ПРЕСТЪПЕНИЕТО НА ЩОРКВИНКЕЛ

Жоао Убалдо Рибейро

web

Не знам за немците, но всеки бразилец се страхува от полицията. Много хора, които са били ограбени, не търсят полиция. Основната причина е, че е все едно, тъй като по общо правило бразилската полиция не разрешава нищо. (Никой не оправя нищо в Бразилия, като се замисля; преди оправяхме футбола, но вече и това не правим). Другата е, че всички се страхуват от полицията и подозират, че ако се жалват, тя може да се раздразни, а когато се разяри, по-добре да си на безопасно разстояние.

В моя случай има даже още по-силни аргументи. Като студент все протестирах и полицията се чувстваше обидена, като показваше мъката си чрез кучета, газ, палки, бой през врата и други средства за диалог. Когато бях журналист-активист, полицията също се дразнеше от коментарите, които смяташе за несправедливи спрямо режима, и ми се обаждаха притеснени и ми предлагаха дали не е по-добре за моето здраве вместо политиката да избера тема като отглеждането на кокошките или шампионата по бридж. Като писател също нямах успех с полицията, макар днес да живеем в много по-благи времена. В не толкова благи години полицейската литературна критика беше свирепа и съм длъжен да призная, че предпочитам прегледа на "Ню Йорк таймс". Също е вярно, че винаги съм бил в добра компания. Спомням си един полицай преди постановката на "Антигона" как бащински смъмри всички. Той разбираше, че са спретнали някаква свинщина срещу режима - в крайна сметка бяха неориентирани младежи, водени към греха от зловредни идеологии и от нехайството на по-възрастните, които вместо да се грижат за нашето физическо и морално образование ни пробутваха този зле написан боклук. Да, не са виновни младежите, той им бил прощавал, въпреки че ясно било, че ще забрани постановката. Но как се казва този, дето е написал пиесата? - А, да, някой си Софокъл, на него не прощавал, той щял да отиде в пандиза така или иначе. Спомням си, че останах малко раздразнен за това, че не бях затворник и пропуснах възможността да бъда съкилийник на Софокъл.

Ако тази история изглежда преувеличена, помня, че веднъж полицията забрани балета на Болшой театър да се покаже по бразилската телевизия, страхувайки се от нашата болшевизация, всеки път, когато някой руснак правеше "ха-ха-ха-ха" със сабя между зъбите и танцуваше един от онези подскоци с отворени крака. Възможността бразилците да се разхождат със сабя между зъбите и да скачат на десет метра, определено, бе тревожна. Списъкът е безкраен и е факт, че аз се страхувам от полицията и съм свикнал да преминавам от другата страна на Кудам^*, когато съм близо до управлението тук в квартала.

Но съдбата си е съдба и аз съм полубуден към осем сутринта, тук в Берлин, когато се звъни, отварям и почти умирам от уплаха. Двама навъсени господа ми казват "Guten Tag", показват значки и обявяват: "Kriminalpolizei"! Не умрях само по генетични причини - в моето семейство няма кардиологични проблеми и да умреш от старост е въпрос на чест, но първият ми инстинкт беше да бягам към балкона и да крещя "невинен съм", да скоча и да потърся убежище в посолството на Габон. Жена ми, която беше зад мен и също е бразилка, каза "успокой се, аз ще ти стегна куфара, тук не бият, успокой се".

Успокоих се - само с треперещи крака, студена пот, заекване, тракаща брадичка и други дискретни признаци, издаващи моя пристъп на малодушие. Някой ме е издал, че съм хвърлил цигара на улицата? Дали пък не съм извършил престъпление, като съм гледал с прекалена настойчивост някоя гола дебеланка на езерото Халензе? А да изядеш един братвурст без горчица, както аз направих онзи ден - дали не е тежко престъпление? И дали не ме бъркаха с терорист? (Обикновено ме бъркат с какво ли не, но не и с немец и бразилец).

"Писател!" - казах аз на моя олигофренски немски. "Използвам пръстите си така!" - добавих, като показах с ръце разликата между натискането на спусъка и печатането.

Полицията не изглеждаше развеселена. Показаха значките още веднъж, поискаха нещо, което не разбрах - жена ми не улесняваше нещата, като попита колко чифта слипове искам да ми сложи в куфара. Накрая, когато вече протягах китки за белезниците, открих, че те говорят английски и слава богу, разбираха заекващ английски. Искаха ключа от мазето. Какви ключове от мазето, аз не знаех, че тук има мазе. Показах всичките, нито един от мазето. Те се усмихнаха, сбогуваха се и тръгнаха.

Ние обаче все още не сме се възстановили, може би никога няма да се оправим от това посещение. Прекарахме нощта, без да мигнем, премисляйки ужасни хипотези, представяйки си трупове, два тона кокаин, вампир в мазето, най-лоши неща, та ние никога дори не сме се доближавали до това мазе по време на престоя ни в Германия. Но на следващия ден открихме писмо, залепено на мястото за обяви на нашата сграда. Един съсед се оплакваше, че неговото барбекю било изчезнало от мазето и искаше да бъде върнато или да бъдат оставени 85 марки в пощенската му кутия. А, значи това било престъплението на Щорквинкел, мистерията на изчезналото барбекю! Много, ама много се успокоихме, даже никога не сме виждали барбекю тук, в Германия. Но споменът за Kriminalpolizei още е много жив и, както се казва в Бразилия, "със сигурност не е умрял от старост".

- Жено - казах аз, - след като прочетох писмото - мисля, че ще купя едно барбекю и ще го оставя на вратата на този съсед.

- Добра идея - каза тя. - Е, да си вържем гащите, сложи и 85 марки в пощенската му кутия.

БЕЛЕЖКИ

* Курфюрстендам или Кудам - една от най-оживените търговски улици в Берлин. [обратно]

© Жоао Убалдо Рибейро
© Рада Ганкова, превод от португалски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2013, № 4 (161)

Откъс от книгата "Um brasileiro em Berlim" (Един бразилец в Берлин). Rio de Janeiro: Nova Fronteira, 1995.