ПРИСТИГАНЕ

Жоао Убалдо Рибейро

web

Който не може да се състезава в петобоя на Олимпийските игри, не бива да пътува от Рио де Жанейро до Берлин в това, което авиокомпаниите наричат "икономична класа", макар да знаят, че става дума за евфемизъм за "вагон за биволи" (изключение прави храната, защото тази на биволите е несъмнено по-добра). Това си помислих, като станах малко преди кацането, за да се преборя с другите биволи за място на опашката за тоалетна. Който е участвал в мероприятие от този вид, винаги ще го пази в паметта си - тази трогателна колекция от припряни старици, млади госпожи с кръстосани глезени и погледи, приковани към тавана, жени с дамски чантички, които се преструват, че отиват там само за да си оправят грима, джентълмен със сурово изражение, който гледа хората от опашката преди него с очевидна ненавист, общото възмущение срещу дебеланката, която току-що влиза и затваря вратата, носейки със себе си екземпляр на "Вълшебната планина", момченце със сополив нос, което обяснява на майка си, че не поема отговорност за това, какво може да се случи, ако не му осигурят свободна тоалетна веднага.

Петобой - не, десетобой, замислям се отново, щом слизаме във Франкфурт, натоварени с чанти и куфари, и установяваме, че за нашата връзка за Берлин трябва да се отправим към A-23, после надясно до A-42 зад B-28, преминавайки през паспортна проверка или, ако предпочитаме нещо по-просто, само три километра по-далеч наляво - по A-17, пропускаме коридор В и отиваме направо към целта, като не пропускаме контрола на багажа на A-15E. Опитваме двете възможности. В продължение на около два часа стоим на опашка за Бангладеш, заставаме в последния момент в колона от италиански туристи, нахъсени да посетят жените от витрините в Хамбург, подписваме една петиция за независимостта на Литва, като мислим, че се записваме на списък с пътниците за Берлин, почти се включваме в група японци, които отиват да опознаят Франкфуртската борса, и накрая попадаме, без да искаме, на ескалатор, който ни отвежда до Бад-Хомбург без спирки и щом вдигаме погледи - си мислим - чудо! - пред A-23 сме. Моята дъщеря Шика, на шест години, изтощена, но облекчена като всички нас, отбелязва:

- Германия е по-голяма от Бразилия, а, тате?

- Не. Бразилия е много по-голяма.

- Може, но летището тук във Фанфу е по-голямо от това в Бразилия, нали?

- А, така е, побират се пет Бразилии тук вътре - съгласих се, като се отпуснах на един стол, гледайки наоколо, и за пръв път си дадох сметка, че съм именно в Германия и че ако всичко тече по план, ще остана още много време.

Защо Германия? Да, има няколко обяснения, да ги наречем, повърхностни или частични: бях поканен от ДААД (Deutscher Akademische Austauschdienst - немско сдружение, което привлича артисти за временен престой в Берлин - бел.авт.), живея от писане и следователно мога да работя, където и да било, имам приятели тук, и т.н. Но това не е достатъчно, защото знам, макар да не мога да обясня, че съществува нещо повече между мен и тази страна, нещо тайнствено. Представям си дали не съм бил немец в някой предишен живот. Ако Шърли Маклейн има толкова предишни животи, защо не може да имам поне един? Поглеждам към начумерения господин до мен - с едно изящно перце, украсяващо шапката му в приятен контраст със суровото му изражение. Да, може би аз съм бил някога баварец, дебеланко на име Йоханес, известен в цял Мюнхен със способността си да консумира бира в индустриални количества - най-обикновен баварец, като се замисля. Почти се обръщам към този мой земляк и му отправям весело "Grüss Gott!". Но се въздържам. Може да съм бил баварец в друг живот, но за нещастие, в сегашното си бразилско прераждане не съм пренесъл с мен познанията си по немски, който днес говоря с по-малко лекота, отколкото би го ползвал един неандерталец.

Миражът, в крайна сметка, не се изпарява. Тази моя връзка с Германия - аз винаги да се връщам, моите книги да се четат тук, толкова приятели да имам, да се чувствам толкова добре... Разбира се, моето презиме може да се преведе като Бах. Да, да, моето предишно прераждане е било в роднина на Йохан Себастиан, който чистел клавесина, така добре темпериран от братовчеда, и правел други малки услуги на Бранденбург, каквито музикалният ми талант позволявал - да задвижвам духалото на органа в църквата. Е, може би, може би.

Качването е обявено, влизам занесен в самолета, все още разтревожен от моята изплъзваща се немска идентичност. Намирах се в XVIII век, на танц в Магдебург, в изумителна военна униформа, и поглеждах към красивата дъщеря на бургмастера, когато Шика прекъсна спомените ми с едно побутване.

- Тате, тате, Берлин! Берлин!

Да, Берлин! Повдигнах се и като награбих чанти и куфари, се запътих с изпъчени гърди към изхода. Берлин, нов живот. Историята разгръща едни от най-вълнуващите си глави пред мен, слава и вълнения - ей там - и ме чака с отворени обятия.

Уви! - както възкликна Наполеон в деня, когато на една поляна при Ватерло имах възможност да го видя в тогавашното ми превъплъщение на подпоручик от пруски полк. Нещата не винаги са предвидими, било то за Бонапарт, било то за Бах. Ето тук, днес, пълноправен жител на Берлин, не разполагам със славни истории, които да ви разкажа, а с, може би, меланхонични, като тази за Пелтека от Курфирщендам, за Призрака от Щорквинкел и за Мухището от Шваршбахерщрасе. Истории, които бих разказал сега, ако ми позволяваше мястото, но ще разкажа после, ако проявите търпение. Ich bin ein Berliner, както вече споменах.

© Жоао Убалдо Рибейро
© Рада Ганкова, превод от португалски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2013, № 4 (161)

Откъс от книгата "Um brasileiro em Berlim" (Един бразилец в Берлин). Rio de Janeiro: Nova Fronteira, 1995.