ЕМИГРАНТ (2)

Александър Гочев

web

Август, 1986

Тръгваме за Ню Лондон.

За пътуването от Коледж Стейшън, Тексас, до Ню Лондон в щата Ню Хемпшир, малко повече от 2 000 мили в една посока, реших да не пипам много-много колата. От мързел в комбинация с известна интелигентност съм си извадил правилото, че ако една по-сложна машинка си върви, хич не я закачай: малко масълце, водичка, бензинец, помпай гумите и толкоз! То със стара кола човек става малко нещо и суеверен и още като потеглих, си помислих, че не трябваше да я мия чак толкова добре, да чистя вътре и прочее. И ето, докато пълнех резервоара изгоря крушката за осветление на купето. Отдавна правеше номера - дава накъсо и изпразва акумулатора, а от време на време гори и бушона. Та това с акумулатора е лошо за дълъг път. Имах около половин час време и прескочих до сервиза, но там ми заявиха с усмивка, че не знаят след колко време могат да открият късото съединение, игнорирайки най-безчувствено моите подозрения за лампата в купето. Вдигат рамене и се усмихват. Отвъртях крушката и не сложих друга - лотарийно предотвратяване на късото. Бях впрочем доста сигурен, че съм решил проблема, пък тръгвахме и с две коли - Дънкан с жена си, Роб, пътуваше до Кингспорт, щата Тенеси, с трък El Camino.

El Camino трък, 5.7-liter, V8, 170 конски сили (1979)

Там трябваше да оставим Роб и тръкчето при баща й, а той щеше да се прехвърли в нашата кола за Ню Лондон, с мене, Мария и Беатрис. Мария беше от Мексико, а Беатрис от Коста Рика, говореха испански и ме бяха заплашили, че имат много касети с южноамериканска музика. За противоотрова се бях запасил с няколко мои.

Моят бял 6-цилиндров Понтиак комби (Pontiac LeMans, 1980), който ми служи верно и най-примерно 5 години, кръстосвайки Щатите в няколко посоки

В два часа след обед, по разписание, потеглихме. За да успеем да стигнем в Ню Лондон на третия ден, до вечерта трябваше да изминем 500 мили, 200 от които по "селски" пътища през малки градчета: Медисонвил, Крокет, Алто, Тайлър, Маршъл. Ярка зелена линия на картата сочеше маршрута ми, а на лист си бях отбелязал имената на селищата през 100-200 мили и евентуалните места за преспиване. След Маршъл идваше Тексаркана и след Литъл Рок стъпвахме на познатата ми магистрала 40, по която пътувах до Калифорния. Този път обаче карах на изток, към Мемфис, Нешвил и Ноксвил. Целта ни за първия ден беше да стигнем някъде между Литъл Рок и Мемфис, градът на Елвис. На картата след Литъл Рок и вляво беше градчето Дес Арк (Des Arc). Минахме го, нямаше ни хотел, ни мотел, беше почти полунощ, решихме да караме до следващото. Оказа се, че е някъде вляво от магистралата, навсякъде табели с името му, а него го няма. Карахме вече повече от 30 минути, тъмница, пустош, лека мъгла, замириса на мистерия. Решихме да спрем в първото населено място. На бензиностанцията ни казаха, че има хотел в центъра на градчето, но не бил много цвете. Видяхме го, спряхме, не забелязахме признаци на живот и аз се намъкнах вътре да видя какво става. Отключено, свети - няма никой. По разклатена дървена стълба се качих на втория етаж - всичко старо, запуснато и пусто. Само за история с духове. Тропнах нарочно на една две врати - нищо! Слязох долу, поогледах се пак дали няма да се появи някой отнякъде. Както ми се спеше, съвсем се събудих. Срещу хотела и малко вляво имаше някакъв бар. Пресякох улицата, отворих вратата и в синкава неоново-цигарена мъгла десетина пиянски мутри ми се ухилиха с надежда - "най-после нещо друго!" Поогледах делово наоколо три-четири секуди, сякаш търся някого, но без да създавам впечатление, че имам намерение да оставам, направих кръгом, тряснах вратата, седнах в колата и подкарах със 70 мили в час обратно към магистралата. По пустия, тесен и мъглив селски път карах по средата. Липсваха само духовете. Представих си, че някаква рошава птица е кацнала на рамото ми и натиснах още газта. Започна пак да ми се доспива. От задната седалка се чуваше равномерно дишане. Най-сетне се показа знакът за магистралата със стрелка към Мемфис. Гумите ми изсвириха на детелината за вливане, на задната седалка някой се лашна, дамите се размърдаха, размениха няколко супербързи изречения на испански и захихикаха. Стана малко по-ведро. След петнайсетина минути видяхме голям мотел до самия път и спряхме. Беше около 1.30 след полунощ. Имаше стаи, даже евтини, нанесохме се малко разсънени и много скоро бях в хоризонтално положение. Затворих очи и пред мен се залюля синкавият немит абажур в хотелския коридор, старите картини с някакви офицери и някакви битки с кавалерия, два разкривени стола под старо огледало с два копринени шнура от двете страни, единият по-къс и по-рошав, пустата главна улица на градчето без име...

На сутринта потеглихме рано. Беше свежо в сравнение с Тексас. Все пак бяхме в Тенеси. Нормата ни за деня беше малка, 550 мили до Кингспорт, и решихме да спрем в Нешвил, столицата на кънтри музиката. Пейзажът беше по-разнообразен от тексаския, но пътят си беше по-скоро скучен. Още преди 9 часа сутринта навлязохме в Мемфис и го пресякохме с разрешените 55 мили в час, без да спираме. Впечатленията ми "на бегом" бяха най-вече от големите и перманентни плакати за краля на рока, които не оставяха никакво съмнение за мащабите на бизнеса "Елвис Пресли, кралят на рока".

Точно почнахме да огладняваме и върху нас се стовари Нешвил. Заваля и дъжд. Идеята ми беше да отида до стария кънтри театър в центъра, Раймън Аудиториум (Ryman Auditorium или Grand Old Opry House), до магазина за грамофонни плочи на Ърнест Тъб (Ernest Tubb), да се поразходя и да хапна нещо.

Ryman Auditorium

Искаше ми се да купя картичка с Раймън Аудиториум и да я изпратя на Кольо Протопопов. Той имаше, освен записи на най-популярната поп музика, най-богатата колекция от кънтри музика в България, записвана на вечния магнетофон "Кьортинг" с прекрасна тежка механика, издържала безброй поправки. Стопанинът му беше хвърлил в паника фирмата с поръчка за някаква част от модел, считан за музеен експонат. Започвайки от 1963 година, на тавана му често бяхме прекарвали цели нощи да записваме "най-доброто от най-доброто", обикновено с Георги (Жоро) Велев и Иван Динев, негови състуденти. По това време Кольо беше член на малка софийска музикална мафия, през която минаваха за прослушване и записване всички грамофонни плочи с поп, рок, соул, кънтри и др., задържани за известен срок на митницата, преди да достигнат до получателя си или до крайната си спирка.

Магазинът за грамофонни плочи на Ърнест Тъб (Ernest Tubb), една от легендите на кънтри музиката

Веднъж се оказахме с Кольо в дома на един друг негов събрат да запишем албум от Соломон Бърк. Там за първи път имах възможност да видя супер слушалки и скъпа апаратура, които ме шашнаха до такава степен, че зададох въпроса как може младеж като мене, вероятно студент, да си позволи такъв разход. Отговорът веднага ме постави на мястото ми - беден провинциалист, само преди година пристигнал в столицата. "Ами трябваше да избирам между кола и апаратура и аз избрах апаратурата". Така си и останах зяпнал от очевидното доказателство, че аз бях обитател на финансовото дъно. Плащахме с моя приятел Спиро по 8 лева наем за таван без тоалетна (почти на ъгъла на "Шишман" и "Графа", близо до градинката, която предлагаше липсващата необходимост), хранехме се на студентски стол (18 лева на месец за обед и вечеря) и с остатъка от спортната стипендия се чувствувах доста по-богат от съквартиранта си, който често спеше до отварянето на стола на ВИФ, за да "прескочи" закуската. Кольо минаваше за заможен и много печен с незаконните си тогава черноборсаджийски операции: долари, джинси, записи, дребна електроника, плочи, магнетофонни ленти и прочее, но бледнееше пред колегата си със своя макар и качествен, но архаичен "Кьортинг". Аз не само нямах магнетофон - не можеше и въпрос да става за такава придобивка. Жоро Велев имаше някакво "Мамбо", та покрай него нивото ми се вдигна, когато той замести Спиро като мой съквартирант в едностайна пристойка зад един гараж на ул. Бунтовник 12 в Лозенец. Там Спиро, преди да замине на разпределение в провинцията, стигна най-спонтанно до знаменитата си сентенция: "Егати стандарта на живот, да си миеш зъбите легнал!". Това, след като зверски си беше ударил главата в голямата пернишка печка, ставайки от коленопреклонна поза пред малък тенекиен чучур, защото през зимата не му се ходеше до покритата с лед чешма на двора.

Горните картинки се нижеха пред очите ми, докато се мотаехме из Нешвил в пороен дъжд без изгледи за спиране, докато идеите не само за Раймън Аудиториум, но и за пощенска картичка се оказаха напълно прогизнали. Решихме да намерим закусвалня или снек бар. Нямах карта на града и карах напосоки - няма жива душа да те упъти. Втората кола с Дънкан следваше безропотно внезапните ми решения. Загубихме се. В такива случаи избираш някоя голяма улица, която води вън от центъра и гледаш за пътни знаци. Много скоро зърнах нещо като българска кръчма. Остро свих на паркинга и след секунди нахлухме вътре гладни, мокри и недоволни. Обядвахме с работници, храната беше проста, даже вкусна, без разни сосове, посрещнаха ни с обикновени, не изкуствени усмивки. Барманката си вчеса косата, като и казах, че правя снимки на бистрото за България. Естествено, не беше чувала за България. Аз не се обиждам, даже ми е приятно да изглеждам екзотичен на фона на равнинното им образование - представете си, значи, не само знам къде е България, а даже съм и оттам. Това веднага дава преднина по линията на географията. А щом си пред тях по нещо - гледат те с уважение и любопитство. Хапнахме, бай-бай и потеглихме.

Щом излязохме от града, да видиш дъжд! Преди малко в Нешвил онова не беше порой. Сега беше порой! Водна стена! Чистачките на бързи обороти все едно, че ги няма и имаш чувството, че колата стои на едно място. Направо се хипнотизираш, губиш равновесие от пълната загуба на чувство за движение. Натискаш спирачка, а не усещаш, че колата спира, поглеждаш спидометъра - 40 мили в час! Докато го гледаш, изтръпваш от увереността, че в следващия момент ще се нахакаш в нещо. Отбих, предполагаемо достатъчно, и спрях.

Снимка на барманката в бистрото. Все пак, след някакви си само 27 години, изпълних обещанието си да покажа снимката в България

Не след много дъждът стана по-нормален и потеглихме. До Ноксвил оставаха още 170 мили, 3-3.5 часа, а след това още 100 до Кингспорт. Умитият както никога дотогава Понтиак летеше весело по вече почти сухото шосе, поолекна ни и решихме, че Нешвил се показа изключително негостоприемен. Да имаш само два часа, а то да вали "cats and dogs".

Странното е, че от кънтри музиката ми харесваха все още само песни, които съм слушал в България, а тук - само две-три. Нищо друго и няма изгледи никакви. Не много отдавна гледах случайно интервю с нова кънтри звезда, която заяви, че не ходи на концерти на колеги. Можело да направи компромис само ако от оня свят се върнел Роджър Милър. Не го упреквам, а се присъединявам. Песента на Джордж Стрейт, "Amarilo by Morning", съм запомнил, защото я чух по радиото, когато влизах в Амарило на път за Калифорния, следвайки историческото шосе 66 (Route 66). Покрай пътя видях серията "Кадилаци" на някакъв луд милионер, който след като карал около година поредната кола, я циментирал забита почти вертикално с нос в земята. Това е историята, която чух тогава. Сега, нали има интернет, веднага потърсих и след малко ударих на "Cadillac Ranch, Amarillo, Texas".

Cadillac Ranch, Amarillo, Texas

Ранчото на кадилаците, построено през 1974 от Стенли Марш (Stanley Marsh), милионерът на хелия, се намира на остатъците от историческото шосе 66 и по замисъл е символ на Златния век на американския автомобил (1949-1963). Десетте кадилака, изрисувани с графити, под натиска на девелоперите, са преместени през 1997 две мили на запад, а през 2005 са боядисани розови в памет на жертвите от рак на гърдата. Тъй като собственикът няма нищо против постоянно менящите се графити, розовото едва ли ще изкара дълго.

Днес историческото шосе 66 го няма на картата и трябва специален пътеводител (да кажем "Route 66: EZ66 Guide for Travelers"), за да се следват точно остатъците му. Тo започва от Чикаго и свършва в Санта Моника, Калифорния, минавайки последователно през Спрингфийлд (Илиноис), Сент Луис, Рола, Спингфийлд (Мисури), Джоплин, Тулса, Оклахома сити, Шамрок, Амарило, Тукумсари, Санта Роса, Албукърки, Галъп, Холбрук, Уинслоу, Флагстаф, Кингман и Барстоу. (St. Louis, Rolla, Springfield (Missouri), Joplin, Tulsa, Oklahoma City, Shamrock, Amarillo, Tucumcari, Santa Rosa, Albuquerque, Gallup, Holbrook, Winslow, Flagstaff, Kingman, and Barstow).

По Route 66 са пътували Том Джоуд със семейството си от "Гневът на мравките" (The Grapes of wrath) на Стайнбек и двама от пионерите на т.нар. Beat Generation, Джак Керуак (Jack Kerouac) и Нийл Касиди (Neal Cassady), станали легендарни с романа на Керуак "По пътя" (On the Road), написан на 37 метра ролка хартия за три седмици в спонтанен изповядващ стил.

“If you ever plan to motor west
Travel my way, the highway that's the best.
Get your kicks on Route 66!”...

Bobby Troup

До Кингспорт нищо интересно. Дънкан, разбира се, се загуби в родния град на жена си - известен номер, по-лесно се губиш във всяко село, защото всичко ти изглежда еднакво. Тук имаше и еднакви баири. Високо, хладно, чист въздух, уличките водят нагоре, надолу... Да питаш дебеланката Роб защо се е запиляла точно в Тексас и то в Коледж Стейшън! Този въпрос в малко по друга редакция зададох на баща й веднага при запознанството ни. Отговорът беше, че тя се е оказала най-глупавото му дете. После останах с впечатление, че е и единственото такова, но няма да поправям написаното, защото ми звучи много добре и напълно правдоподобно. Тя е неотразима! Чак ми харесва.

Кингспорт

Къщата на Роб беше разположена на тиха уличка, двуетажна, неголяма, с място за паркиране на една кола. Още при влизането ме порази наличието на огромно количество дребни предмети, поставени или окачени на всички достъпни и даже недостъпни места: статуетки от метал, дърво, хартия, порцелан, стъкло, глина, от неизвестни на химията материали. Забелязваше се работа на изобретателен ум - слагане на дреболиите на места, където обикновено не им е мястото, например плътно наредени до ръба на всяко стъпало на вътрешната стълба, но извън парапета. Общата тема на дизайна беше "Безкрайна идилия", прокарвана непреклонно от, предполагам, майка и дъщеря. Най-вероятното обяснение беше, че са предизвикани от бащата, който беше произвел десетки и десетки модели на самолети, платноходи и кораби, които висеха от всеки таван или бяха поставени на всяко място, незаето от фигуринки.

Малка част от "авиацията" на доктора, наш домакин в Кингспорт, Тенеси

Лекар, пенсионер, работещ все още активно, вечер свободен, спасяващ се от усилено пиене чрез правене на модели и четене на популярни и полупопулярни книги по теория на относителността, квантова механика, философски аспекти и рефлексии в медицината и други. В момента на нашето пристигане, около 20 часа, Робин обяви тържествено, че той ще готви вечеря за нас, нещо специално. За моя голяма изненада докторът продължаваше да си седи в кабинета, изрязвайки поредния модел. Наля обаче и на нас по едно уиски и веднага ме подхвана за един от принципите на квантовата механика. Имал идея. Очертаващият се безкраен разговор отрязах като заявих, че ако той има някаква "квантова" идея, трябва да си я разработи математически, да покаже, че работи по-добре от наличните и приетите. Никой, му казах, няма да седне да ви разработва идеите, а да се приказва само, не е професионално. Само да се намираме на работа, казвам, по време, когато например трябва се готви вечеря. Изненадващо, остана много доволен от отговора ми и смени темата с друга. От теория на относителността. Аз му заявих, след кратък коментар, че не съм специалист, обаче той ми каза, че е сигурен, че знам повече от него. Избутах го от физиката към биологията и медицината и му заявих, че там най-безнаказано могат да се използват най-различни философии и философски тълкувания на всякакви теории, включително и двете му любими, с които скоропостижно прикючихме, тъй като медицината е отчасти наука и отчасти изкуство, включая и изкуството да измъкваш парите на хората. Той каза, че е много доволен и ми заяви, че ме чака обратно, като се връщам, да поговорим много повече, защото в момента бил малко пийнал и освен това трябвало да готви. Последното не му попречи веднага да заяви, че ще ме бие на шах под акомпанимента на Робин, че бил много добър шахматист. Шахът беше с много хубави фигури, а дъската представляваше карта на Римската империя - Европа, части от Азия и Африка. Неочаквано за мен и още повече за него играта ми тръгна, взех му темпото и със заплахи, шахове и смени го оставих с цар и пешка срещу мои цар, три пешки и кон. Той се почувствува изигран, но понеже беше инат - продължи. Беше доста унизително за него да види как си вадя ухилен царица минута по-късно, перна си царя, каза, че съм терибъл и, че ще ме повали следващия път. Междувременно се оказа, че е вече полунощ, че вечерята (специалната вечеря!) все още не е готова и Роб се юрна към кухнята да спасява положението. След половин час се оказа, че всичко е готово и ни беше сервирана супа от неизвестен произход, в която се виждаха плаващи царевични зърна. С най-голяма възбуда докторът ми предложи да ми направи сандвич с "истински" домат и като разбра, че не знам за какво става дума, скочи да го приготвя. Довлече две филии хляб, изрязано средно колело от голям домат и ме запита дали обичам домати. Казах му, че по този въпрос се считам абсолютен спец и че мога да изям на закуска всички домати, които има. Изумлението, с което посрещнаха доматеното ми самохвалство, не ме впечатли ни най-малко. Сметката ми беше елементарна. Тия "истински" домати, т.е. "слънчеви", са скъпи и след като го видях да ми сервира само едно колелце реших, че едва ли има повече от 4 или 5. Така се и оказа после - видях ги в хладилника.

След вечеря възникна въпросът за чаршафите. Бащата на Роб заяви, че никога не е бил осведомяван и си легна. Роб рови, рови из гардеробите и накрая ми нагласи легло в най-хубавата стая, която, по съвместителство, беше и главния хангар на дървената авиация на доктора. Дънканови спаха на огромно креватно съоръжение, плътно оградено от останалия свят с тъмнокафяв балдахин, поддържан от огромни колони до тавана. Прозорците бяха затулени от кафяви плюшени театрални завеси. Разбрахме се да събудя Роб сутринта, защото била "тежка на ставане".

Дънкан пробва леглото с балдахините, гарантиращо пълна изолация от реалния свят

Дойде време да взема душ и проникнах в "моята" баня на втория етаж. Навсякъде имаше постелки тип губер, които се пързаляха с изненадваща лекота по кахления под - ако не внимаваш, заминаваш си като едното нищо. Казанчето на тоалетната беше увито в плюш. Навсякъде имаше плюшени кукли, плюшени цветя, статуетки - нямаше къде да сложа четката си за зъби и самобръсначката. В ъгъла имаше параход върху куп списания. Купове списания имаше навсякъде. Всички кърпи бяха в наситен тъмнокафяв цвят - удобно, цяла година няма как да изглеждат мръсни. Нощната лампа не светеше, вероятно крушката беше изгоряла. Угасих осветлението, легнах и затворих очи. Пред мен изплува холът-гостна със златни апликации, мебели от кол и въже в стил барок или нещо подобно, ръздрънкано пиано, големи порцеланови кучета и слонове (китайски), разни големи вази, пушки, мечове, кораби и самолети, Роб седнала на пода до баща си да му помага в шахматната битка върху картата на римската империя, сянката на Дънкан, по чорапи и с чаша уиски в ръка, напомнящ ми натрапчиво моя приятел математик Будака, който, оставящ впечатлението, че се мотае, успяваше без усилия да получава каквото му е необходимо, а понякога и нещо отгоре.

Корабчета и ангелчета бдяха над неспокойния ми сън

На сутринта станах първи, на пръсти влязох в банята, взех душ, избръснах се, ритнах вратата на Дънканови, за да събудя Роб, и излязох на разходка, докато повлеканата се набута и стигне до кухнята. След като се появи, започна едно двучасово приготвяне на закуска - свят да ти се завие! Тя си беше облякла един обяснимо широк, но необяснимо дълъг пенюар, който се влачеше по земята, та не се виждаше къде стъпва и с какво стъпва. Тъкмо си мислех дали е с чехли, или по терлици и се мярна сиво стъпало - босичка! Аз, според изискванията, по чорапи, се приближих до един шкаф и веднага познах, че там си държат сладката - започнах да лепна по пода. Дебеланката взе да пържи бекон на такъв слаб огън, че само го топлеше. Добави пушени кренвирши и яйца за същата супернежна топлинна обработка. Всичко това се поднесе с препечени филии. И как успя да утрепе два часа за тия манджи ела и ми кажи!

Въпреки че предната вечер всички се усъмниха в способностите ми на доматояд и се съгласиха на експеримент, на сутринта трябваше сам да си набавя един. Поисках от Роб бяло сирене (тя каза, че има гръцко), направих си сандвич с препечена филийка и се нагласих на масата. Никакви коментари! Никой не взе никакво отношение по въпроса за "всичките" домати. Точно си преполовявах закуската и цъфна баща й, неизпълнил обещанието си да отиде "много рано" на работа, седна до мене и ми измъкна половината домат.

Попитах дали имат кафе. Докторът се възбуди неимоверно и се юрна, дъвчейки, към ъгъла, откъдето измъкна голяма дървена кутия с "най-специално кафе чак от Ню Орлиънс" на фона на прецизно подробен монолог на тема как точно се е снабдил с него. Кутията имаше две дълги пукнатини с дебелина между един и два милиметра и съвсем хлабав похлупак, а кафето предлагаше богат спектър кухненски миризми, но без компонентата, която се очакваше. Прочетох на любезния домакин малка лекция за изключително високите абсорбционни свойства на кафето и особено на смляното кафе в кухненски условия. Така си и остана прав с кутия в ръце, неимоверно шокиран от дългогодишните непредвидени и убийствени загуби на качество. Препоръчах му да си купи медицински чист стъклен контейнер с херметичен капак. Иначе слуша - на връщане с гордост ме посрещна още на вратата с нова стъклена банка в ръка и се втурна да ми прави "правилно" кафе.

Вратата на хладилника беше нацвъкана с магнити за затискане на бележки, напомнящи за най-неотложните задачи на деня и с разни съвети, без следването на които животът в Америка би бил просто немислим. На стената имаше окачени везни от Гърция, на малка масичка - камбана от Италия, навсякъде списания и разни видове възглавници, разположени напълно свободно, но така че нямаше къде да седнеш. След закуската успях да се откача от нови разговори на физико-философски теми като обясних, че аз съм шофьор и трябва да тръгваме. Роб, прегърнала баща си на прага, ни изпращаше. Аз, Дънкан, не особено нещастен, Мария и Беатрис се настанихме в понтиачето, свирнахме им за довиждане и се понесохме към Ню Хемпшир. Оставаше ни още толкова път, колкото от Тексас.

Кингспорт - Ню Лондон

От Кингспорт следваща спирка по магистрала 8, след Харисбърг, беше Уилкс-Беръ (Wilkes-Barre). На връщане от конференцията в Монреал миналата година бяхме принудени да пренощуваме там, аз жена ми и дъщеря ми, след като в полунощ, в непрестанен дъжд, задрямал за секунда по временното трасе на безкраен ремонт се събудих на тревата между двете ленти, за щастие, без никакви проблеми. Бяхме карали повече от два часа без каквато и да е индикация за удобно място за преспиване. След като се измъкнах от тревния паркинг, решихме да използваме първата излизачка, каквато и да е и накъдето и да е. Оказа се Уилкс-Беръ.

Преди да тръгнем от Коледж Стейшън Джеф, единственият американец-докторант от лабораторията ни каза, че е родом от Харисбърг и че ще бъде там, когато минаваме. Харисбърг е точно преди Уилкс-Беръ. Разбрахме се, даде ни карта, телефон и въпреки че за последния ден ни се събираше доста повече каране, решихме да спрем на гости. Точно наближавахме Харисбърг и Дънкан ми съобщи, че имал допълнителна информация. Родителите на Джеф нямало да бъдат там и не било много удобно да оставаме в къщата сами. Защото Джеф трябвало да стане в 3 часа след полунощ за да бъде рано сутринта в Нюарк и да посрещне на летището голяма група от нашия университет за конференцията в Ню Лондон. Извадихме си заключението, че сме добре дошли на гости у Джеф, но че ще трябва да се измитаме посред нощите заедно с него само след няколко часа сън. Казах на Дънкан да му предаде обратно друга допълнителна информация, че няма да можем да му гостуваме, като му дадох карт бланш така да я усуче по английски, че да не обиди Джеф. Последното, макар и малко вероятно, не можеше напълно да се изключи. Дънкан говори десетина минути и ми предаде резюме. Въпреки че всички думи ми бяха познати, не разбрах ясно смисъла на изречението, освен че има извинителен характер, но без да съм сигурен кой на кого се извинява. Попитах го дали той не се е извинил на Джеф. Дънкан ми обясни, че от това, което е казал, Джеф трудно ще си извади такова заключение. Попитах го дали след такова комплицирано изречение Джеф няма да ни чака да отидем. Дънкан с леко презрение ми каза, че можем да тръгваме и че той даже можел да кара.

След този дипломатичен епизод продължихме. Малко неочаквано за мене към 21 часа паркирах колата точно пред индийския мотел, където бях нощувал преди година. В офиса ни посрещна същата физиономия, но заяви, че нямало места. Като казах, че миналия август съм му бил гост и сега от Тексас идвам направо пак тук, собственикът се трогна и ми даде телефона на индийски хотел в съседното градче, Кингстън, почти слято с Уилкс-Беръ. Джеф ни беше обяснил, че това са миньорски центрове, които изглеждаха изненадващо приветливо: осветени, с много магазинчета, спретнати къщи, както реших, в германски стил...

В другия хотел взехме последните стаи, излязохме да се поразходим и спряхме на мост над голяма река, Саскуъхенъ (Susquehanna). Гледката беше много по-впечатляваща от рекламираната по панорамния път през националния парк Шенъндоа (Shenandoah), по който се отбихме по-рано през деня, при Стаунтън, преди Харисбърг. Много скоро стана ясно, че сме направили грешка. Единствената панорама, която се откриваше пред нас, беше очертана от върховете на дърветата, между които безкрайно се шмугаше криволичещият път с лъжливото име панорамен. Еднообразно, топло и задушно. Дънкан, диването, чете през цялото време и не вдигна очи да се полюбува на националните красоти. Чете "Жените на френските лейтенанти". Упорито я чете, три дни, четири, и стигна до стотната страница. Възхищавах се на упоритостта му. Накрая заяви, че стилът не му допадал. Казах му да решава, но да има предвид, че нямам намерение да продължавам през читалнята-парк. Кривнах по първата пресечка обратно към магистралата, а той си остана дълбоко замислен с пръст между страниците. От магистралата паркът се виждаше по-добре отдалече и отдолу.

Беше много по-приятно да се стои на високия мост над реката в миньорския град Кингстон, особено след шмугването по Skyline drive. Може и да не съм прав. Може би, ако навлезеш в гората и намериш някоя поляна, ще е добре. Или ако се покатериш на някое дърво, за да си разшириш скайлайна, т.е. хоризонта. Както и да е, денят свърши и като се изплюх от моста (не можах да се сдържа!) си тръгнах. Като че ли му сложих точка на изречението на деня.

Wilkes-Barre, мост над реката Susquehanna

Последен ден от пътуването. Беше ни омръзнало да караме. Скрантон, Нюбург, пресичаме река Хъдсън и вече сме в щата Ню Йорк. Цените растат, особено тези на бензина. Бензиностанциите са без тоалетни за клиентите, навсякъде те гледат втренчено, много-много не се тревожат дали искаш нещо. Бяхме не особено далеч от Ню Йорк, Градът, пъпа на света! На връщане щяхме да се намърдаме и там, обаче близостта му и оттук си личеше. После - Масачузетс: Дънбъри, Хартфорд, Спринфийлд, започна да му се вижда краят. Пресметнахме, че ще бъдем в Ню Лондон около 3 часа след обед. От Белоу Фолс се отбихме по страничен паралелен път през малки градчета, наредени като рядка броеница, с живописни, спретнати къщички. Във въздуха се усещаше нещо друго, нещо свежо. Дънкан просия като видя истинска английска кръчма, която, за съжаление, се оказа единствената. Спирахме тук и там, изядохме по един "френски" млечен сладолед - най-обикновен млечен сладолед с френски маниер на поднасяне. Цена - американска. Видяхме и най-странната пощенска станция, настанила се в магазин за антики. Градчето-село явно не можеше да създаде особена работа за пощата, обаче поща трябваше да има. Влязохме вътре и веднага се загубихме сред вехториите и миризмите. Ако не бях прочел отвън, че това е и поща, щях да помисля, че продават старинен пощенски комплект, състоящ се от остъклена врата и прозорец, заврян в единия ъгъл. Вратата беще заключена, но като се взряхме, се убедихме, че е наистина поща: стаичка два на два, с много шкафчета и полички, с подредени писма, документи и пакетчета. Отворено от 10 до 12 и от 5 до 7. Чиста работа. В останалото време - само магазин. Отвън имаше детска играчка, резачи на дърво, движена от вятъра. Беше наистина стара, имаше луфт в главната ос, не беше смазана и дърварите само леко помръдваха. Поогледах я по-внимателно и стана ясно, че може да се поправи, но при наличието на толкова нови играчки с батерии и електроника (Бам! Бум! Трас! Прас! Рамбо, Мистър Т., Хълк Хоган!...) естествено е да забравят за тази антика, движена от природни сили и малко фантазия. Все още си мисля, че някой вече я е поправил за радост на децата от всички възрасти.

Потеглихме и през последните двадесетина мили си мислехме, че е добре да не свършват бързо, поне още половин-един час. Ето го обаче и Ню Лондон - същинско село, с две мили от шосето за главна улица, с колежа "Колби-Сойър" (Colby-Sawyer ) от миналия век.

Colgate Hall, главната академична и административна сграда на колежа

На входа му, на видно място, табела с надпис "Gordon Conference - office". Няма как да се загубиш, чакат те, "Името, моля", етикетче с името, карта на района, номерът на стаята (аз съм с Дънкан), програмата за конференцията, вечерята е в седем, ... Изритват те за две минути, подреден, настанен и леко учуден, че след 4 дни път сега, значи, можеш да се разхождаш с ръце в джобовете, да се шляеш където ти очи видят, даже без задължението да бъдеш постоянно на лекции. В моята половина на стаята подредих вещите си в някакъв античен хибрид между скрин и гардероб, а Дънкан захвърли куфара си на земята, разрови го, измъкна някакви дрехи и така го остави изтърбушен да лежи цяла седмица.

Ню Лондон

Стаята ни не беше малка, но с малки прозорци и тъмна. Разбираш колко е тъмна, когато светнеш лампата - я имаше 20 вата, я не. Английски икономии. Напомняха ми за първия хазаин в моята студентска София, който периодично съветваше тримата квартиранти първокурсници да си сменят лампата с по-слаба, за да не им се повредят очите от стоватовата крушка.

Таванът на стаята беше модернизиран с няколко душчета за в случай на пожар. Ако се бяха сетили поне едно-две от тях да сложат в банята, цена нямаше да има - на десет стаи и 20 персони имаше 1 душ, 2 тоалетни и 3 умивалника. Кабинката с душа беше като изправена кутия за моливи - ако се наведеш инстиктивно да вдигнеш нещо изтървано, там си оставаш - ще те намерят на колене и, както прецених, ориентиран към Мека. Нещо повече, ефективните му размери бяха по-малки от геометричните, тъй като естествено се пазиш да не се опираш в стените. За всеки случай. Имаше двама-трима с по-големи шкембета, за които гарантирам, че са изкарали една седмица с мръсни крака.

Крановете на умивалниците не се развъртаха, а се усукваха, на пружина, пускаха вода само ако ги държиш. Чисто и просто си задължен да се миеш по американски - пълниш с вода запушения умивалник, добавяш сапун и си "переш" вътре ръцете, т.е. пренасяш се в миналия век за санитарна обработка в леген. Изплакването от сапуна обаче става само едноръчно. Колкото-толкоз. От всички горни придобивки на икономията до тоталната икономия оставаше само една крачка, която можеше да се направи от съображения за елементарно удобство, а беше и очевидна - нищо нямаше да ти стане, ако не се миеш една седмица! Особено ако не си първи и някой преди тебе е оставил дантели мръсна пяна по умивалника. Бях в доста по-изгодна ситуация от Фидел Кастро, който бе обявил през 60-те години на миналия век, че ще се къпе веднъж на две седмици - режим, който се предполагаше да продължава до победата на Революцията в цяла Латинска Америка.

Иначе психически всички си бяха много освободени. Ходеха си боси навсякъде - и в банята, и в тоалетната, и в умивалнята. Само аз бях с предразсъдъци и си носех джапанки за похода до санитарния възел. Един правеше впечатление на голям чистофайник. Като се изкъпеше и избършеше след душа постилаше кърпата на земята и стъпваше на нея, за да се облича. След което си шляпкаше босичък до стаята. Друг, като героя на Юрий Олеша, си пееше в клозета и си тактуваше с крак, трудолюбиво и монотонно, пляскайки с цяло стапало - вратите и преградните пана на тоалетните бяха доста високо подрязани, та се виждаше даже коляното му.

Извънредно реномираният колеж, само за момичета, имаше полуказармена уредба и с дресировка, предполагам, в спартански дух. Може би и футбол играеха - имаше съответното игрище. За спането - пружинено легло, застлано с дантелена покривка от доста дебели конци и одеалце, много тънко, едноцветно, тъмносивозеленикаво, сгънато на единия край. В началото можеше да помислиш, че покривката е само за украшение, но почти веднага откриваш, че може да се използва и за друго - топли повече от одеалото. Шкартирах пижамата и спях с анцуг, което си беше екстра лукс - да се чувстваш позамръзнал след тексаските горещини. Подовете на стаите бяха от дъски, чисти, никакви килими. За лична употреба се полагаха малко бюро, скрин-гардероб с 4-5 чекмеджета и огледало. На долния етаж имаше общ хол, доста голям, с канапета, маси и телевозор. В мазето - пералня и обща кухня.

Ако излезеш на главната улица, веднага вдясно можеш да видиш старата академия "Колби-Сойър", която е вече музей. Срещу нея има сладкарница, цветарски магазин, парфюмерия, сергия с детски играчки с много цветя наоколо. Веселичко! Зад сергията се вижда сградата на съда и колата на шерифа, която не видях да помръдне от мястото си цяла седмица. В нашия тексаски град, Коледж Стейшън, полицейските коли обикаляха постоянно, но това там си беше, в сравнение, много голям град.

Ако продължиш на запад, вдясно се вижда по-особена къща с магазин за бомбони, който така и не видях отворен. По-надолу, пак вдясно, се намира механа на името на някакъв светия, където предлагат "Strong waters", но ние с Дънкан, по негова препоръка, поръчахме истинска английска бира, наместихме се на една от тежките маси, сковани от груби дъски, и после си платихме като за най-луксозен ресторант. Там решихме, че можем да не ходим на другия ден на лекции и да прескочим до Белите планини (White Mountains), които заемат една четвърт от щата Ню Хемпшир. Карта вече имах.

Сградата на съда, сивоснята кола на шерифа и на преден план сергия за играчки

Преди два дни, след като обядвах, се качих в колата, карах накъдето ми видят очите, завивайки в посока, която ми изглеждаше с нещо привлекателна. Слънчево, хладничко, след тексаската потилня - рай. Карах около час и спрях до една бензиностанция в едно по-голямо населено място. Купих си карта на щата, разгънах я и попитах продавача къде съм. С малко странна усмивка и подчертано любезно последният заби пръст в картата - Франклин. Утре, след закуска, тръгвахме отново натам, после към Тилтън и по магистрала 93 - право на север към Белите планини.

Към Белите планини

Първата цел се оформи по пътя: Kancamagus Pass, проход, временно кръстен от мене Кангаманга, защото не бях чул добре името му. Бяхме спрели в малка бакалия за кратка почивка и собственикът, разбрал, че пътуваме малко напосоки, не ни пусна, докато не обещахме, че ще минем през прохода: "Божествен! Не можеш да караш колата! Такива картини!". После, като се сетих за карането през парка Шенандоа, реших да намаля с 50% божествеността на очакваната гледка през Кангаманга. Впоследствие се наложи да намаля още 25%, но тия 75% дето ги съкратих, можах с чисто сърце да ги сложа и на градчето Конуей и на изкачването до връх Вашингтон.

След Линкълн завихме по Канкамагъс. Бях предал на Дънкан бакалските суперлативи и само го бройках кога ще почне да си чете книгата "Жените на френските лейтенанти". Книгата я нямаше обаче - изглежда само това беше причината. Красиво горе-долу като в Шенандоа, малко по-открито, нищо особено. Пътят вървеше доста ниско, в долина, по бреговете на река, която пресича планината. Белите планини не са високи, но пък на връх Вашингтон, 1917 м, през 1934 е измерен най-силният вятър в северното полукълбо, 372 км/час.

Беше вече около един часа и Дънкан заяви, че е гладен. Влизах му в положението. Той не закусваше последните три дни, релаксираше. В деня на пристигането ни в Ню Лондон, в неделя, ми заяви, че на другата сутрин иска да бяга с мене. Точно в 7 му помогнах да стане и хукнахме. Обаче нали не знаем околностите! Зацепихме по един страничен път, който скоро тръгна надолу доста стръмно. И няма отбивки. Бягахме десетина минути, Дънкан - свеж. После обърнахме обратно. Наполовината му казвам, ако е изморен, да спрем, а той само сумти, англичанинът му с англичанин, и тръска глава: Не! Бил окей. Продължихме, свърнахме на тенис корта до футболното игрище и аз започнах да правя малко гимнастически упражнения. Натиснах го и него, но не проявяви особен ентусиазъм. Опита се да клекне няколко пъти, направи пет-шест лицеви опори, едно набиране на ръце на лоста, помогнах му за още 2-3 и се отказа. Като се върнахме в стаята, се тръшна на леглото и каза, че съм го довършил, че му се лежи и че не му се ходи на закуска. На другата сутрин ми каза, че няма да бяга, ще си почива но в сряда - Да! Обаче по равното, по главната улица. Така и направихме: 10 минути на запад, 10 - обратно. Но като му казах, че отиваме на тенис корта за силови упражнения, зави към стаята и като се върнах, го заварих да спи. На закуска другият наш англичанин, Найджъл, и Джеф ме попитаха какво съм правил с Дънкан. Стана ясно, че се е оплаквал, до каква степен не ми беше казано, но добавиха, че имало и друг проблем - стараел се да напълнее.

Та на Кангаманга, около един часа, Дънкан вече беше огладнял, а нямаше и книга. Спряхме спешно на някаква отбивка до малка рекичка и Дънкан, дъвчейки, ми призна, че най-упорито се стараел да качва килограми, работел по някаква система, но свалял постоянно. Особено го тревожели пропуснатите закуски последните дни. Бях готов да се обзаложа, че жена му Робин се старае да сваля, а постоянно качва. Интересен случай на взаимна и разнопосочна специфична завист. Каза, че харесвал храната, която купувам, и омете за допълнително половината от моята френска франзелка. Оживи се видимо и даже подгони две найлонови торбички, понесени от вятъра. Прибрахме се и потеглихме нататък. Веднага се появиха много по-добри места за спиране и обедна почивка - реката беше открита, по-голяма, като реката до Рилския манастир, хора се къпеха. По едно време, към 2.30 часа, Кангаманга свърши. Казвам му, Дънкан, денят се очертава тъп. Нищо интересно не може да има в ниското, само градчета. Досега планина не сме видели, давай да се качваме на връх Вашингтон, там няма дървета и ще има изглед. Той се съгласи и завихме към Конуей. В градчето трафик, кола до кола, обаче приятно. Пълзим по главната улица, всичко наредено, натъкмено, кафене до кафене, ресторанти, магазини, градинки, пейки, масички, сенници, цветя, басейни, деца, бебета, кучета, красиво облечени хора... Умихме си очите от Кангаманга.

Докато наливах бензин, ни обясниха, че след 15-20 мили е отбивката за връх Вашингтон. Стигнахме до нея и завихме. Стоп! Специална станция - частен път до върха. Плащаш, дават ти билет, специална грамота и един лозунг "Тази кола се е качвала на връх Вашингтон", който се поставя на задния прозорец и който може и да впечатли някое равнинно тексаско диване.

Дънкан шофира. Нагоре е по-лесно, не го сменям, карал е само 40-50 минути. Понтиачето е добре, почти празно с двамата пасажери, единият от които даже с поднормено тегло. Само след пет минути става много стръмно, включваме на "планинска" и си помислих, че тексаското понтиаче се е шашнало от изненада (забравени възможности). Караме нормално бавно, с почти средна газ, без форсиране. През 3-4 мили по тесния път има отбивки за почивка и варели с вода. Насреща ни върволица от слизащи коли. Някъде към първата трета от пътя дърветата свършиха и се откри първият свестен изглед. Почти веднага усетих миризма на феродо. Или на изгоряла изолация на кабел. Поглеждам термометъра за антифриза - малко висок, но няма прегряване, нормално за такова катерене. "Спирай, Дънкан!" - казвам - "Искам да подгледна мотора. Спирай, но не гаси!" На ниски обороти моторът се охлажда най-добре. Вдигам капака, душа като ловджийско куче - нищо! Само малко мирише на изгоряло масло, но то е или защото съм капнал отвън като съм наливал, или защото малко е пуснало отнякъде. И това е нормално. Нивото на антифриза се беше покачило, но и това не е изнедандващо. Починахме за всеки случай 2-3 минути и пак потеглихме.

Става още по-стръмно, не му се вижда краят. Частен път, право нагоре, с минимални завои, всеки спестен метър - печалба. Отдясно табела с надпис 4300 фута, т.е. изминали сме две трети. Реших да спра пак, защото отново ми замириса на прегрято феродо. Имаше и други спрели коли, но вътре имаше по пет души. Асфалтът беше свършил, пътят беше пясъчен, тесен, насреща постоянно слизаха коли, но бавно, изглеждаше опасно. Коментарът на Дънкан беше, че усещал празно зад себе си и имал чувството, че се катери към небето. За успокоение се скри зад една трънка да се разпише. Въпреки че хижа Алеко е на по-голяма височина, пътят е нормален и не разбираш кога пристигаш. Тука усещането беше, че си се качил поне на 4-5 хиляди метра.

Потеглихме и ето че сме горе. Два големи паркинга, на видно място стои камионче-влекач с голяма намотана верига и надпис: "Не теглим нагоре!" Разбирай, теглим само ако си в шанеца или някъде по-надълбоко. Обличаме моите две якета - Дънкан е тръгнал само по ризка, а температурата е 6-7 градуса. Смесваме се с тълпата. Има поща, наблюдателна станция, музей, магазин и гара (Cog railstation), където няколко смелчаци тъкмо се товареха на малко влакче. Казаха, че ще тръгне всеки момент. Спряхме да погледаме. Гледаш и те втриса. Локомотивчето малко, старо, кърпена работа. Машинистът омазан, с гаечни ключове в ръцете - ако не го поправя постоянно, ще спре. Я може да спре, я не. По такъв наклон! Казват, че е най-старото в света. Зяпачи много. Ето, тръгва надолу и още надолу и още надолу. От комина му излиза бял пушек. След малко в далечината се задава друго. Катери се обратно, с машината отзад - бута вагоните и бълва черен пушек като кремиковски завод. И пълзи, ако се разбързаш, ще стигнеш преди него - прави 3 часа до върха. Като пристигна на гарата, се видя, че го кара симпатично момиче, явно ученичка в локомотивно училище, а до нея се хили печен и омазан машинист.

Влакчето (Cog rail) до връх Вашингтон, Белите планини

Дънкан на върха

Влизаме в музея-магазин, купувам един албум за Белите планини, няколко картички и пращам едната до София. С печат от върха. Ако не е получена, сигурно още слиза надолу.

Ето какво прочетох на адреса (The Mt. Washington 2007) за една традиция, която е в сила, ако се катерите към връх Вашингтон и ви застигне влакчето. Такава една традиция, която, ако не я следваш, не можеш да се считаш за истински турист на дълги разстояния (thru hiker).

Традицията си е традиция, няма заобикаляне. Да се надяваме, че ви е ясно какво значи това. Сега да продължа... така... задава се, значи, влакчето и минава точно пред мене, аз се усмихвам леко, обръщам се в обратната посока, разкопчавам и смъквам шортите си, разлюлявайки белия си задник. И пак повтарям, традицията е такава.

Надолу карам аз. Не слагам колан, за да не ми пречи. Дънкан ме гледа под око и чака обяснения. Казвам му, че е очевидно - ако се наложи да скачаме в движение, няма време за разкопчаване. Пускам надолу на "планинска", най-бавната. По правилото: на каквато скорост се качваш - на такава слизаш. Гледам да не натискам спирачка. Излиза доста бързо и започвам да настигам колите. Дънкан ме гледа под око, но си мълчи. Пак замириса на феродо, а не бях натискал спирачка. Чак сега разбрах! Като се качвахме миризмата идвала от слизащите коли! Диванетата с по-слаби нерви постоянно натискат спирачки, феродото гори, вони, а аз съм се съмнявал в понтиачето! Спирам да ги изчакам да се натътрят и после пак потеглям както си му е редът. Вдясно през известни интервали имаше варели с вода, отбивки и големи надписи да спират и да си охлаждат спирачките - феродото като прегрее става плъзгаво и...

Доста бързо се спуснахме и решихме, че денят наистина получи връх в истинския смисъл на думата. Върнахме се в колежа късно, изтървали вечерята и Дънкан в паника се засили към ресторанта. Затвориха под носа му и той си купи сандвичи от дрогерията. Дъвче и дебелее, с голямо усърдие, но явно семейният живот му сваляше килограмите.

Утре беше петък, последният ден от конференцията. Две последни лекции преди обед и после потегляме. Планът ни беше да пренощуваме някъде на 20-30 мили преди Ню Йорк и събота рано сутринта да се придвижим до Манхатън. Ник румънецът ни даде карта, определи маршрута и обясни точно къде можем да паркираме, за да се придвижваме из града с метрото. За един ден не можеше да се види много, но не искахме да пропуснем добрата възможност за шофиране през Ню Йорк - събота!

Ню Йорк

На 15 август, след обед, тръгнахме от Ню Лондон по известния ни маршрут: Сунапи, Нюпорт, Клеърмонт, после по магистрала 91 през Спрингфийлд до Хартфорд. Това беше отсечката, по която дойдохме до Ню Лондон. Сега, от Хартфорд, продължихме по 91 до Ню Хейвън на океана и там взехме магистрала 95 покрай брега, минахме Бриджпорт и спряхме в Норуок да пренощуваме. По мои пресмятания, до Манхатън имахме около час, час и половина каране. След справка излезе един час. Намерихме някакъв мотел, настанихме се и излязохме да се поразходим към пристанището. Пред нас в далечината светеше Лонг Айлънд, в тъмнината едва се очертаваха рибарските лодки, които се прибираха. Имаше две спрели коли и един мотопед Puch. Заговорих собственика, похвалих мотопеда и му казах, че през ученическите ми години в Шумен, през 1956-60, една от най-известните марки мотопеди беше Puch, заедно с Kaptein и NSU. Не му казах, че мой фаворит беше NSU, бърз и безшумен, следван от Kaptein.

1957 Мопед NSU

1956 Kaptein AV3

Собственикът на Пуха излезе унгарец, преселил се като дете в Америка, работел като дизайнер на несесери и други комплекти за парфюмерията. Връщал се от риболов. Каза, че преди два дни около Лонг Айлънд хванали най-голямата акула до момента, the great white, световен рекорд. Налапала тройна кука с размери колкото главата ми.

Вечерта решихме да изпием по една бира и се отправихме към центъра на градчето. Намерихме доста уютна кръчма. Всичко пие без мезе. Дънкан каза, че и в Англия било така - хапват вкъщи и после само пият. И то много. За да се предотврати такова пиене, затваряли кръчмите от 17.30 до 20.30 часа с разчет мъжете, като добри бащи, да се приберат първо вкъщи да вечерят, да свършат някоя работа, пък после, веднъж вкъщи, можело и да не излязат. Обаче сметката излязла крива. В пет без петнайсет кръчмите се пълнели и само за 45 минути бащите били "готови" за изнасяне след 4-5 големи бири на екс. Не знам какво е положението сега, но системата не проработила.

На сутринта беше мъгливо, ръмеше, едно такова църкаво време. В съседната стая се бяха настанили две дебелани, чиста провинция. Чукат на вратата, питат ме как да тръгнат с голямата си кола за Ню Йорк и дали да тръгват изобщо. Казах им да си напълнят резервоара до горе, да си пуснат климатика (беше много влажно и топло), да си изберат някоя кънтри радиостанция или касета и да карат направо, без да сменят ленти. Да не се интересуват от другите коли, да си карат като повечето американци. Останалите да му мислят. Хилиха се, хилиха се, излязоха и след десетина минути ни казаха, че си поръчали екскурзия с автобус. Казахме си по едно учтиво довиждане, потеглихме и почти веднага навлязохме в предградията на Ню Йорк. По аутобан 95, Cross Bronx Express, стигнахме до горната част на Манхатън, завихме по Henry Hudson Parkway и се спуснахме по западната му част надолу към носа по продължението на река Хъдсън. Грамадите на небостъргачите вляво и кейовете вдясно ми напомниха филмите за мафията. Ник ни беше казал, че преди да стигнем до носа (около Уолстрийт), да отбием вляво и да се опитаме да паркираме. Последвахме съвета, повъртяхме се, върнахме се обратно на крайречния булевард и продължихме към носа. Оказа се, че можем да паркираме точно до Световния търговски център, в подножието на двата близнака небостъргачи и то само за 10 долара.

Дъждът беше престанал. Повъртяхме се между групи екскурзианти, колички за закуски и напитки, около един фонтан и модерна скулптура, където се увековечихме на няколко снимки. После се отправихме към Уолстрийт, сериозни и замислени за финансовото си положение, както се полага на такова важно място, където лампите светеха и през деня, а дневна светлина се виждаше само ако гледаш право нагоре. После се отправихме към Бродуей, където настроението ни стана, естествено, по-лекомислено. Решихме да се разделим, разбрали се за среща на паркинга в 5 часа след обед, всеки потегли по собствен маршрут.

Беатрис, Дънкан и Мария на Бродуей

Уолстрийт

Моят план беше да посетя един или два музея и да се поразходя час, час и половина по улиците, за да усетя атмосферата на Града. На Уолстрийт взех метрото към 86-та улица и Сентръл парк. Целта ми беше музеят Гугенхайм, на ъгъла на 5-то авеню и 88-ма улица. Там вече имаше голяма тълпа хора, чакащи да отворят. В десет часа влязох и тъй като нямам навик да питам много-много, тръгнах нагоре по спиралната пътека и скоро забелязах, че само аз се движа срещу потока. След като се изкачих до горе разбрах номера: всички поне малко съобразителни или поне малко интересуващи се хора нормално вземат асансьора до последния етаж и после разглеждат експонатите като слизат, без усилие. Оказа се, че имам предимството да видя повторно всичко, вече по нормалния начин, без ни най-малко задъхване. След като поразгледах няколко албума стигнах до заключението, че експонатите се менят периодично.

Купих малък албум с 60 репродукции от колекция на Пеги Гугенхайм. Спомням си, че по-късно в писмо до децата малко поразпуснах фантазията си, че съм се почувствувал и аз едва ли не колекционер, че съм виждал себе си в ролята на интерпретатор на картината "На плажа" от Пикасо, изобразяваща две женски фигури на преден план и една с неопределен пол, подаваща глава иззад хоризонта. С лодка играчка залепена между "дланите" на една от дамите. Синьото е вода, писах, сигурно, понеже има лодка и става дума за плаж. Изобщо, продължавах, може да си мислиш каквото си искаш и това е приятно, но по малко странен начин. Не се ангажирах да описвам в детайли другите 59 картини, но добавих, че общо взето, когато ги гледаш, мислите ти описват подобни и свободни от ограничения криви. Картини, разнообразни от гледна точка на цветове, детайли и липса на всякакви детайли, което поражда чувството, че някой плахо се опитва да установи ред в цветен хаос, създаден от странни физически закони.

"На плажа" от Пикасо

Спомням си, че видях веднъж в Нейшънъл Джиографик статия на тема "Градските боклуци" с няколко снимки на цветни купища, в които се виждат невъобразими комбинации от предмети, истински цветен хаос. Сякаш четеш нещо ново и трудно за разбиране - след първото прочитане оставаш с впечатлението, че стоиш пред такава объркана, даже цветна купчина и се чудиш откъде да започнеш да я подреждаш, да сортираш. Обикновено стигаш само донякъде. Проправяш някоя пътечка, ходиш по нея и се чудиш накъде после. Оставен си сам на себе си да правиш каквото искаш, да мислиш каквото искаш. Може и само да зяпаш, разбира се.

За почивка излизам и тръгвам по 5-то авеню. В долния му край към Уолстрийт се намира един от най-богатите търговски центрове в света. Само за зяпачи и милионери. Няма да вървя дотам, защото е далече, започва да вали, а не ми се слиза в метрото. В посока към музея Гугенхайм си струва - вагоните му, нашарени с графити, те подготвят психологически за среща с абстрактното изкуство.

Вдясно е Сентръл парк с езерото, около което бягат жителите от съседните квартали, а вероятно и от по-далечни, защото видях, че в един вагон се е настанил някакъв клуб на бегачите, които точно в момента имаха някакво събиране с раздаване на награди. Обиколката на езерото (наричат го резервоар) е около две мили. Постоянно го обикалят, през целия ден.

Продължих надолу към музея "Метрополитен", разположен в Сентръл парк, до 82-ра улица. Тръгнах най-безцелно по Медисън авеню, после по Парк и Лексингтън, позамръзнах и реших да вляза в някакво кафе-ресторант. Поръчах си чай. Симпатична черна дама се беше настанила на съседната маса и се бореше отчаяно с огромна риба в чиния с размерите на тава. Яде, яде, успя да стигне до половината и се отказа. Запали цигара, облегна се с облекчение и се втренчи с любопитство в самотната чаша чай, проспектите от музея Гугенхайм и накрая в мене. После се усмихна. И ми махна за довиждане, когато станах да излизам.

За музея Метрополитен имах три часа, време достатъчно, както мислех, да се обиколи набързо, почти на бегом. След час и половина стегнато темпо стана ясно, че почти нищо няма да видя и, препълнен от бързо менящи се впечатления, реших да се предам - започнах да се разхождам, завивайки или спирайки, където очите ми видят "нещо интересно". В ушите ми периодично нахлуваха възбудено-тревожни възгласи на поизкълчен английски, "Ела тука, ето един Рембранд!", "Ето го и Гоген!", "Оо...о, този е много известен!", ориентирайки ме в каква зала съм, без да се налага да чета по-подробно.

Трябва да ви уверя, противно на всякакъв здрав разум, че такова хаотично разглеждане може най-бързо и съвсем естествено да ви отведе до изхода на всеки музей. Поне такъв е моя скромен личен опит. Нищо чудно, че в четири без няколко минути бях на изхода и със смесени чувства на облекчение и съжаление се насочих към метрото. Доста бързо пристигнах до близнаците небостъргачи и, чакайки колегите, започнах да правя кръгчета: навсякъде колички със сандвичи, кафенета, ресторанти и никъде тоалетни. Влязох в търговския център и в приземия етаж намерих една с големи възможности, в която кипеше най-усилена дейност: кой се бръсне, кой се мие по-основно, а един така се беше развихрил да пере, че чак му завидях на умението да се чувствува у дома си. Усуква нашият, не си играе. Едни такива големи парчета пере, чаршафи ли, дълги долни гащи ли, не ми стана ясно. И напълно съсредоточен, все едно, че никой няма край него! Изобщо, къде е Зощенко с неговата "Баня". Малко се менят хората, дай им само възможност да ти го покажат.

В пет часа се насочих към колата си и я намерих завряна в единия край на паркинга, плътно заградена от други. Започна едно маневриране с леко изпотяване, свят да ти се завие: тая кола напред, оная назад, ти наляво, после обратно, пак напред, промъкваш се на милиметри между другите коли и ако не е един от пазачите да ти дава знаци най-строго и усилено, там си оставаш. Както и да е, натоварихме се, аз на волана и потеглихме нагоре по същия път покрай реката.

Завих по Канал стрийт и почти веднага попаднахме в такава гъста тълпа от хора и коли, че се движехме на тласъци от по половин метър и то май бутани от пешеходците. По пъргавите прескачаха ловко през колата ми, леко стъпвайки на капака на мотора.

Канал Стрийт (Canal Street, Little Italy; оffice of tourism.org)

Оказа се, че сме се набутали в някакъв голям пазар, за щастие, по главната му артерия. След като се измъкнахме, продължихме покрай Китайския квартал и пресякохме реката (East River) към Бруклин. Вместо на юг, тръгнах погрешно в обратната посока по аутобан 278 (Brooklyn Queens Expressway) благодарение на упътванията на дамата до мене, която малко нервно изпълняваше ролята на навигатор. Направих наслуки кръгче някъде из Бруклин и намерихме някаква влизачка към 278-юг. Пред нас - спрели коли, което означаваше вливане в аутобана от място, без засилване. Най-лошият вариант е когато има средно голям трафик - колите се движат бързо, няма достатъчно големи интервали, за да се вмъкнеш безопасно, а шофьорите не ти дават път както е при плътен бавен трафик. Направо не те забелязват, че стоиш на входа, а отзад пък надуват клаксоните. Става ти неудобно, затваряш очи и се гмуркаш с надеждата, че ще се пазят от тебе, тъй като опасността е еднаква и за двете страни. По тази рецепта се качихме на 278 на юг и по тесния мост Verrazano (плаща се) се прехвърлихме в Статен айлънд, прекосихме го, прехвърлихме се на аутобан 95 (New Jersey Turnpike, платен) и най-накрая си отдъхнахме на аутобан 287, но едва когато стигнахме градчето Метучен. Измъкнахме си опашката. Следваше прекачване на 78 в посока Бетлехем и Алентаун с цел да наближим Харисбърг, за да можем на другия ден, в неделя, да се доберем до Дънкановите роднини в Кингспорт.

Стъмни се, заваля, безкраен ремонт на пътя. Опитахме се да се отбием и да намерим място за спане - няма. Дънкан ме беше сменил след Ню Йорк, обаче в дъжда и лошия път не се чувствуваше уверено. Върнахме се отново на аутобана и твърдо решихме да караме до Харисбърг. Стигнахме и спряхме пред първия миризлив хотел, в който явно някои семейства си живееха постоянно. В мазето имаше бар, който играеше ролята на клуб. Дънкан захвана разговор със стареца барман, а аз излядох да напазарувам за утрешния преход. Рано в неделя се надигнахме - няма джан-джун. Ако искахме, можехме да ги изнесем. Времето идеално, синьо небе, пътят познат, това, което ни чакаше в Кингспорт - известно, а оттам още два дни до Тексас. Всекидневие. Просто си караш, зяпаш, спираш, тръгваш, бензин, масло, това-онова. Усещаш страната. Така както си пътуваш и няма нищо особено интересно.

Изненадващо, в Кингспорт, кoгато се отбихме да приберем Роб, нямаше нито разговори на научно-философски теми нито игра на шах. Имаше чудесна зеленчукова супа, първата свясна чорба поднесена ми на американска земя. Вечеряхме навреме, после аз клюмах пред телевизора, на който Джейн Фонда и Джак Лемън разиграваха "Китайски синдром". Дънкан обсъждаше с Роб финансови проблеми, т.е. как да изведат семейния си бюджет от състояние на пълен крах до нормалното му катастрофално състояние (дебеланката я бяха изгонили от работа). Докторът си попийваше уиски и човъркаше поредния самолет. Бяха ми обещали супа за закуска, но на сутринта не можах да открия следи от нея. Останалите яко си похъркваха и в 8.30 реших, че е по-добре да тръгнем гладни, отколкото да чакаме до 11. Домакинът се бръснеше, тананикайки, и ни махна за сбогом от банята - бил много щастлив да ни срещне. Дънкан и Роб така и не успяха да се разровят изпод кафявия балдахин толкова рано. Потеглихме. Утринта беше умита от снощния дъжд, понтиачето доволно мъркаше, зад гърба ми южноамериканският антураж чуруликаше на неразбираем испански, пред мене имаше още само 1 300 мили до лабораторията, където сигурно ме чакаха новите последни идеи на Джомб.

УЕБЛИОГРАФИЯ

The Mt. Washington 2007: The Mt. Washington Cog Rail. // Trail Journals, 27.07.2007 <http://trailjournals.com/photos.cfm?id=285568> (3.04.2014).

© Александър Гочев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.04.2014, № 4 (173)