Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕМИГРАНТ (1)

Александър Гочев

web

Сипе сняг. Ниво 3 - пътна опасност. Ако те хванат да караш, ще те арестуват. За мен не важи, защото няма как да стигна до шосето - пътят през двора ми дотам, около 300 метра, е затрупан. Чакам Бен Ленер, моят единствен американски приятел, да дойде да ме разрине. Идва, когато му е удобно, без да предупреждава и без да е викан, когато сметне, че има нужда от снегорин. Понякога пристига много рано сутрин, на път за вкъщи, след като е работил непрекъснато едно, две, че понякога и три денонощия. Не иска да чуе за заплащане, обяснява ми периодически, че му взема не повече от десетина минути, добавяйки с усмивка, че пътят му за вкъщи така или иначе минава покрай моя гараж. Ние ставаме рано за работа и, ако има повече сняг, го дебнем, за да можем поне да му предложим от нашите сандвичи на грил със сирене "Пепър Джак" и чаша кафе. Той си мре за тях, както и за моя шуменски кебап или за класически свински пържоли предварително леко напудрени с брашно. Казва, че само баба му ги е приготвяла така, но не е достигала такива български висоти.

Бен се появи преди около пет години, заедно с негов приятел, Брайън, който трябваше да окоси ливадата, обрасла с човешки бой бурени и дребни храсти, купена, за да строим къща. Брайън, мощно сложен младеж, висок около един и деветдесет, пристигна с огромен старинен едноцилиндров трактор само с едно предно колело, който влачеше тежка браноподбна метална косачка за буш-хогинг, правейки на дреб всичко в една ивица широка около два метра.

Сега гледам през прозореца на втория етаж побелялата ливада с двете замръзнали езерца, обградена в далечината от високи дървета, пред които се мъдрят 4-5 съседски къщи почти винаги без признаци на живот. Тишината пищи в ушите ми и прави картината още по-нереална. Как стана така, че се озовах от провинциален български град в средата на Охайо, един от царевичните щати на Америка? И как стана така, че скоро ще станат 20 години, откакто пристигнах тук, и 24, откакто стъпих на американска земя? Как стана така, че и като пътувам за България, и като се връщам обратно, имам чувството, че си отивам у дома? Дали съм се променил? И как? По всичко си личи, че едва ли ще узная отговорите на тези въпроси, както и на този дали съм оставил някакви следи в паметта на тези толкова различни хора, които срещнах. Може би ще мога да отговоря, след като сложа точка на най-дългото "съчинение", което съм писал, все още под вечно неодобрителните погледи на моите учители по български език от прогимназията и гимназията, с които винаги имах някакви недоизяснени принципиални проблеми. А даже и да не мога, едва ли ще има особено значение и за мене, и за предполагаемите читатели, както няма особено значение и вярната диагноза за неизлечимо болен, за когото не се и знае дали няма да надживее повечето здрави.

 

ТЕКСАС

Първи дни на американска земя

През февруари 1985 потеглих за Тексас по покана от професор Джомб от Texas A&M University с два куфара, в които набутах малко дрехи и много книги, статии и записки, тъй като бъдещият ми шеф беше формулирал много общо научния проблем, който най-вероятно щеше да се разпадне на по-малки проблемчета в зависимост откъде може да подухне вятърът на неизвестното. Както се оказа, вятърът в американските академични среди е преди всичко финансов и смяната на посоката му е много по-малка катастрофа от пълното му спиране. Това стана ясно малко по-късно, а пълното и отрезвяващо осмисляне на ситуацията взе две години, по време на които главната ми задача беше да пиша проектодоговори за финансиране на най-екзотични научни проблеми. Направих пътека до библиотеката, но и куфарите свършиха много добра работа. Началната тема беше практически сритана в кюшето.

От БАН официално ми беше разрешено да самофинансирам джобните си разходи с щедрия максимум от 36 долара, които закупих служебно. Пристигнах на летището в Ню Йорк късно след обед, а връзката ми за Хюстън беше на другата сутрин. Стана ясно, че 36 долара са достатъчни да наема такси, което може да ме закара по средата на пътя до най-близкия евтин хотел. Тези на летището бяха много над социалистическите ми възможности. При това положение започнах да си припомням правилата за действие при разни неприятни сценарии за пренощуване на летище "Кенеди", които опитни колеги бяха украсили с живописни подробности. Обща, но не най-фатална черта на почти всички беше изчезване на багажа и парите. С ехидна усмивка си представих изненадата на апашите при вида на плячката от 36 долара, но направо изстинах при мисълта, че книгите и записките ми могат да изчезнат. Решението беще очевидно. Дадох куфарите на багаж след като смених шлифера с препатилото "бойно" яке, сложих си тъмните очила (с диоптър за късогледство), нахлупих си кафявото борсалино, останало от баща ми, което най-гордо бях взел, за да се конкурирам с тексаските каубои, и само с една чанта се нагласих на място, откъдето можех да наблюдавам всичко при напълно осигурен гръб. Оказа се, че не съм единствен корабокрушенец - поне още тридесетина пътници се бяха разположили за нощувка, някои от които най-непредпазливо и противно на всички основни правила, се бяха изтегнали на пода и даже блажено похъркваха. Спящи жертвени агънца! Някъде след полунощ, през цепките на клепачите си, забелязах странна подробност - около мене имаше свободно пространство, полукръг с радиус около 4-5 метра. Всички останали бяха разположени в доста рехави, но все пак групи. Отговорът дойде бързо и чак ме разсъни за малко. Борсалиното и тъмните очила! И без багаж, само с една чанта. Тип и половина! До сутринта си подремнах доста по-спокойно на пресекулки - друго е като знаеш, че се пазят от тебе. След около година, в друга доста по-куриозна обстановка, се наложи пак да използвам същата дигизировка. Разбира се, не се знае дали може да се говори за възпиращ ефект върху околните, но за позитивен психологически ефект върху изпълнителя гарантирам.

В Хюстън ме посрещна френско семейство с огромна за моите български сетива кола - Меркюри Сейбъл. Мишел, колежка, постдок при Джомб, с чаровна френска усмивка и присвити очи, оценяващо огледа комбинацията яке-борсалино и изкомандва съпруга си да ми помогне с куфарите. Натоварихме се и потеглихме към Коледж Стейшън, малко градче на стотина мили от Хюстън, половината население на което, около 40 000, се дължеше на обитателите на Texas A&M University. След час и половина пристигнахме, спряхме пред малък хотел, оставих багажа си и продължихме за лабораторията.

Научният състав на лабораторията беше пъстър: шест души от Индия, двама от Полша, един бразилец, един от Венецуела, един тайванец и двама китайци, един от Югославия, един от Мексико, двама американци, Мишел и аз. Представиха ме на професор Джомб, получих аванс 60 долара от собствения му портфейл, показаха ми работното място и с това официалната програма за деня приключи. Помотах се наоколо, докато изчаквах новоназначения си чичероне, Пани, да приключи работния си ден, за да ме откара обратно до хотела. Той беше индиец, приблизително на моите години, който много успешно компенсираше невисокия си ръст с отсечена делова реч, напомняйки ми по поведение и размери старшина Миров от гаубичната баратарея на поделение 65040 в Шумен през 1960-62.

Колата на Пани се плъзгаше мазно и тържествено по шосето без нито една дупка, което се оказа и главната магистрала на градчето. Бавното каране не беше специфично за него - за почти 25 години в САЩ не съм видял един индиец да превишава скорост или да сменя ленти през няколко минути за по-бързо придвижване. Да не говорим за китайците! Вероятността на челото на предизвикана автомобилна колона в САЩ да се намери китаец или китайка е поне 50% и постоянно се увеличава пропорционално на концентрацията им като останалите проценти (до 100) се падат на пенсионери и говорещи по мобифони. Теоретичният минимум за вбесяващо дразнеща ниска скорост, т.е. китаец, говорещ по мобифон, е нереализуем поради вродената им предпазливост - карат, без да говорят и без да се оглеждат, втренчени право напред, двете ръце в позиция 10 и 10 по часовниковия еквивалент и според правилника за шофиране. Не случайно тези две нации все още нямат представители във Формула 1, независимо от милиардното им население и технологически напредък. Гени!

Пани на урок по руски език

Пани на урок по руски език. В замяна, той ме учеше да ям индийска храна по индийски. Успеваемостта на учениците беше минимална

Пани ме стовари пред хотела и ми каза, че в осем нула нула на другия ден ще мине да ме вземе. После потегли с професионализъм, на който би завидял всеки шофьор на китайското политбюро и се вля в потока коли, който галантно и безропотно му предостави полагаемото му се пространство. Нрави и чудо! Явно нямаше да имам проблеми с карането за в бъдеще, когато, все още неизвестно кога, щях да купя някоя стара трошка - във всички случаи чудо на техниката в сравнение с моя стар двадесет и пет годишен микробус, домашно приспособен хибрид от DKW, лека кола Вартбург, югославска каросерия и джанти от Волга, който сега стоеше бездомен зад апартамента ни в Младост 3, стоически очаквайки да изчезне незабелязано в небитието, изоставен от всички, на които най-верно беше служил. Той ме направи шофьор с железни нерви що се отнася до неочаквани повреди, който обаче и досега не престава рефлекторно и радостно да се учудва как кола може да пали при всяко завъртане на стартера.

Микробусът-къща до плажната ивица на залива Алипу

Микробусът-къща до плажната ивица на залива Алипу, рано сутрин, лятото на 1977. Постоянните пасажери току-що са се събудили

Напипах доларите в джоба си и се сетих, че съм гладен. Пани ми беше показал насреща супермаркета Alfa Beta, огромен алуминиев паралелепипед без прозорци, до който можех да стигна пеша, пресичайки косо голяма селска поляна. Нямах никаква работа в тази по български лятна февруарска привечер и се отправих към първия си американски шопинг с решението да похарча по-малко от половината от това което имах, т.е. $43, оставяйки си минимален резерв до неизвестната дата на първия аванс. С голяма книжна торба, в която имаше сирене от рода Витоша, хляб, кутия пакетиран чай "Минт" и малко банани, напуснах Alfa Beta след едночасова екскурзия по безбройните щандове, натъпкани с какво ли не. В Америка се учиш от грешките си, т.е. като плащаш. Никога повече "минтов" чай! Който е самоук в английския, му е простено да не знае, че минтовият чай има вкус на нещо средно между мента и джоджен и естествено удря на боб чорба. Изхвърлих го без съжаление и си отворих бутилка бира "Хайнекен", една от пакет от шест (six pack), подарен ми от скучаещ рус тексасец, седнал в каросерията на камионче форд (Ford truck), паркирано на поляната пред Alfa Beta, след като най-подробно ме разпита откъде съм и кога съм пристигнал: "Welcome to Texas, Алекс!" Последва ръкостискане, от което китката ми леко изтръпна.

- За твое здраве, Джак! - надигнах с удоволствие бутилката за първия американец, заприказвал ме ей така, без нищо, за щедрата му ръка. Оттогава Джак и бира Хайнекен са почти винаги неотлъчни за мене. Нека родът ти да напълни Тексас, Джак!

На другия ден започна професионалната ми кариера в САЩ, паралелно с оформяне на формалности по моето назначаване и по разквартируването ми. Джомб ми написа авансов чек за $1000, за който подписах разписка със задължението да го изплатя до 1-2 месеца. Предложиха ми да се заселя в комплекса "Барселона Апартментс", където живееше Пани, моят бъдещ "шофьор", "назначен" за времето, докато мога да си купя кола. Съгласих се веднага, още повече че нямах никаква представа какви други възможности има. Освен това успях да преценя, че ще мога да отивам пеша до лабораторията за около половин час и, следователно, не беше необходимо да ангажирам Пани освен ако вали. Апартаментът ми от спалня (с легло и две нощни шкафчета), хол (с канапе и фотьойл) и кухненски бокс, беше разположен на първия етаж и нанасянето ми зае десетина минути - нареждане на дрехите в гардероба. Книгите, отпечатъците от статии и ръкописи, вече бях оставил в лабораторията. Показаха ми градския мол, където можех да си купя каквото реша за обзавеждане - абсолютно необходимо беше да си набавя чаршафи, възглавница, завивки и кърпи за баня. След работа се запътих пеша натам, което ми отне 25-30 минути. Като наближих мола, реших да попитам минаваща самотна дама колко е часът (бях си забравил часовника), но щом си отворих устата, тя отскочи уплашена и кривна бързо към входа. На другия ден Джомб ми обясни кратко и ясно явлението:

- Доктор Гочев, трябва да си купите кола! Тук пеша ходят само хора току-що пуснати от затвора.

"Барселона апартмънтс". На преден план е дъщеря ми Кристина

"Барселона апартментс". На преден план е дъщеря ми Кристина, която пристигна няколко месеца по-късно

Той живееше доста далече и беше сериозно заинтересуван да не ме превозва като багаж до домашния му вечерно-нощен кабинет, където се оказа, че ще трябва да работя с него поне веднъж седмично два или три часа, започвайки от девет вечерта. През деня той беше зает плътно с организационна работа - визити, телефонни разговори, диктуване на писма и memos (главно писмени нареждания до сътрудници и аспиранти какво да правят). Моята голяма лична колекция и досега се пази в гаража ми. В редки случаи съм получавал спешни ръкописни memos, които съм разчитал само с помощта на секретарката или съпругата му. Почеркът му, в един по-емоционално напрегнат момент, оприличих на следи, оставени от стадо пияни мравки, които се опитват да пълзят паралелно. Сравнението изглежда стана популярно, защото след известно време го чух от проф. Артър Мартел в малко по-уточнена версия, в която ставаше дума за стадо пияни български мравки, съдържаща коректно, макар и неявно, необходимата референция за авторско право.

Първата ми професионална задача беше да проверя недовършена статия, написана от бивш сътрудник на Джомб, която трябваше да се подготви за печат. За мой късмет намерих грешка в пресмятането на един интеграл, която водеше до промени в доста формули, а се и оказа, че мога да обобщя предлаганите три модела в един. Казаха ми, че са very happy от резултата и ме потупаха по рамото. Тук употребата на думата "късмет" е на място, защото след време се оказа, както и подозирах, че е ставало дума не само за проверка на статията, но до не малка степен и на квалификацията ми. Междувременно ми бе дадена неограничена възможност за международни телефонни разговори, но аз нямах нищо конкретно предвид и реших да изпълня желанието на шефа и да позвъня на професор Гутман в Австралия, негов близък приятел. Той беше запознат с теорията на проф. Стефан Христов, беше го цитирал в монографиите си за органични полупроводници, а проявявашеи интерес и към биофизиката. Джомб имаше стратегическата идея да пробие в областта на биоелектрохимията, сравнително нова област, в която можеха по-лесно да се получат пари за експерименти, и почти веднага ми постави задачата да напиша нещо смислено по темата "Електрохимия и рак". Имаше връзки с Нобеловия лауреат Сент Джорджи, председател на комисията, която разпределяше средства в това направление, и беше много оптимистично настроен, че ще може да финансира обещаното ми двегодишно пребиваване в лабораторията. За момента обаче съм бил подсигурен само за три месеца. Настояваше периодично да разговарям с професор Гутман, когото очакваше да пристигне от Австралия и да се включи в атаката на Сент Джорджи.

Сент Джорджи

Albert Szent-Györgyi

До момента бях имал по-сериозни разговори на английски само с Джомб, чийто британски акцент, за голям мой късмет, ми беше единствено разбираем, главно поради редовно слушане на Би Би Си в България. Нищо чудно, бях самоук - знаех достатъчно "физикохимически" английски, за да превеждам научни статии, но да разговарям започнах 2-3 месеца преди заминаването ми за САЩ в специалните курсове към БАН с чудесна преподавателка, Михайлова, която се славеше с това, че те научаваше да говориш с колкото думи знаеш. С нея започнахме веднага диалози извън физикохимията и съвсем скоро завидно боравех с речник, който не надхвърляше по обем този на Елочка Людоедката от "12-те стола", и с конструкции, подобни на описаните от Бранислав Нушич в неговата "Автобиография": "Аз не говоря добре английски, но аз имам едно ножче". Впрочем разбирах се добре с китайския контингет на лабораторията, който ми отстъпваше донякъде по смелост. Аз бях единствен теоретик в екипа и, следователно, професионални контакти за решаване на проблеми със срок имах само с Джомб. Ако се изключат телефонните разговори с Гутман, които аз се стремях да изключа напълно. Последното осъществявах много решително и систематично особено след първия разговор с него, който приличаше много на два паралелни монолога. Оставих го да приказва, не отговарях на въпросите му, които схващах като такива главно по интонацията, и само успях да се включа с кратък комплимент за книгата му - бях я виждал в София, а сега се мъдреше на бюрото ми. Микронното ми англоезично самочувствие окончателно се сплеска, когато чух прогнозата за времето от местната TV станция, прознесена с картечна скорост, с равен тон и тексаски акцент, без каквито и да са точки, запетайки и прочее знаци. На екрана плуваха големи мътни облаци трасирани от полегато падащи капки, които затвърдиха решението ми да кажа на Пани, че съм пасажер за следващите няколко дни. Валя, но малко.

Почти веднага си купих малко транзисторно радио и започнах да слушам тексаски новини, реклами и кънтри музика с двата хита по това време "Седем испански ангелчета" на Уили Нелсън и Рей Чарлз и "Пиейки и мечтаейки" на Уейлън Дженингс. Натрапваше ми се образа на Райън О'Ниил от филма "Шофьорът", чиято собственост се изчерпваше с колата, пищовите и транзисторно радио със същите размери. Той слушаше само кънтри музика, докато аз залягах повече на новините и коментарите. И нямах кола. След няколко дни Мишел си тръгна за Франция и ми остави телевизора си срещу $45. Ловях с антена няколко станции и можех да гледам само новини и разни сериали. Спомням си за "Ангелите на Чарли", от които най-много ми допадаше Кейт Джаксън. Опитвах се да следя и прогнозата за времето, но се ориентирах главно по картинките и при съмнение се обаждах на Пани. Не съм сигурен колко англичани биха се решили да излязат от къщи без чадър, ако пуснеха такъв един тексаски запис (без картинките) по Би Би Си. Стана ми ясен и стария виц, който твърдеше, че американците трябвало да бъдат много благодарни на французите за помощта им при освобождаването от британски колониализъм - иначе все още щели да говорят английски. Не знам дали вицът важи за цяла Америка, но за Тексас съвсем сигурно.

M E M O S

Март 4, 1985 (5 дни след пристигането ми в лабораторията)

Бих искал да подготвите семинар, колкото се може по-бързо. Бихте ли се обадили на д-р Хабиб?

Моля, на семинара представете вашата работа в България; например биофизични аспекти на редукцията на кислорода или някаква електрохимична разработка, свързана с биология.

Нашата работа е изцяло насочена към електронен транспорт в биологията.

JOMB

 

Март 6, 1985

Бих искал да ви дам следното резюме на нашия пръв разговор.

През първите три месеца на вашето пребиваване (възможно единствените три месеца - в зависимост от субсидирането на наши проекти), ние бихме искали, по възможност, да напишете статия.

Трябва да насочите вашата работа към пренос на заряд през границата мембрана-разтвор.

Трябва да колаборирате с д-р Кхан за тази разработка и се постарайте да завършите - разбира се, по ваш начин, но по възможност в колаборация - статията, която той вече е започнал.

Вие трябва да давате идеи за нашата експериментална програма по биоелектрохимия, ориентирана към пренос на електрони.

Трябва да дадете семинар върху проблема за пренос на електричен заряд в биологията, от ваша гледна точка, колкото се може по-скоро, даже този петък.

JOMB

 

Март 7, 1985

Надявам се , вие провеждате дискусии с д-р Кайнтла и д-р Шарифкер в допълнение към нашите дискусии.

JOMB

 

Март 7, 1985

Моля, прочетете статията на Кхан, тази, която е за биологичен електронен пренос от мембрана в контакт с проводящ филм.

Бих искал да обсъдя подробно тази статия с вас.

Моята концепция е, след вашия семинар в петък, да се концентрирате донякъде и върху тази статия; след като се запознаете с нея, ние ще трябва да дискутираме различните там аспекти по телефона с д-р Кхан.

JOMB

 

Март 7, 1985

Аз се надяавам, че вие ще сте в състояние да разучите първия вариант на статията, върху който д-р Кхан и аз сме работили.

Моето мнение е, че този ръкопис е до-голяма степен начален и незавършен, и моята концепция е, че вие трябва да го прочетете и да го поемете, може би да го пренапишете, след което да работите върху него, докато стане добра, биологично ориентирана, статия по квантово-механична електрохимия.

Засега си мисля дали бихте искали да разучите началния вариант, за да сме готови за една добра дискусия с д-р Кхан следващия понеделник.

JOMB

 

Март 9, 1985

Засега, аз мисля, че ще бъде полезно, ако вие работите, за да завършите статията на Кхан.

От друга страна, аз бих искал да мислите върху реакции на електронен пренос в биологични мембрани, свързан с раково заболяване. Виждате ли някаква връзка между двата проблема? Можете ли да направите такава връзка? Ние финансово много силно зависим от тази връзка.

JOMB

 

Баптисти

В средата на март започна да става доста топло и надвечер, след работа, започнах да държа вратата и двата прозореца отворени, за да продухвам апартамента. Нямах никакъв опит с кондиционери, а и никой не ме просвети по въпроса за охлаждане и главно изсушаване на въздуха. Постепенно преминах само на шорти, а канапето бях покрил с чаршаф за комфорт. Една привечер двама младежи и една млада дама спряха пред вратата ми.

- Ето го, значи, човекът, който живее с вратата отворена - каза дамата, чието име се оказа Джени.

Поканих ги да влязат и да седнат, навлякох една тениска, все още малко изненадан, че вече съм станал с нещо известен в комплекса. Вероятно по малко особен начин, който не обещаваше нещо повече от съмнителната слава на освободен затворник, към която, да си призная, вече бях почнал да привиквам. Бях например единственият пешеходец, който осребряваше чекове с въздушната поща, изчаквайки реда си сред колите, които се нижеха пред прозореца на банката, затворила лобито си след 16 часа. Оставяха ми най-вежливо място за придвижване, колкото се полага поне на една лимузина.

Поведох с гостите свободен опознавателен разговор, в края на който се оказах поканен и съгласен да посетя в неделя тяхната баптистка църква. Двамата младежи не видях повече, а Джени, докторант по биохимия в университета, пое не само транспорта ми, а както се оказа впоследствие, и баптистко шефство над мене. То изглежда остана в сила донякъде и по-късно, когато имах вече кола, но, за съжаление, нейната менторска активност не й донесе червени или там някакви оцветени кредитни точки - след известен период директно ми заяви, че се отказва да ме просвещава агитационно в тайните на баптизма и по-общо - от шефството си над мене. Аз обаче, запознал се почти веднага с многодетното семейство на Рой, професор в университета и водещ група по изучаване на библията, продължих спорадичните си посещения на църквата, последвани от гостуване у тях. Запознах се и с пастора, Dr. Maggie, а след като пристигна съпругата ми, с него се сближихме и на семейни начала. Върху мене не беше оказван никакъв религиозен натиск, контактите ми бяха стриктно в социалната плоскост, което обяснявам с моята непригодност към организиран религиозен живот, предполагам достатъчно характерно демонстрирана за едно опитно баптистко око по най-различни косвени поводи.

Спомням си кратка лекция от Рой, която се свеждаше до това, че животът тук на земята е кратък, неизмеримо по-кратък в сравнение с този, който ни очаква на небето, че е само подготовка за подходящо "положение" там горе, че, следователно, трябва да се живее така, че после да ти е добре, че най-важното било да вярваш в бога, да му се отдадеш всецяло, а после - лесно, бъдещето ти е подсигурено. Беше ми обяснено, че това "бъдеще" е целта, към която гледат всички вярващи, и главното, което карало хората да ходят на църква. Аз вметнах, че не виждам нищо, което може да ми покаже съществуването на такова едно бъдеще, на което веднага ми бе зададен въпросът защо тогава живея. Аз му признах, че не зная и че този въпрос отдавна ме мъчи, общо взето постоянно, но не дотолкова, че да губя съня си. После установихме, че аз се интересувам преди всичко от т.нар. грешен живот, тук на земята, а той от "другия", доказвайки ми своя правилен избор с обилни цитати от библията. В малко по-земен и напълно разбираем за мене аспект добави, че се очаква всеки да прави дарение на църквата 10% от дохода си, че, ако не дадеш тези пари, е все едно да ги вземеш от бога, че спестяването на тези 10% не води до нищо добро (ако купиш нещо, то ще се развали, ако направиш сделка - ще излезе лоша и т.н.). Накрая завърши с предупреждението, че най-големият грях е да не вярваш в бога.

Рой, преподавател в Texas A&M University

Рой, преподавател в Texas A&M University и водещ класове в баптиското неделно училище, вещо рекламиращ живота във вечните ловни полета.

Аз общо взето съм сносен слушател и добър по смятане. Тъй като от аванса ми бяха останали всичко на всичко около 50 долара, пуснах 5 в голямата дървена паница, която методично обикаляше редовете от дълги пейки със сгъваеми поставки за коленичене. Почти веднага, за моя голяма изненада, користни мисли закръжиха в главата ми (без съмнение, вследствие на пожертваните пет долара), мисли за очакващия ме икономическия просперитет, ако успея да реализирам двегодишната си командировка в Щатите, която на място се оказа сигурна само за три месеца. Бях наказан, разбира се, почти веднага - ударих си силно коляното в поставката за коленичене, когато бързо се снижих от страх да не остана единствен правостоящ в цялата църква.

Баптиски църковен оркестър

Баптиски църковен оркестър

След още малко всички, пак неочаквано за мене, станаха прави да пеят. Отначало мълчах, после започнах тихичко да тананикам непознатата мелодия, с което привлякох съчувственото внимание на симпатичната си съседка. Тя бързо пъхна в ръката ми собствената си песнопойка, отворена на правилната страница, шепнейки "Аз знам песента", заби маникюриран пръст в един куплет по средата на листа и с диригентски жест енергично ме подкани да почвам. Нямаше накъде, зпочнах да се влача след мелодията, сричайки плахо и неправилно непознати библейски думи. Благодетелката окуражително ми кимаше с глава и лъчезарно се усмихваше. Едва се сдържах да не прихна, когато пред очите ми се появи образа на Щастливеца Джим от едноименния роман на Кингсли Еймис. На музикалното сборище у професор Уелч, намерил се избутан на сцената с връчени му нотни листове за тенор, Джим се принуждава само да отваря и затваря беззвучно уста, след като е било вече късно да обяснява какво точно е имал предвид, като е заявил, че чете ноти "донякъде".

На гости семейно у пастора на Баптистката църква

На гости семейно у пастора на Баптистката църква, Dr. Maggie

Неделното църковно училище (the bible school) траеше около час преди неделната служба и един от класовете се водеше от Рой. Групата беше от 10-15 души, седнали на столове в полукръг, с разтворени библии, поставени стандартно на подбедрицата на кръстосан крак, чийто глезен почиваше на другото коляно. Позата изискваше йогийска гъвкавост в колянната става, за да може библията да лежи хоризонтално. Веднага си личеше, кой не е ходил редовно на неделно църковно училище, начиная от най-крехка възраст, когато ставите са естествено гъвкави. От всички присъстващи само аз не бях с кръстосан крак. Опитах се, но коляното ми стърчеше, подбедрицата ми беше доста наклонена и персоналната ми библия, подарена от Рой, се свличаше моментално. Явно беше, че липсата на религиозно образование в американски стил можеше визуално да се компенсира само с много усилена йога. Като начало Рой прочиташе избран от него пасаж от библията, след което даваше думата на лявофланговия. Всеки имаше право на произволна интерпретация, която беше желателно да се илюстрира с примери от живота, включително и лични преживявания. Най-просветените свободно свързваха прочетеното от Рой с други пасажи от библията, демонстрирайки завидно познаване на дебелата книга с цитати на страници и номера на параграфите - същински адвокати с техните параграфи, алинеи и тълкувания пред "съдията" Рой.

Атмосферата беше изключително релаксираща. Модераторът с философско спокойствие приемаше всякакви изявления и добавяше по някой и друг коментар в резонанс с мислите на говорещия. Не забелязах каквито и да са конфронтации. Набиваше се в очи предоставената възможност всеки един, независимо от социалното си положение, да има думата пред почти семейно благоразположена аудитория, която с най-търпеливо уважение приемаше всяко мнение. Аз, по правило, само слушах, главно защото имах нулеви библейски знания, да не говорим за отпратки с цитати. Предполагам, че особено за хора, които си изкарват хляба като изпълняват заповеди, е много приятно да имат редовно възможност поне за малко да говорят пред своя аудитория, абсолютно сигурни, че няма да ги карат да се потят и червят, бомбардирани с неудобни въпроси и каверзни забележки.

Баптистката църква

Баптистката църква

Една сутрин в църковния двор, преди да започнат занятията в неделното училище, при мене дойде Кристин, деветгодишната дъщеря на Рой, отвори дебела тетрадка с твърди корици и ми каза, че търси спонсори. Думата спонсор ми беше абсолютно непозната, но без да си признавам, попитах за какво става дума. Тя ми посочи доста дълъг списък от имена, срещу всяко от които стоеше някаква малка сума в долари. Стана ясно, че искала да си купи поредица от книги (не си спомням на каква тема), която струвала малко над стотина долара. Попитах колко има още да събира, почувствал се ужасно неловко, схванал най-накрая, че дъщерята на така любезния Рой е поставена по незнайна причина в унизителното положение да проси пари. Смущаваше ме само фактът, че тя се чувстваше съвсем комфортно, което поставяше май отново под съмнение лингвистичните ми способности. Решил се да разсека този психологичен гордиев възел, бръкнах в джоба си и й наброих в ръката недостигащите 40-50 долара. Бяха й необходими десетина секунди да разбере какво става и да нададе радостен вик през отворената си от изумление уста. Хукна най-напред при баща си, после най-малко при още десетина души да им показва парите и да рапортува, подскачайки, че кампанията е приключила успешно и че утре отива да си купи книгите. И че аз, Алекс, съм най-изтъкнатият спонсор. Научих какво значи спонсор на собствения си финансов гръб толкова добре, че и досега съм твърдо убеден, че процедурата почти винаги си е жива просия.

По подобен, за мене унизителен начин, се събират пари и за издръжката на National Public Radio (NPR), афиширайки съвсем открито жалката неспособност на американския конгрес и на сената да гласуват средства за едно национално радио от ранга на Би Би Си. Причините? Главната е организираната църква, която, формално отделена от държавата, упражнява най-мощно влияние върху американския политически живот чрез религиозните си политици, главно републиканци, които, в конкретния случай, пречат с всички сили държавният бюджет да финансира разпространяването на каквито и да са либерални и научно-атеистични идеи по едно национално радио.

На третата или четвърта вечер от заселването ми в Барселона Апартментс дочух по моя трансистор, че, ако не се съберат известно количество долари, местната NPR станция щяла да прекрати предаванията си. Бях готов да дам последните си пари, за да спасявам университетското радио, но си нямах представа как точно може да стане това - имах само кеш. На другия ден бодър глас съобщи, че парите са събрани, кампанията е приключила успешно и, че ще можем най-спокойно да слушаме радио още няколко месеца. До другата кампания. Сега вече съм претръпнал и спокойно приемам перманентните финансови тревоги на най-професионалните американски радио и ТВ журналисти, по-известни и уважавани от повечето политици. Американско медийно ежедневие, по всяка вероятност во веки веков.

Веднъж, на гости у Рой, професор Брадли, много близък негов приятел, издал книга по биология със силен библейски уклон, ме покани на лекция на изтъкнат лектор-физик, който щял да покаже, че картината как Бог е създал вселената е в унисон със законите на физиката. Джени и Рой веднага започнаха да ме убеждават, че лекцията не е за изтърване, че Коледж Стейшън е една от спирките от национална университетска траектория на лектора Д-р Хю Рос, Minister of Evangelism at Sierra Madre Congregational Church, California, че аз вече съм бил в списъка на поканени на закуска с него на другата сутрин в McDonald’s като представител на държава с официална атеистична политика и с докторат по физика. Аз бях любопитен да чуя как един физик ще се справи с такава една куриозна задача, най-малкото защото законите на физиката се считаха за валидни в една система, която по принцип изключва влиянието на човека-изследовател. Както и очаквах, за един час и нещо имаше време само за най-обща картина на действията на все още загадъчни природни сили, от една страна, и на още по-загадъчен Бог, от друга. Гвоздеят на програмата беше да се интерпретира написаното в светите книги в духа на модерната физика, което не е особено тънка работа, като се има предвид, че, както обикновено, интрепретации много, а доказателства - малко. Че това е така, всеки може да се убеди веднага, ако влезе в интернет: на 13 февруари 2010 ("God created the universe" and physics) даде 18 700 000 хита. От този резултат следва, че 25 години след горната лекция интерпретациите продължават с неотслабващ интензитет и в двете направления - и "за", и "против". От своя страна Д-р Хю Рос, двадесет и пет години по-късно, може да се похвали със забележителна кариера, в което всеки може да се убеди ако посети страницата на мозъчния тръст "Основания за вярване" (“Reasons to Believe” - science-faith think tank; http://www.reasons.org) или да хвърли едно око на десетките книги написани от него (www.amazon.com).

На неделната закуска в McDonald’s се появиха десетина души, между които Брадли, Рой и Джени. Д-р Хю Рос беше придружаван от президента на местна религиозна асоциация, организирала лекцията. След около час Рой и Брадли си тръгнаха, последвани от Джени, доволна, че аз показвам неподозирана активност. Дискусията ни продължи почти до обед, като лекторът астрофизик ми призна, че най-интересните му разговори са били с млади хора от страните сателити на Голямата (руска) Мечка. На раздяла ми даде визитната си картичка с адреса на евангелистката църква в Калифорния (170 W. Sierra Madre Blvd., Sierra Madre, CA 91024-2435), която най-случайно открих в архива си.

Д-р Хю Рос

Местният президент, на години по-млад от мене, ме покани същия ден на вечеря у тях в компанията на съпругата и сина си. Направи ми впечатление, че всичко сервирано беше разделено на 4 порции със забележителна точност като от най-общи съображения би трябвало да бъде достатъчно. Всичко се омете бързо и някак от самосебе си стана ясно, че няма място за допълнително. Докати си пиехме слабото американско кафе с цвят на чай, разпитах президента за неговата асоциация: колко са активните й членове, какъв е бюджетът и с какво се занимава. Оказа се, че активните й членове били студенти баптисти, работещи без заплащане, дейността се заключавала в организиране на лекции с религиозен уклон към университета с поканени лектори. На лекторите плащала асоциацията с пари от доброволни дарения, активирането на които е била и основна задача на президента. На въпроса ми кое е най-голямото перо от бюджета получих доста прям и за мене съвсем неочакван отговор - моята заплата.

И досега, след 25 години прекарани в Щатите, не мога да престана да се възхищавам на психологическата нагласа на такъв род свободни предприемачи, семейни, с деца, за които понятията финансова стабилност и предвидимост са нещо напълно чуждо. Срещал съм още двама от тази специална порода индивиди, за които не можеш да бъдеш сигурен кое тяхно отличително качество взема превес - смелостта или безотговорността. Другият беше Ник Николс, вишист, лиезон, корпорация от един човек за установяване връзки при решаване на нестандартни проблеми. Срещнахме се случайно, наемници за около 6 месеца в складовете на веригата универсални магазини Sears - разтоварвахме тирове със стоки от 17 до 23 часа. Аз имах нужда от допълнителна заплата, а той - от заплата. Каквато и да е. Караше възможно най-икономичната кола, трицилиндрова, в която успяваше да вози жена си и трите си деца. Третият, Били, висшист, с допълнителна квалификация - масажист, произвеждаше евтини бижута и сам ги продаваше на главната улица покрай университета в Кълъмбъс и по разни панаири из малки градчета в Охайо. Не плащал данъци с години, спипали го и го осъдили да плаща около 60 000 долара дългове към чичо Сам. Не съм го виждал 4 или 5 години, откакто ми разказа скръбната си финансова история, все още пред малката си каручка-щанд, заобиколен от студентки. Били беше много симпатичен млад човек, нямаше семейство и имаше отговорност само за себе си.

Следващата активност на професор Брадли беше тридневен религиозен семинар в собствения му дом, на който бях поканен. Този път седях и слушах чинно, без да изпитвам особено желание да участвам в обсъждането на каквито и да са проблеми до момента, в който бях попитан, мисля, че от Рой, какво мисля за задгробния живот. В желанието си да се отърва лесно отговорих най-лекомислено, че ако животът ти на земята е труден и даже непоносим, то да си мечтаеш за нещо непостигнато и наистина добро след като умреш е само човешко, за което даже не е необходима намесата на религията. За мене беше голяма изненада гробната тишина, която настана след моя напълно невинен и почти автоматичен отговор. Почти веднага започнаха бурни дебати, от които стана ясно, че аз не съм наясно с много основен постулат: вярването в Бога е абсолютно еквивалентно на вярването в задгробния живот, т.е. не може да вярваш в задгробния живот и да не вярваш в бога. Оказах се сам срещу много желаещи да чуят как мога да обясня това, което съм си позволил да кажа. Тъй като не можех повече да разчитам, че ще позная каква ще бъде реакцията на присъстващите, реших да импровизирам, но по-сериозно, т.е. напълно формално. Най-напред казах, че хората са напълно свободни да си мислят както неприятни, така и приятни работи. Една приятна мисъл например е следната: може някак си така да стане, че да има нещо като живот "оттатък", което ще бъде много интересно и не е изключено да се окаже приятно, като същевремено, докато си живеем земния живот, бихме се чувствали много по спокойни и по-комфортно, ако там "горе" няма никой, който да наблюдава действията ни и да чете мислите ни. Надявах се такъв един импровизиран и несъмнено лекомислен отговор да предизвика моментално прекратяване на дискусията, след което вниманието да се насочи към вече позасъхващите сандвичи и сладкиши. Оказа се, че отново съм се излъгал. Всички започнаха с възбуда да дискутират такава една нова "идея", която позволява на човек да се чувства напълно безотговорен тук на земята (нещо, което много хора безнаказано практикуват, показно или тихомълком, напълно спонтанно) и в същото време да разчита на още нещо в един друг отвъден свят. Обявиха почивка, взех си сандвичи и кола, но така и не успях да се уединя и да смеля липсата на поне минимална, според мене напълно заслужена, насмешливо-пренебрежителна реакция. Мили хора! Обградиха ме и продължиха да ми представят най-различни варианти на усложнения, които биха последвали, ако се реализира моето "поведение". Аз нямах избор освен да държа моята линия, още повече че представяните ми компликации не бяха нищо повече от детска игра за човек, който е взел изпита си по диалектически материализъм с тройка. А тройка е напълно достатъчно, както се знае, за да се убедиш, че в рамките на този "изъм" едва ли има нещо невъзможно. Изумлението ми достигна своя връх в момента, в който Брадли ми връчи специална грамота с благодарност, че съм им направил семинара толкова интересен. Абсолютно необяснимо! Подобно нещо в България не можеше да се случи! На какъвто и да е семинар моментално ще надушат, че нищо не знаеш, че не си сериозен, щом говориш каквото ти дойде на устата, че последното е равносилно на демонстративно неуважение и даже презрение към високата материя, събрала толкова заинтересувани. Мили хора баптисти! И досега чувствам някаква неопределена вина към тях, която само донякъде се компенсира с фактите, че поне се държах напълно естествено и с максимално уважение и че, в края на краищата, не аз, а те ме бяха потърсили първи. Вратата ми в Барселона Апартментс онази привечер не беше широко отворена за всеки, включително симпатични баптисти като Джени - беше простро много задушно и аз все още не знаех, че имам кондиционер.

Преди да се пояави Джени, имах няколко срещи с протестанти от St. Thomas Episcopal Church на 906 Jersey Street (сега George Bush Drive). Пешеходната ми траектория за университета минаваше край църквата, пред която в неделя можеше да се види голяма тълпа елегантно облечени жени и мъже и много нови американски лимузини. В центъра на тълпата се открояваше елегантен свещеник, който в делнични дни можеше да бъде видян да разговаря даже на отсрещния тротоар и да поздравява най-учтиво случайните минувачи. Един път ме спря, подаде ръка и се представи - фадър Оксли (father W.R. Oxley). В разговора се информира кой съм, как така е станало, че съм се оказал в Коледж Стейшън, а аз, затруднен да поддържам разговора, прибягнах до фундаментални въпроси и го попитах каква е разликата между източната православна църква и неговата епископална. Предполагам, че е знаел в общи линии, но не е искал да ми чете лекция за комплицирани църковни отношения - отговори ми, че не знае. Аз не се реших да се откажа така лесно от тази благодарна дискусионна тема, в която можех да участвувам удобно само с въпроси "Защо?" и "Как?", и му подхвърлих, че може би разликата в края на краищата е в политиката им към паството. Той веднага се съгласи и темата скоропостижно приключи. Реших да се сбогувам, понечих да махна с пъка, но той ме задържа и ме попита дали мога да дойда на едно от учебните религиозни занятия с ученици от прогимназията, някоя надвечер, по мой избор. Извиних се, че не съм подходящ, най-малкото защото моят английски не е достатъчно добър, но той веднага отвърна, че това не е проблем, било интересно децата да се срещнат с чужденец от Източна Европа. Приех. След няколко дни отидох в уговореното време, като се оказа, че занятието е привършило и съм там за скромна вечеря (порция пържено пиле и картофено пюре), по време на която се наложи да изнеса кратка географска лекция за България, за това какво се учи в училище, за липсата на религиозни програми от какъвто и да е вид. Въпроси от децата почти нямаше, но фадър Оксли поддържаше майсторски дискусията, докато стана време да се разотиваме. Благодари ми и ме покани на служба, когато ми е удобно. Предполагам, че щях да отида някой самотен неделен ден, но събитията ме изпревариха и, с помощта на Джени, направих баптисткия завой описан по-горе.

St. Thomas Episcopal Church, College Station

St. Thomas Episcopal Church, College Station

 

Транспортни перипетии

Един ден след работа Пани ме помоли да откарам до Барселона Апартментс жена му Виджи с някакво камионче (truck). Тя се страхувала да шофира, защото било много мощно - някакъв почти седемлитров звяр, El Camino SS. Не се реших да откажа, след като бях вече заявил, че имам международна шофьорска книжка и че имам доста години опит. До момента не бях виждал автоматик, а опитът ми се изчерпваше с каране на двадесетгодишен микробус с трицилиндров мотор Вартбург (900 кубика), информация, която задържах за себе си. Пани ме стовари на някаква улица до тръкчето и отпраши. Виджи ме посрещна с кротка извинителна усмивка, която ми отне всякaкво желание за обяснения и предупреждения. Седнах, наместих се и се вторачих в двата педала (за газ и спирачка), решавайки след известно размишление, че е най-логично да използвам и двата си крака. Два педала - два крака. Simple. Левият ми крак, идеално трениран за работа с амбриажа на маломощния ми микробус (да отпуска плавно и да натиска рязко), при първата възможност за спиране закова колата и Виджи почти целуна прозореца. Процедурата се повтори няколко пъти, като индийката поглеждаше към мене все по-плахо и без да издава звук. Промърморих два-три пъти на английски "Добри спирачки!", "Добри спирачки!" с прекъсване за тихи популярни тиради на български, подходящи за случая. В момент на прозрение реших да се откажа от услугите на левия си крак и изведнъж всичко тръгна по мед и масло. Тръкчето се караше с два пръста, реагираше мигновено, ускоряваше вълшебно и изпреварваше с лекота всичко, което се изпречваше пред мене. Погледнах победоносно към Виджи, но на лицето й вместо очакваното успокоение се беше изписало невероятно изумление. За да представя кормуването като инспекция на възможностите на камиончето с по-особена специфично българска първа част направих един-два излишни завоя с по-голяма скорост на паркинга на Барселона Апартментс и със замах заковах колата пред тях. Виджи слезе много бавно, успя да ми поблагодари, аз потупах тръкчето с думите "Грейт кар! Грейт кар!" и поддържайки я под ръка, галантно я придружих до вратата. Сигурен бях, че тя нямаше начин да намери каквото и да е разумно обяснение за стила ми на каране, което щеше само да добави още един ярък штрих към очертаващата се доста раирана българска индивидуалност. Не видях повече тръкчето - или не е било тяхно, или се бяха отказали да го купуват. Не отворих повече дума за него, а Пани не направи никакъв коментар, не зададе и един въпрос. Завързахме приятелски отношения, казваше ми Саша, ходехме си често на гости, по едно време даже му давах уроци по руски, но никога повече не се се появи възможност да транспортирам него или жена му. Сигурното си е сигурно. А Пани беше експерт по осигуровките си.

El Camino SS

El Camino SS

Джейсън, беше ветеран от виетнамската война - приблизително на моите години, добре сложен, по тениска и избелели стари джинси. С неговия ръждясал и препатил форд трък се носехме в неизвестна за мене посока към дома на някакви негови познати, които имали за продан микробус. Бяхме се запознали случайно в крайпътен бар същия този горещ влажен следобед, където се отбих да изпия една бира на връщане от работа. Той се намести до мене, пусна широка мустаката усмивка и на втората дума ме попита откъде съм. Оказа се, че съм от бивша полувражеска страна по отношение на воювал във Виетнам. Почерпих го една бира, заместила без проблеми лулата на мира, попита ме коя е колата ми, аз му казах, че нямам, че търся да купя микробус и той веднага скочи да ме води да видя един. След около двадесетина минути спряхме пред едноетажна малка къща обградена с телена мрежа, пазена от три териера не на синджири, а на вериги. Стрелнаха се към нас, свирепо хъркайки. Не бяха особено големи, но вдъхваха респект. Един от приятелите му излезе да ни посрещне и под конвой ни вкара в голяма гола стая, след което веднага седна на пода до други двама, за да продължи вечерята си - нещо като боб яхния, вероятно вид тексаско чили, в алуминиеви чинии. От разговора им нищо не разбрах, но за себе си реших, че микробус няма да се купува от тях или по тяхна препоръка. След десетина минути се оказа, че е време да си тръгваме и аз потеглих първи. Териерите се спуснаха към нас, докато слизахме по ниските дървени стълби към входната врата. Аз продължих храбро, следейки под око най-малкия от тях, но стана ясно, че не съм измерил дистанцията - зъбите му се впиха в прасеца ми точно в момента, в който се бях извъртял да го избегна. Ядосах се на себе си и най-рефлекторно му извъртях професионален шут, който го вдигна във въздуха и го удари в алуминиевата облицовка на къщата. Придружителят, същият, който ни посрещна, не показа с нищо, че е забелязал инцидента, огледа най-равнодушно избилите кървави петна по белия ми тънък панталон и си влезе обратно в къщата. Качихме се на тръкчето и аз помолих Джейсън да ме остави в лабораторията. Там настана необяснима за мене суматоха, след като им разказах какво се е случило, показвайки най-геройски петната от кръв. Последователно долетяха професор Джомб, жена му, зам.-директорът Бил, говореха бързо и разтревожено, казаха ми да почакам, за да подпиша някакви документи, преди да съм тръгнел за спешното отделение на болницата. Подписах документите, но категорично отказах да търся лекарска помощ. Уплахата им беше обяснена на другия ден от моя полски колега Питър в кратка лекция за медицинското обслужване в САЩ. Оказа се, че аз нямам каквато и да е медицинска застраховка, което било разрешено, ако съм назначен за не повече от три месеца. Застраховките били доста голямо перо и обещаното ми периодично преназначаване по за три месеца се оказа финансово напълно разбираемо. Аз, свикнал на безплатна медицинска помощ в България, посрещнах с невъзмутимото безразличие на последен бедняк двудневните тревоги на имащите. Скоропостижно подписаните от мене документи се оказаха за медицинска застраховка - услуга, направена ми не от моя работодател, а от дребен свиреп тексаски териер.

В началото на лятото, когато започна ваканцията на студентите, се появи възможност да спестя малко повече пари за бъдещата кола: предлагаха за през лятото апартаменти под наем на по-ниски цени в комплекса "Таос", който беше и по-близо до университета. Тъй като багажът ми се събираше в един куфар, реших, че мога без проблеми да се преместя. Пътят ми до супермаркета Safeway изглеждаше по-дълъг, обикòлен, но след два-три дни ми показаха друг маршрут, който веднага реших да пробвам.

Супермаркетът Safeway

Супермаркетът Safeway

Натоварен с голяма диня, галон мляко, хляб и други дреболии в две торби, напуснах супермаркета. Скоро кривнах по забутана улица с малки къщи без огради, чиито черни обитатели седяха на сянка на групи и почиваха както и се полага в неделя. Най-близо до улицата беше маса с картоиграчи, заобиколена от деца и няколко кучета, които моментално подушиха чуждо бяло тяло и със свиреп лай се хвърлиха към мене. Никой от стопаните не направи и най-малък опит да се намеси, само спряха играта и започнаха да наблюдават събитията. Реших да се престоря на глухоням минувач, който върви абсолютно равномерно, вглъбен в някакви важни мисли дотолкова, че не вижда нищо около себе си, например такива дреболии като лаещи кучета, от десетина сантиметра пръскащи слюнки по голите му прасци. Не знам дали е универсална, но в случая поговорката "Кучетата лаят - керванът си върви" проработи идеално. Разярените най-добри приятели на човека ме следваха около двадесетина метра, след което останаха да лаят на място, доволни, че са ме прогонили най-позорно от тяхната територия. При второто ми минаване сцената се повтори, но в лаенето се чувстваше известно колебание и преследването беше по-късо. При третото предизвикателство лаенето се съпровождаше с размахване на опашки, а след няколко дни, привечер, песовете вече ме лаеха от място и само за отбиване на номера, а черните обитатели започнаха да ми махат с ръка за поздрав. Отвърнах им, вдигайки високо едната торба, без да нарушавам и за момент равномерния си ход, грижейки се за едва ли не с кръв изработения имидж на безчувствен бял бедняк, достоен за съжаление. Така улицата стана и моя. Аз бях вече един от тях.

Скоро след това се снабдих временно с кола. Кейси, колега индиец, заминаваше в годишен отпуск и ме помоли за услуга: да го закарам до летището и след като ползвам колата му около месец, да го докарам обратно от Хюстън. Беше ми предлагал да купя неговата доста поръждясала осемцилиндрова лимузина понтиак каталина за 300 долара, но аз, търсейки микробус или в най-лошия случай по-нова кола, отказах. Стоварих семейството му пред аерогарата и, докато се намествах усърдно зад кормилото, бях енергично подканен от охраната да не се мотам и да освобождавам терена. Почти веднага бях засмукан в плетеницата от аутобани на път към някакъв неизвестен хюстънски квартал с цел да видя стар микробус форд. Имах на седалката едра схема на пътя от аерогарата до адреса с обозначени смени на аутобаните, номера на крайния изход и парче от вестника с обявата. Максималната скорост в града беше 55 мили в час и аз чинно спазвах ограничението в моя първи самостоятелен автомобилен воаяж в милионен американски град. Почти веднага разбрах, че не мога да се престроя през две ленти, за да сменя аутобана - всички коли със свирене ме изпреварваха отдясно и отляво. Изтървах връзката, излязох при първа възможност, заобиколих през някакви улици и се върнах обратно. Този път със 70 мили в час, сменяйки ленти само чрез изпреварване - най-безопасният начин за подобни маневри не само на аутобани, но и навсякъде. Няма нужда да се оглеждаш назад и встрани при положение, че скоростта ти е 5 или най-добре 10 мили в час по-висока от изпреварваните коли. Първият и най-полезен шофьорски урок приключи само за двадесетина минути с мокра риза и напълно по американски - учиш се от грешките си.

Моят личен опит е показал, че в САЩ, като правило, никой не те предупреждава за нищо. Учиш се сам като почти винаги плащаш някаква непредвидена сума. Не съм анализирал причините, но мога да изброя някои: никой не знае какво точно не знаеш; във всяко предупреждение какво те очаква в дадена ситуация има силен елемент на поучаване или съветване, което е опасно занимание за учителя, защото "американците обичат да се съдят за вреди" (разяснение от Рой), ако съветът води до негативни резултати; знанието е сила, дава ти предимство в конкурентна борба на какъвто и да е фронт, т.е. не си хаби информационните патрони (урок, прочетен на посивелите ми коси от млади българи, току-що пристигнали в САЩ); знанието е пари, съответно, училища, курсове и книги има за всичко под път и над път; информация за практически всичко има навсякъде, особено сега, в ерата на интернет - трябва само да свикнеш да се подготвяш, да си направиш литературната справка. Има една тънкост обаче, все пак трябва да знаеш какво ти липсва. Вроденият мързел и нежелание за подобна подготовка се лекуват доста бързо с плащане (доход за някого!).

Излязох от аутобана в някакъв забутан квартал с доста бедни къщи. Не ми беше дошло на ум, че може да е опасно - сега знам, че само ръждясалата кола на Кейси и тъмните ми очила са били единствената ми доста съмнителна защита, ако съм бил в квартал с по-висока престъпност (за Хюстън, както и за всеки голям град, има статистика по квартали). Това е преценката ми сега, а тогава си ходех, като че ли съм бил роден там. Намерих къщата, с малък двор и голяма селска вратня, без звънец. Бутнах малката странична врата и влязох. В двора имаше паркирани четири стари микробуса, един от тях на трупчета, между които се виждаше крак в омазнен панталон, който подритваше в такт с хрипливо пъшкане, съпровождащо, както прецених, трудното завинтване или отвинтване на някой голям болт. На поздрава ми "Хелоу!" се показа още по-омазана с черно глава и попита какво искам. Казах му, че вероятно е дал обява за продажба на микробус и попитах за кой точно от четирите става въпрос. Собственикът-механик отговори, че няма особена разлика в цените им, били между 1500 и 2000 долара, било важно кой от четирите ще ми хареса. Последователно стартира колите, обърна ми внимание колко гладко работят двигателите им, даде газ и ми посочи, че не изпускат пушек от изгоряло масло, за омърляните купета заяви, че не е проблем да се измият. Даже той можел да направи това, ако си избера един. Добави, че не може да ми разреши пробно каране, защото регистрацията на колите е с изтекъл срок. Продължих да разпитвам учтиво, чувствувайки неудобство, че напразно съм го откъснал от работата му и най-автоматично го излъгах, че ще трябва да доведа жена си за окончателното решение. Колата на Кейси вече започна да ми служи за стандарт - имаше, значи, коли за 300 долара, под които не можеше да се омажеш с масло толкова колкото този хюстънски ексемпляр, който едва измъкна дебелия си корем, докато изпълзяваше с облекчение изпод кола за 1500. Останалите три бяха по-добро качество и по-скъпи.

Обратно към Коледж Стейшън шофирането мина без проблеми, моторът на понтиака работеше като швейцарски часовник, а кондиционерът ме караше да мръзна даже в тексаската тропическа жега. Решението ми да купя колата веднага, стана непоклатимо. Как не дадох съгласието си по-рано?! Абсолютен кретенизъм! Веднага отидох в лабораторията да обявя решението си на Рамеш, избран да отговаря за някои дребни финансови операции на приятеля си Кейси, негов сънародник. Рамеш абсолютно категорично отказа да ми продаде колата в невероятен контраст с Кейси, който ме натискаше да я купя предния ден. Поисках обяснения и те ми бяха дадени без каквото и да е шикалкавене, кaквото, да си призная, очаквах: след месец Кейси ще е изхарчил в Индия всичките си пари, включително отделените за друга кола, и като се върне, ще трябва да ходи пеша. Рамеш бе твърд като скала. Остана ми само удоволствието да карам още месец една от най-добрите коли (и с най мощния климатик!), които са минавали през ръцете ми в Щатите. А Рамеш се оказа прав! Кейси се върна от Индия разорен и с най-голямо умиление прибра каталината, без да обели и дума за продан не само тогава, но и още две години.

Колата на Кейси, Понтиак Каталина (Pontiac Catalina). Съпругата ми и дъщеря ми

Колата на Кейси, понтиак каталина (Pontiac Catalina). Съпругата ми и дъщеря ми бяха влюбени в нея и особено в мощния й климатик, абсолютна необходимост в жестоките тексаски горещини, безапелационен идеал, ненадминат и до момента

Професор Джомб беше приятно изненадан, че имам транспорт на разположение и че няма да ме карат, той или жена му, до тях и обратно през 4-5 дни. Веднага ми даде съвет да си купя кола до месец, докато имам каталината, за да обикалям продавачи, а той щял да се подпише като гарант за заем от банката. Активирах търсенето. Междувременно пристигнаха за половин година жена ми и голямата ми дъщеря. След малка дискусия бракувахме идеята за микробус - хотели и мотели има под път и над път, няма да се наложи да се спи в колата, както в любимата ни соцродина. С най-голямо съжаление се отказахме от огромна семейна бежево-плюшена холивудска лимузина, перфектно поддържана, на повече от 120 000 мили, която се продаваше за 1500 долара - член на семейството, както почти със сълзи на очи ни обясни възрастен тексасец, който изглеждаше като Гари Купър на стари години. Задната седалка приличаше на ложа в операта и съпругата ми твърдеше, че в ушите й прозвучала любима ария. Тринадесетгодишната ми дъщеря веднага се намести там и не искаше да излиза.

1968 Lincoln Continental (Ford)

1968 Lincoln Continental (Ford). През 1985 би се продавала за около 1500-2000 долара.

Изборът ни, след душевни страдания, продиктуван от предполагаемите реалности на неизвестното бъдеще, падна на петгодишен шестцилиндров бял понтиак комби, т.е. среден размер, продаван от механик, единствен собственик, за 3200 долара. Колата излезе отлична, за четири години кръстоса Щатите неколкократно и беше продадена за 1100 долара през 1989. И досега съжалявам обаче, че не купих холивудската лимузина, предлагаща луксозен комфорт от съвсем друг свят на човек, не познавал нищо друго освен разнебитен стар трицилиндров микробус, който никой друг освен него не бе в състояние да подкара. Представям си, даже сега, как паркирам лимузината пред къщата на Джомб до неговата, в сравнение мижава, безлична нова кола мицубиши, среден размер, купена с цел икономии и практичност, сменяна на всеки 5 години, за да няма проблеми с поправки. Джомб обикаля моята придобивка с ръце в джобовете на панталона, подритва гумата и заявява със скрита завист: "Добра кола, доктор Гочев, много фенси и много голяма за вашите възможности." В действителност той направи същата обиколка около новото ми комби понтиак, ритна гумата и одобри покупката. И Джомб и административният директор на лабораторията Бил бяха много доволни, че съм послушал съвета им: "Само не си купувайте огромен стар кадилак, доктор Гочев! Това е привилегия на черните!" Не си спомням марката на холивудската лимузина, за нас това беше несъществена подробност, но ако не е била форд, сигурно е била кадилак.

 

ПИСМА ДО БЪЛГАРИЯ

8 юни, 1985

(До Ст. Г. Христов)

Уважаеми професор Христов,

……….

По въпроса за появата ми на V Международен конгрес по квантова химия в Монреал (18-24 август 1985) се свързах с проф. Сандорфи и получих покана. Проблемите с пътуването ми са свързани с шефа - практиката му е да разполага с хората си, както му е най-удобно (по време, често до полунощ), а има и финасови затруднения, т.е. едва ли ще може да ме командирова. Най-вероятно е да взема отпуск и да си платя всички разноски.

По отношение на работата той ме третира като теоретик във всички области. След завръщането му от срещата на Американското електрохимично дружество ми даде задача да мисля (само да мисля!) за температурната зависимост на ентропийния коефициент в уравнението на Тафел. След известно време това се превърна в централен въпрос. Получих заповед да оставя временно работата по електрохимия на раковия проблем и да я продължа по време на неговата десетдневна командировка в Австралия с разчет да завърша програмата-проектодоговор за възможни иследвания с цел финансиране.

Аз съм малко песимист по отношение на успех с уравнението на Тафел, докато той се чувствува като у дома си - има публикувани доста статии по този проблем, но моето мнение е, че би трябвало да се замисли повече. Последното е много трудно, особено ако е с оглед да бъде повлиян. Първата му реакция е "Вие не ги разбирате тези работи!", стандартна към всички сътрудници, без дори да се понапъне да разбере какво точно му обясняват (в моя случай). Не се засягам от подобно поведение, доста популярно и в България, а продължавам да обяснявам настойчиво гледната си точка, докато ми стане ясно, че е разбрана и в някои случаи - приета. Предполагам, че на тази основа се гради мнението, че трудно се работи с него.

На втори план оставям реакциите му, когато искате да му кажете нещо спешно, докато е в кабинета си, без да ви е повикал, изчаквайки подходящия момент на негово кратко и често появяване в съседната канцелария. В състояние е да ви тръшне вратата под носа най-безцеремонно, ако се опитате да го последвате, въпреки че много добре ви е видял на метър пред себе си. Такова едно затваряне на вратата ми се сервира още в първите дни; нищо лично обаче, както ми бе обяснено най-съчувствено, преди малко имало подобен инцидент със собствената му съпруга.

Веднага си изработих правилото да не започвам пръв разговор независимо къде се намираме, даже в канцеларията, където всеки влизаше, когато му е необходимо. С това дистанцията на чисто служебни отношения беше определена веднъж завинаги. От такава една гледна точка той е много лесен за контакти, особено като се има предвид, че много работи. На мене ми беше казано (от колегите), че съм the most hard working, което и на половина да е вярно, означава добро реноме. Давам консултации (доколкото мога) на всеки, който поиска, а на свой ред разпитвам за експериментални тънкости. С колегите съм в много добри отношения и не пазя дистанция, въпреки че съм най-възрастен (може би с изключение на Пани).

Пращам ви моите разработки по проблема с уравнението на Тафел. Шефът е потребителски настроен - иска да публикува непременно нещо, и то бързо. Напечатал e увода и част от заключението, като ме информира, че негови колеги подготвяли статии по въпроса и можело да го изпреварят.

Най-сърдечни поздрави!

А. Гочев

За конгреса в Канада се наложи да всема отпуск. Купихме си самолетни билети до Вашингтон, там взехме кола под наем и семейно, с жена ми и дъщеря ми Кристина, поехме на нашето първо пътешествие из Америка. В Монреал се събрахме десетина души българи, между които и проф. Стефан Христов. Той спомена, че се налага да отиде до българската легация по възможност веднага, за да уреди някакъв проблем с визата си. Разузнахме адреса и тръгнахме с моята кола. Спрях пред сградата, той слезе, а аз реших да го изчакам на същото място. Почти веднага приближи висок строен полицай и ми заяви, че нямам право да паркирам, а аз най-учтиво му отвърнах, че аз не съм паркирал, а съм спрял. С доста рязък тон бях посъветван да не разчитам на разликата между спиране и паркиране и ми се даде знак да се измитам. Аз излязох от колата, настигнах отдалечаващия се полицай и го помолих да ми разреши да остана 5-10 минути, защото чакам възрастен професор, чужденец, който не познава града и се надява да ме намери на точно това място. Получих отказ, доста категоричен, тръгнах обратно към колата, седнах и натиснах стартера. Пълна тишина, даже нямаше и коварното "клик", стандартната индикация за слаб акумулатор. Пробвах още два-три пъти и се отправих да докладвам:

- Не пали! - казвам.

На лицето на властта се изписа неимоверно учудване от нахалството ми да се изпречвам отново пред очите й.

- Играете си игрички с мене, така ли?! Я си дайте документите!

Представих му паспорта, той го пое и като прочете "България", веднага реши да ми демонстрира колко е запознат с международното положение и по-специално с опита за убийство на Папата преди четири години с "доказано" българско участие.

- Българин! Терорист? Ние обичаме папата. Я дайте ключовете!

Рязко се обърна и тръгна към колата, абсолютно уверен, че сега ще реши това дребно проблемче с нахален българин-терорист. Намести се зад кормилото и за голяма негова изненада се оказа, че съм прав. Стоях чинно отвън до вратата и му показах жабката, когато ми поиска документите на колата. Видя, че е взета под наем от AVIS, прибра документите в джоба си, излезе и ми посочи тротоара.

- Тръгвайте до мене!

- А жена ми? - попитах.

- Нека чака в колата!

- Колко дълго? - попитах.

- Колкото трябва! - беше изчерпателният отговор.

По пътя през градинката към сградата на българската легация започна да ме разпитва. Аз не започнах да го убеждавам, че не съм терорист, но стана ясно, че и да съм, то съм доста странен такъв - занимавам се с квантова химия, не се засягам на тема "българин", посрещам по-скоро с добродушен хумор и разбиране малко географски отдалеченото му познанство с българското разузнаване, действуващо под абсолютния контрол на съветското КГБ. Влязохме в сградата и за моя най-голяма изненада започнахме да се спускаме към мазето. То се оказа огромен паркинг, едната страна на който беше заета от офиси на компании за даване на коли под наем, между които и AVIS. Влязохме, той извади документите за колата им и обясни на агентите, че е повредена и то точно на място, където не може да стои повече от абсолютно минималното. Те се разтичаха да намерят замяна, върнаха се почти веднага и ми заявиха, че "за най-голямо съжаление" нямат същата кола, но че "с най-голямо удоволствие" ще ми дадат по-луксозна на същата цена. Казаха ни да се върнем при повредената кола и да чакаме новата.

Тръгнахме обратно. Полицаят широко се усмихна, подаде ми ръка и каза:

- Ай ем Патрик, найс ту миит ю!

- Алекс! Найс ту миит ю!

Оказа се, че Патрик, приблизително на моите години, в свободното си от дежурство време, е пилот за специални превози към малка компания, на повикване. Придружи ме до колата, изчака да дойде другата, остана с мен и съпругата ми, докато проф. Стефан Христов се върна, разменихме си телефони. През следващите години разговаряхме няколко пъти, но после загубихме връзка.

Конгресът премина като всеки друг конгрес - научните резултати остаряват бързо, конгресните страсти около нови идеи, с малки изключения, следват резултатите и оставят само бегли следи тук-там в някой отчет и в спомените на конкурентите. Патрик обаче винаги застава пред мене, щом стане дума за канадски полицай - широко и ведро усмихнат с приятелски протегната ръка: "Nice to meet you!"

Монреал, Канада

Монреал, Канада

 

Монреал, Канада

Монреал, Канада

 

 

© Александър Гочев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2014, № 1 (160)

Други публикации:
Везни, 2011, бр. 7-8.