после политаш право нагоре, светлинките на панаира се отдалечават, отдалечават, после се сливат с млечния път...(Пауза.)Сега не се получава - като стигна до политането и започвам да мисля какъв е смисълът на живота ми. Отровен въпрос! Веднага ти разваля настроението.

Начо: Няма смисъл. И настроение няма! Кой има? Само се правят! Театър.

Иван: Няма смисъл на живота, момчета, смисъл има само всеки отделен човешки живот. Защо живееш на този свят, трябва да откриеш сам, никой не може и няма да го направи вместо тебе: нито учители, нито попове, нито врачки, нито астролози. И ако изтървеш момента, а такъв момент идва за всеки, ако не тръгнеш накъдето те зове божественият глас, друг шанс може и да нямаш (Въздъхва.).После - лошо. Само ти си знаеш и затова може да се презираш цял живот.

Начо: Защо ще се презираш?

Ангел (Неочаквано, много разпалено.):Защото си бил бъзняр! Точно когато е трябвало, когато един-единствен път наистина е трябвало да не си бъзняр, ти си бил бъзняр!

Прави бързо един кръг за успокоение. Машинално започва да прибира нещо от плота, но го захвърля. Връща се на мястото си и хваща чашата, но не пие.

Начо: Знаеш ли, попе, кое е най-лошото? Да не уважаваш себе си (Пауза.).Аз, попе, не уважавам себе си. Още по-лошо: аз не си спомням някога да съм имал уважение към себе си. Сега, какво? Перча се, вадя пищов, а вътре, дълбоко, нямам самочувствие. Мисля си, че ако започна да се уважавам за нещо, за каквото и да е, ще е съвсем друго.

Иван: У всеки има нещо за уважение.

Начо (Пауза.): Оглеждал съм се от всички страни - нищо няма.

Иван: Кое е най-важното в живота за тебе?

Начо: Не знам. Днес едно, утре - друго (Пауза.). Да съм жив (Пауза.). Понякога и това даже не е.

Иван: Начко, ти си единствено такова същество в цялата Вселена. Абсолютно уникално. Дар, даден не само на тебе - да съществуваш, но и на света - да те има (Пауза.). Ето ти уважението, ето ти и най-важното - да бъдеш себе си (Пауза.). Значи! (Вдига по учителски пръст.)Всеки един от нас, от рождение, е на свещена мисия - да намери смисъла на живота си (Пауза.). Това е не само божи дар, това е единственият Божи Дар. Друг няма.

Ангел: А обществото? Кой ще те търпи такъв индивидуален, ааа, уникален! Те не траят да си малко малко различен, а ти, попе, уникален! Още от малки ни почват (Имитира с ръка чук.). Так! Так! Так! Формоват ни като курабийки. Не един Начко, уникалният Начко, а цяла тавичка Начковци. Так! Так! Так! Още една тавичка! После още...

Начо (Разярен.):Я давай пример със себе се! (Имитира.) "Цяла тавичка Начковци!" Ти се мислиш сигурно за уникат? А? "Ангел бармана!" (Пауза.) Я се погледни, бе! Не се ли виждаш, че си от тавичката с барманите! "Цяла тавичка Начковци!" Копеле!

Ангел: Това беше само пример, тъпако! Разбира се, че и аз съм от курабийките! (Пауза.)Виж за тебе, попе, не съм сигурен. Нямало е май тавичка за тебе, пекли са те отделно.

Начо: Попе, няма спасение! Обществото... каквото ти свири - това ще играеш.

Иван: Можеш да не играеш по свирката му, но можеш да влезеш в играта. В най-голямата игра. Да не се погубваш като личност, да обогатяваш и играта, и обществото. Забягването в гори Тилилейски, в отшелничество, не е отговор - нулево решение, както казва математиката (Пауза.).

Ангел: Тънка работа! Толкова тънка, попе, че можеш да я обясняваш само на хора, на които няма нужда да я обясняваш (Пауза. Решително.). Има нужда, значи, от гуру.

Начо: Каквоо?

Ангел: Гуру! Учител от изтока и то в специална школа. Гледал ли си Брус Ли?

Начо: Еее, гледал съм го, после?

Ангел: Е, там във всеки филм има гуру и школа. Каквото каже твоя гуру - това правиш. И ти обяснява всичко... живота...

Иван: По твоя свещен път към себе си няма място за гуру. Най-много да се превърнееш в негово копие.

Начо: Ха! Значи, Ангеле, с твоя гуру направо в тавичката с курабийките!

Ангел: Аз така... по принцип... не съм даже и помирисвал гуру.

Иван: После, може да си останеш дете цял живот, с нов гуру-баща. Духовен, но баща.

Начо: Сега пък, значи, какво излезе? Не трябва да има учители! Е, аз толкова съм ги и слушал, де...

Иван: Гуру... гуру е много повече. Той може, вместо тебе, морално да отговаря за делата ти. (Въздъхва.). Много комфортна ситуация!(Пауза.)А учител да имаш, е много полезно (Пауза.). Да те учи как да падаш, как да ставаш... Но после, когато тръгнеш на път, кога да падаш, кога да ставаш, само ти решаваш (Пауза.). И кога си паднал и кога си станал - само ти можеш да кажеш.

Въздъхва и става. Остава с наведена глава за момент, после прибира цигарите си и оставя пари на бара.

Иван: Момчета, аз вече трябва да тръгвам. Останете си по живо, по здраво и по-леко с пиенето, че денят едва сега започва.

Ангел (С въздишка.): Май че и аз трябва да отварям вече.

Отива до вратата и я отключва.

Ангел: Попе, пак заповядай, винаги си добре дошъл. А като хвърлиш расото... и тогава не забравяй пътя за насам. Нали! Обещаваш, нали?

Начо: Иване, ти накъде си сега?

Иван: Към центъра.

Тръгва към вратата. Обръща се.

Иван: Хайде, може би някой ден пак ще се видим.

Начо (Скача.): И аз съм към центъра. (Догонва го и тръгва с него.) Виж сега, там, за Голямото Дълбоко...

Излизат навън и гласовете им затихват. Ангел дълго гледа след тях, после се насочва към бара, но спира по средата като вкаменен.

Ангел: Аз го написах много много отдавна.

Започва да отваря чекмеджетата на бара, вади тетрадки, папки и се рови из тях. Изправя се и мисли. После бързо измъква стара найлонова торбичка и изсипва куп листи от нея. Преглежда ги нервно и накрая намира лист, който привлича вниманието му. Доста пиян, изненадан от собствените си писаници, чете на глас, както се чете непознат текст, като на моменти леко губи равновесие.

МОЛИТВА

Боже, дай ми ти моето щастие:
В тълпата шумна да срещна
Сърцето добро за мене орисано.
Гърдите ми, Боже, пещ са гореща.
Бъди добър, нека за днес да е писано.

Дай ми ти дързост и смело сърце
Света да обходя на шир и на длъж
И в мен да намеря от тебе искрица.
Аз знам, че я има, видях я веднъж
В незнайни очи - блестяща зорница.

Очи ми дай, Боже, силни, всевиждащи.
Да мога през сълзи на болка, страдание
Света прекрасен да виждам. Очи.
Сега ги дай, не се оттегляй в мълчание.
Запазил съм в себе си още сълзи.

Да, Боже, друг свят не искам, а този.
Помогни да приема го, пак да е мой.
Тук искам да чуя райската песен,
Духът ми тук да намери покой,
А не сред звездите на свода небесен.

Накратко. Дълбоко аз се покайвам.
Признавам открито, мой Боже, ти знай:
Във себе си вяра загубих отдавна.
Но днес, ти мъничко мъдрост ми дай.
Защо ли? Аз искам в теб да повярвам.

Остава неподвижен за момент, втренчен в листа, оглежда го от двете страни, неуверен, че той е писал стихотворението, после тръсва глава и започва да прибира машинално парите, чашите, грабва парцала, бърше плота. Изведнъж забелязва пистолета. Избърсва ръце в престилката и в панталоните, взема внимателно оръжието и започва да го разглежда. Изведнъж се оживява, застава зад бара и слага пистолета в едно чекмедже. Разговоря с въображаем рекетьор.

Ангел: Парите, казваш, дай, а? Така ли? Добре. Ей сега ще обърна и другата буза. Един момент!

Вади бързо пистолета и го насочва към въображаемия изнудвач. Леко залита.

Ангел: Аста ла виста, бейби! Бам! Бам!

Въодушевен още повече, започва да разиграва бой в бара, копиран от американски филми. Обръща една маса, прикляква зад нея за защита. Изправя се.

Ангел: Бам!

Прикляква и отново се изправя.

Ангел: Бам!

Претъркалва се тромаво настрани до стената на бара, застава на едно коляно.

Ангел: Бам! Бам!

Тишина. Изправя се бавно и внимателно, втренчен в “противника”, после бавно се отправя към едно от въображаемите мъртви тела и го рита.

Ангел: Аста ла виста, бейби! Пак заповядайте! Аз съм си тука!

Отива до бара, грабва една бутилка уиски и пие със замах от гърлото. Сваля бутилката и я оставя на масата, без да я поглежда, като леко се олюлява. Стои с наведена глава. По-тихо и като че ли с въздишка.

Ангел: Аста ла виста.

Насочва пистолета към главата си.

Ангел: Аста ла виста! Бам!

Бавно и карикатурно се свлича на пода.

Край

© Александър Гочев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.07.2012, № 7 (152)

Други публикации:
Александър Гочев. Бар "Американа". Две едноактни пиеси (“Бар "Американа" и “Свободно падане”). София: ИК "Пламък", 2002.