ОТНЕЙДЕ ТОЙ НАД ВСИЧКО БДИ...
Марин Георгиев и стихосбирката му "Ни Бог, ни дявол"

Янош Тамаши Орош

web

Не помня какво точно правех тъкмо в онзи миг, през септември миналата година (2015), но най-вероятно съм лежал, привързан към окончанията на кабели, излизащи от разни апарати, които старателно са записвали изтерзания, неестествен, несъвпадащ с нормалния, ритъм на телесните ми чаркове, цифрите и параметрите им. Тогава бе, преди повече от десет дни, може би да бе и третата седмица, откакто ми направиха операция на сърцето; казано витиевато - прекрачих границите на смъртта, с други думи, преживявах първите мигове от бавното оздравяване, и сега, спомням си, в споменатите часове, нещо смути спокойствието на покоя. Това прословуто спокойствие... Аз, разбира се, се досещах каква е причината за внезапното смущение. От цели дни, трезво пригаждайки се към ежедневието, нещо ме човъркаше отвътре: "сляпо живота повтарям", и какво ли не преживях, при което "и трябваха ми не едно, а сто сърца", и въпреки болката за неказаното, "друг след това ме постига." ("Всичко, всичко е казвано..."), но заслужил ли съм новия шанс, ако не го използвам, за да разкажа всичко онова, всичко изминато, да разкажа как "На ненавиждани места присъствах,/ отсъствах от присъствия мечтани./ От страх, а не от вяра се прекръствах/ и пред пигмеи се прекланях,/ борих се с титани..."?

Казвам, не знам какво съм правил тъкмо в онзи час, в онзи миг, обаче добре си спомням за онзи ден, за следобеда, за вечерта. Не знаех, и тук следва извинението ми за прекомерно личния ми тон, който е необикновен в такъв жанр, но тогава още не подозирах, че Марин Георгиев в определен момент, рано вечерта ще даде автограф за мен, за непознатия, върху първата страница на излязлата си първа стихосбирка в Унгария "Ни Бог, ни дявол" по молба на общия наш приятел Дьорд Сонди, поет и преводач на художествена литература¹. Някой друг е мислил и е искал да мисли за мен там и тогава, като и дотогава е знаел за съществуването ми, за него гореспоменатите редове бяха послания за мен, озаряваха ме като един от седемте милиарда, за които той винаги мисли с пожелание към тях бъдещето им да е по-добро, миналото - по-разкрито и познаваемо, където по-достойно и с достойнство има "раждане, цъфтене, смърт", но за него после; сега пиша за това, че и месеци по-късно, след като получих книгата, си спомнях чудесната тръпка, която изпитах при прелистването й, поспирайки се върху някой стих, с удоволствие прехвърлях музиката на думите през устата и гласните си струни, усещах вкусовете и цветовете на определенията, така че в края на краищата отново, месеци занапред стихосбирката да скрие от мен сивата мъглива пара на рутинното лечение-оздравяване. И тази рутина е приемане на следното познание: крайната "Граница" е тук: "Оттатък половината/ от мъртъвците ни/ лежат./ И крачката към тях/ е също смърт." Но и от нищото изскача продължение: "И да умра, ще бъда пак" ("...с небето и с дъжда се слях: очи изцъклени, води студени,/ звезда и облак, свет и мрак,/ надолу гледам, гледам, гледам.../ И да умра - ще бъда пак!") - "Рождество".

По този начин, и тъкмо тогава, настъпи общият момент, който толкова силно и задушевно ме свърза с лирата на Георгиев, обаче този личен тон трябва да бъде преодолян, защото по-нататък само би пречил на следващите ми редове, и по-късно би могъл да се превърне последователно в препятствие за читателя, който опознава творчеството на българския поет. На читателя, което за мен е очевидно, който ще открие поне толкова субективни паралели в тази поезия дори и тогава, когато съдбата му е протекла другояче досега и е изпробвана чрез други. Защото тази поезия е всеобхватна, мисли за всички и всекиго, изказва се за безкрайната универсалност, чиито частици сме и ние като създания, в която сме родени да потънем, и ако, отделяйки се от нея, тръгнем по собствен път, съществуването ни се превръща в безполезно и ненужно. За всичко това може да се чете в може би най-хубавата балада на Георгиев под заглавие "Памет", в поемата, посветена "на живите и мъртвите от моето село", в която той ни развежда по такъв начин из съдбините и историята на една микрообщност, че разказът става безкраен и универсален, обхваща всичко, обединява всичко. Около нас оживява едно минало, изплетено от думи - езически легенди, балади, сказания, разкриващи дирите на прадедите ни, бликащи от дълбините на праисторическите времена, древни грехове, със стъпки, търсещи последствия и извори на изоставени, неизлекувани болки "През селото върви, през мен, през вас, през всеки род", то е откриването на душата с мисловното допълнение: "Там, далече, далече/ в гори тилилейски,/ зад девет реки, планини,/ над които прелитат/ библейските, вечни/ брадати орли,/ там сред шумата блика/ целебният извор -/ бистър, студен: водите му пие,/ с копитата рие,/ стогодишен елен."

И миналото бавно, скришно се издига пред нас, конкретните знаци за отминалото и загубено време потъват зад нежнотрептящи картини, "И още необрани плодовете -/ дървото с цвят се е покрило", но това е само началото на една могъща картина, която се разгръща пред нас, "Червени пламъци пращят и ни обгръщат в сънищата ни среднощни./ Запален хълм, над селото надвиснал, гъстите си сажди стеле./ Въргалят се сред пламъка коне и като съчки пукат кости./ Изтичат кървави води и покривите ни на сутринта са бели (...) Димът расте и с черни пипала из ясното небе се разпростира./ Зловонни корени в пръстта, в дърветата и в житото забива./ Изсъхват болните от рак. На мърша рибата мирише и на тиня./ И необяздено жребче из равнината цвили..." Искрящо тъмни образи, всяка дума, всеки ред е изпълнен с красотата и посланието на съществуванието, живота, сътворението, защото ние не сме предназначени само за смъртта и унищожението, колкото и да не ни щадите, по този начин баладата се превръща в протестен вик, обхващащ всяка унищожаваща човечността идеология, всякаква студена технокрация, прецизно убиваща човек и душа и ние, читателите, сякаш се чувстваме длъжни да преведем в ред, да разнищим, да реконструираме своя живот и живота на предишните, на света, но това обикновено е излишно, защото в тази поезия нещата се разтварят едно в друго, пораждат се едно от друго.

Пише българският поет: "И гробището ни расте./ И селото ни се смалява" ("Януари"), и това е фотография и на нашите мирни краища, които запустяват и осиротяват, напуснати от вярата, и ето противоположността на това празно съществуване, на душевната глухота на града, континенталната самота и страданието на атомизирания човек, когато се затваря в квартирата си на 13-ия етаж, "във тази гробница - квадратна, тясна." ("Неделя").

И разбира се, да не подминем и красотата на художествения превод на Сонди, той гали погледите ни, вдъхновението му може да се долови не само в тези редове, но и на повече места, да добавим тук артистичното - между другото - и нерешимо съревнование между него и другия поет-преводач - Бенедек Киш, в пресъздаването на стихове на Марин Георгиев. В рефрена на стихотворението със заглавие "Мелница", "...отново се лее пшеница,/ безкрайно, като звездното небе./ Мели, само мели воденичното колело" пресажда красотата на оригинала в унгарския език Бенедек Киш, а Сонди по следния начин разширява картината: в гърлото "пшеницата тече, брашното се стеле -/ безкрай - като звездите./ Мели, изпразва се, мели, радва се" (В оригинала: "Зърно подир зърно -/ тече по улея брашно,/ въртят се колела./ Но пак се сипе жито -/ безчет, като звездите./ Все мляла - не измля").

Геза Кепеш, Ласло Наги, по-късно Гашпар Над и Йожеф Уташи - само да отбележим няколко имена от преводачите на многобройни стихове от български досега, а освен тях до наши дни и мнозина още са съдействали за преминаването на най-добрите постижения на българската поезия у нас. Но знаем, че важи и обратното - двете литератури взаимно се оплодяват. Та нали преди едно десетилетие самият Марин Георгиев предостави на читателите на своя роден език, в богат подбор творби на нашите класици, сред които Атила Йожеф, Миклош Радноти, Ендре Ади, Шандор Петьофи, Янош Аран, Арпад Тот, Дюла Ийеш и, разбира се, Ищван Шинка - вдъхновеният му собствен превод на Шинка, пресътворен с разбиране, с вникване, интимно. Той, който между другото е работил за представяне на унгарската литература на български език с организация, подпомагане и активно съучастие в различни мероприятия, срещи и създаване на контакти, сътворява ценни, непреходни свои лични творби, част от които са събрани в тази книга, а прочитът им на унгарски е едва в началото си. Първият букет от негови стихотворения, поднесен ни преди 30 години от преводи на Йожеф Уташи, Бенедек Киш и Ендре Рожа, сега е обогатен с преводите на Дьорд Сонди, а в няколко случая съществуват два превода на една и съща творба и така са създадени образци, превръщащи се в преводачески състезания.

Да приемем с радост това издание и да не се питаме например защо закъсня тази книга, казвам, нека се радваме, нека се радваме, защото тази стихосбирка все пак пристигна в най-подходящия момент.

Универсалната поезия пак достигна границата на една епоха. Нека се изразяваме с такъв език, с какъвто Георгиев се изповядва за неразрушимата връзка между природата и човека и което може би е най-важно, за индивидуалното душевно отношение към общността, което може да създава връзка между човек и човек, между общност и общност. Защото винаги общността ни издига.

БЕЛЕЖКИ

1. Авторът има предвид вечерта на 17.09.2015 г., когато в Българския културен институт бе представена книгата "Ни Бог, ни дявол" и поетът е дал автограф на Тамаши Орос. [обратно]

© Янош Тамаши Орос
© Адриана Петкова, превод от унгарски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.10.2016, № 10 (203)

Рецензията е преведена със съкращения от сп. "Напкут", 2016.