Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЕЧНАТА ИГРА

Александра Корчева

web

Беше мразовита вечер. Снегът скърца под стъпките. На ъгъла на две тесни, неизвестни, незначителни улички в огромния град камара картони, изцапана и мокра. Сърцето на града е прободено от студа, замръзнала, кръвта е спряла да тече. Тишината е плашеща и злокобна, тя заобикаля картонения купол и аха да го погълне. Сякаш усетил опасността, този последен бастион на живота се размърда. Измежду хартии и парцали се показа една безформена, вонлива, брадясала купчина дрипи. Изпод гъстите й вълнени вежди блеснаха чифт очи, черни като бръмбари, блестящи от силната треска. Тези очи срещнаха другия поглед, който се вглеждаше в тях и ги призоваваше. Поглед на светла, внезапно появила се, тиха фигура, вдъхваща страхопочитание фигура на жена с дълга, права коса от чисто сребро. Бялото й лице с черти на мраморна статуя и пронизващ бял поглед се приближаваше. Тя разтвори устни за целувка.

- Извинете, госпожо?

Красивата глава спря и се извърна по посока на ненадейния човешки звук. По улицата се задаваше с енергична походка пощальон. Облечен в старовремска униформа, той скърцаше по снега и пухтеше като локомотив.

- Имате телеграма от Вашия противник в играта на шах - издекламира пощенският служител, спирайки на три крачки от жената, която се бе отдръпнала от трескавото, мърляво същество и сега гледаше студено към новодошлия. Пощальонът се изпъчи и поруменялото му лице придоби тържествен вид, докато вадеше телеграмата. Тя пое листчето с тънката си и остра ръчица и прочете написаното.

- Много добре, благодаря - със студен, скърцащ шепот промълви тя.

- Винаги навреме и с най-добро обслужване! - козирува пощальонът, докато фигурата на жената се оттегляше бавно и безшумно нанякъде, топейки се в замръзналия въздух.

- Извинете, кхъ-кхъ-кхъ, имате ли глътка вода, извинете? - простена тихо и хрипливо мръсният пашкул.

- Разбира се! - отвърна човечно пощальонът и подаде все тъй тържествено манерката си.

 

* * *

Пролетта беше по-шумна и по-буйна отвсякога. Природата беше толкова уморена от студа и зимата, че сега тръскаше снежните шапки от себе си, както мокро куче се оттръсква от водните капки. Всичко шумолеше, бучеше, ухаеше, цъфтеше, тичаше, мърдаше. Нова кръв плъзваше по доскоро замръзналите вени на земята. Реките бързо-бързо станаха пълноводни, буйни, величествено могъщи, дори страшни. И всички се любуваха на шума и на слънцето. Но най-много се радваше едно хлапе, пуснато в пролетна ваканция от мрачното училище, в което го караха само да пише, чете и смята, а му забраняваха да скача, тича и играе. Затова гостуването му при баба и дядо на село беше най-прекрасното приключение. Едно такова приключение го доведе до брега на бързата пълноводна река. Толкова голяма и страшна бе тя! Хлапето си представи, че е капитан. Нямаше да отплава, защото морето беше бурно, но щеше да построи кораб за чудо и приказ. Започна да събира пръчки. Играта му стана още по-хубава, когато отнякъде чу весел детски смях. Огледа се - на отсрещния бряг стоеше едно чудно хубаво момиченце в розова басмена рокличка, с косица, сплетена на две плитки. То махаше на хлапето и му се смееше. Без думи се разбраха - тя щеше да е красивата принцеса, която щеше да спаси. „Ще стане чудесен боцман... или царица, ако аз бъда цар.” - помисли си момченцето. Но първо трябваше да я спаси, а за да я спаси, трябваше да преплува страшната река. „Ах, какъв герой!” - сякаш казваха очите на момиченцето. Нашият Том Сойер изу обущата и чорапките си и докосна водата с краче - беше ледена и страшна. „Мечка страх, мен не страх”. Хлапето пое дъх и аха да скочи, когато отнякъде се разнесе звук на бързи отривисти стъпки. По отсрещния склон бързо слизаше един пощальон. Беше облечен в син костюм със златни копчета, които блестяха на слънцето. Шапката му се килна назад, когато закачи един клон, навел се от собствената си тежест. Пощальонът стигна до малката принцеса, застана, изпъчи се и издекламира нещо. След това извади листче, което тържествено подаде на момиченцето.

- Кон на Г4?! - чу се ядосан детски вик и момиченцето тропна с краче по земята.

След това закри лице с ръце и ридаейки от яд, се врътна и избяга някъде в зеленината.

А хлапето стоеше с едно краче в ледената вода, чудейки се какво става. То погледна към странния мъж, който бе хванал шапката си в ръце и я отупваше от невидим прах. Колко приличаше на капитан този съвсем пораснал човек! И как стоеше изпъчен и горд.

- Господине, хей, господине! - провикна се хлапето. - Може ли и аз да имам такава шапка.

Пощальонът се усмихна, примижа и хвърли шапката право през буйния поток, та в ръчичките на хлапето. Щом я улови, малкият пират се ухили щастливо и затича към дома, за да се похвали на дядо си.

 

* * *

Лятото беше топло и страстно. Но тази година жегата разгаряше огньовете на любовта до точката на кипене. Сърцата на младите намираха утеха в дъхавите летни нощи, които предлагаха нежен покров на техните мечти и тайни. Необезпокоявани от нищо, освен от свадите на гларусите и звука на прибоя, сърцата се понасяха и туптяха в унисон. В една такава нощ на кея стоеше самотната върлинеста фигура на юноша. По бледото му лице, което в резултат на внезапното израстване беше придобило изтерзан вид, се четеше кадифената мъка на несподелената любов. Той стоеше леко приведен над перилата и гледаше в разбиващите се морски вълни. Там долу, под водата, го чакаше неговият вечен покой. Там той щеше да намери своя красив край. Там нямаше разбити сърца, нямаше любовна мъка. Младежът пое дъх и прекрачи парапета. Бръчка на колебание преряза челото му. В този момент от водата изплува нещо - красиво, омайващо. Полужена, полуриба - една чудно хубава русалка с дълги сини коси и седефено лице се усмихна на младежа. Нежната й гола гръд беше неподвижна и сякаш от нейното рибешко магическо сърце струеше цялата любов и страст, която липсваше на човешкото самотно сърце на юношата. Тя протегна ръка към него, приканвайки го към незнайния си красив свят. Младежът се надвеси и протегна ръка, за да докосне своята русалка. Дланите им почти се бяха срещнали, когато отнейде долетяха равномерни твърди стъпки. По кея крачеше устремен прошарен пощальон в син старовремски костюм със златни копчета, които отразяваха светлината на лунната пътека. Той приближи и с тържествен глас издекламира:

- Добра вечер! Имате телеграма от вашия противник на шах - и с рязко, отработено движение извади лист хартия, който подаде на русалката.

С плавно движение на ръката си красавицата създаде водовъртеж, в който като в трон се разположи, издигна се до нивото на кея и пое листчето. Прочете го и погледна пощальона. Усмивка се прокрадна през красивото лице и една дума, подобна на въздишка, се изтръгна от гърдите й:

- Остаряваш! - каза тя и се потопи във вечното море.

Пощальонът се изправи, оправи една значка на сакото си и се обърна към младежа, който се беше отдръпнал в средата на кея.

- Бихте ли ми дали лист и молив, моля? - попита юношата, сам незнаещ защо са му.

- Разбира се! - усмихна се прошареният пощенски служител.

 

* * *

В есента винаги се носи миризмата на дърва за горене и тъга. Сякаш цялата природа изпраща на юг цветовете и маха за сбогом на радостта. Всичко притихва и заспива с надеждата да сънува красиви сънища. Във въздуха витае и усещането за край, за летаргия, за смърт. Есенната красота бе именно в меланхолията, но хората се страхуваха от тези чувства и затова не я оценяваха. Градът опустяваше, онемяваше и оглушаваше. В него оставаше само спомен от предишни дни и надежда за възкръсване напролет. Малко хора посмяваха да излизат. Но за един човек работата бе по-важна. Този беловлас старец ходеше с отмерена, вече не толкова енергична походка, към адреса на следващата поръчка. Трябваше да предаде една телеграма. Униформата му бе захабена, но чиста и изрядна. Липсваше само шапката, която бе подарил преди много години. Застана на ъгъла на две незначителни, мръсни улички и се огледа. И ето че видя това, което очите му търсеха. Видя красива жена с яркочервена коса, бяло мраморно лице, на което цъфтеше усмивка. Тя го срещна с поглед.

- Имате телеграма, госпожо! - изпъчи се старецът гордо.

- Прочети ми я - помоли тя с кадифен глас.

Пощальонът се смути за миг, но се подчини. Измъкна от вътрешния джоб на балтона си едно листче, разгъна го и задекламира тържествено.

- От господин Живот до госпожа Смърт. Тур на А1. Шах.

Жената се усмихна с червените си устни и каза:

- Царица на А6. Шах и мат!

И пощальонът падна мъртъв на студения тротоар на една никому неизвестна уличка в големия, прашен, студен град.

 

 

© Александра Корчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.09.2012, № 9 (154)