Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЕХНИКА НА ПИСАНЕ И ЕМОЦИЯ

Уан Ан-и

web

За изкуството най-важното е емоцията, ако я няма нея, какъв е смисълът да създаваме изкуство? Можем да създаваме друго. В света съществуват толкова много неща, за които бихме могли да допринасяме. Защо избираме да пишем? За да изградим един разказ, а именно един друг свят, който не верифицира действителността, също така не може да се трансформира в действителност, той е едно празно илюзорно съществуване. Това е така, защото разказът, историите на разказа и ние самите осъществяваме една директна връзка. Тогава, ако нашите собствени чувства и емоции станат обект на нашите творби, или пък са движещата сила за създаването на творбите ни, то ние, ако не притежаваме техническите похвати, личните ни истории ще се превърнат само в прост изблик и отдушник. Според мен тези изблици са вече твърде много и ни отблъскват все повече и повече. Тези изблици също се определят като чувства, но ако литературата се превърне в изблици на различни хора, то тогава тя би придобила плашеща форма. Ако ти си писател и имаш право да изразяваш емоции, то твоят личен гняв и нападки имат ли стойност? Ако разказът е само това, то тогава той ще се превърне в нещо простовато и злобно. Именно заради това съществува техниката на писане, а нейната същност е в творческия процес сам по себе си. Спомням си един израз на Аристотел, техниката на писане може да е една максима, съществуваща от началото на света до сега, с това обаче казваме ли какво е изкуството? То е създаването на нещо, което може да съществува, но може и да не съществува. Това е моята цел. Когато творя "това нещо", ако разчитаме само на емоцията и още повече, ако емоцията ограничава по такъв начин думите на душата ми, ако не използвам никакъв технически похват - тази техника включва в себе си разумност и самоосъзнаване на техниката като съдържание - ако не притежавам тази техника, която да подплати думите, то тогава аз също само изразявам емоционален изблик. Когато думите са просто емоционален отдушник и аз самата съм на двайсет години, изразените по този начин емоции може би са чисти и спокойни, но с отминаването на младостта и приближаването на старостта, в сърцето се появяват емоции като завист, гняв срещу неравноправието, ограниченост и острота на изказа, ако тези емоции излязат на повърхността, каква е картината, която виждаме?

В съвременната китайска литература много автори мислят, че са достатъчно искрени и прями, ако вървят под литературното знаме свободно, следвайки собственото си сърце и разум, а собствените им мисли и емоции не е необходимо да бъдат разпознавани и признавани. Затова мисля, че тук има едно изначално противоречие - от една страна, признаваме, че е въпрос на техника, че е нещо "живо", че е създаване. Този момент много ме привлича, все едно дете сглобява лего - чуди се как да го сглоби, за да е хубаво. От друга страна, началото се поставя от емоцията, ако не е налична тя, не се получава и техниката. Това е един много труден проблем. Според мен писатели като Су Тон, които израстват като творци през 80-те, са доста близо до правилната посока на развитие на литературата, тези писатели се приближават до максимата "краткият разказ е създаване". Проблемът при тези писатели обаче е моментът на емоцията. Нека обърнем внимание на творбите на Ю Хуа, първоначално творбите му изпълваха редовете с емоция все едно тя беше падаща мъгла; неговите творби не приличат на тези на Су Тон - той разказва история, добре измислена и красива, изпълнена със съдържание, но на неговите истории им липсва логика и ред. А книгите на Ю Хуа, особено "Да си жив", ме разтърсват, според мен той изразява дълбока емоция с произведенията си, също така е й надарен с творческо въображение. Книгата му "Вик и шепот" прилича на автобиография. В началото авторът пресъздава собствения си опит, началото на текста кара човек да мисли, че е автобиография. А всъщност текстът не е автобиографичен. Когато ние създаваме самия материал за книгите, личният ни опит е най-директният метод, този материал има най-близка връзка с нашите емоции, така читателите остават с впечатлението, че произведението е автобиографично, а всъщност то не е. Ако авторът е писател с потенциал, произведението не е автобиография; ако е посредствен автор, произведението е автобиография. Истинският писател избира такава посока на самия текст, която да направи този не-личен житейски опит все по-всеобхващащ.

 

Въпрос от студентите: Когато литературните творби навлизат в обществото под формата на "продукти на един творец", какво означава това за конкретния писател? Как писателят вижда различните разбирания на творбите си?

- Това е доста болезнено преживяване. След като напишеш една книга, си мислиш, че си спазарил в сделка собствената си кръв и сърце. Но след като излезе от печат, книгата трябва да понесе бремето на съдбата, която й отреждат потребителите; хората, след като я прочетат, не изразяват мнение или упрекват, дори се отнасят неуважително към нея. Ти си мислиш: това е твое лично нещо, което се превръща в нещо публично. Когато не успяваш сам да понесеш бремето на собствените си чувства, ти не успяваш да понесеш самотата и превръщайки чувствата си в продукт, решаваш да превърнеш тези емоции в книга, която да издадеш, така тя вече не ти принадлежи, тогава можеш да избереш въобще да не я пишеш, да я оставиш да съществува само в сърцето ти, но тогава ще понесеш ли нейната тежест? Според мен лично книгата принадлежи на автора само в процеса по написването на текста, след написването на текста, книгата вече принадлежи на обществото. Много писатели минават твърде болезнено по този път, понякога си мислиш, че си сключил сделка, като си отдал цялото си сърце, а каква е съдбата, която те очаква? Нямаш никаква идея. Прилича на раждането на дете, след като го родиш, ти го обичаш безкрайно, но то постепенно пораства, влиза в обществото, и вече дори и да искаш да го контролираш, нищо не можеш да направиш. Независимо как ще оформиш чувствата си в текста, който създаваш, в момента, в който текстът се сблъска с обществото, хората приемат единствено онази "форма", а именно текстът е създаден обект, хората имат право да се отнасят с обекта така, както желаят. Според мен всяко едно добро произведение е създадено и се характеризира с емоционалност. Както по време на лекциите анализирахме текста "Възраждане", който е създаден за десет години, и не можехме да вярваме, че целият текст е написан под влияние на първоначалната емоция, защото разгръщането на една емоция все пак става много бързо. Дори и да е емоция, продължила съществуването си десет години, тук със сигурност има съдържание, върху което може да се разсъждава, затова хората нямат основание да разглеждат произведението, което си създал, като част от собственото ти сърце.

 

- Сега има много разкази, които притежават и привнасят философски елементи, може ли да се каже, че има възможност да се създаде съчетание на философия и литература? Може ли да се каже, че философията и литературата в социален аспект имат общи неща? Литературата може ли да замести развитието на философията?

- Според мен философията е познание за обществото, едно общочовешко разбиране за обществото, така се изгражда една общоприета система от възгледи, която разкрива истината за света и изгражда един по-истинен сят. Разказът е познание за самия конкретен човек, изгражда един по един емоционални светове, този свят е истинен и завършен логически само за конкретния човек. Затова според мен литературата и философията не са взаимно заменими.

 

- Каква е ролята на теорията във Вашите текстове, по време на написването на един текст осъзнавате ли ясно този момент? По време на писането как овладявате трезвеността в текстовете си?

- Когато започвам да пиша, не усещам нещата толкова ясно, не си отговарям например на въпроси като "Какво точно да направя, как да го направя". В конкретния момент започвам да пиша това, което най-много бих искала да започна да пиша. След това, се подчинявам на нещото, което пиша - това, което то изисква, така продължавам писането. Пред вас говоря за теория, за техника на писане, но аз самата, когато седна да пиша, се осланям единствено на основния принцип на творческото създаване. Трудността е в това да упражняваш тази способност до съвършенство. Всъщност доста проблеми с техниката идват при повторно разглеждане на текста. В началото си стимулиран от едно настроение, по-нататък разсъждаваш върху това как постигаш настроението, а това пък има връзка с продължителното четене на книги, с умението ти да разсъждаваш и със собствения ти възглед за литературата. По време на създаването на текста тези елементи са много сложни, много е трудно да се разграничат толкова ясно. Когато аз обмислям и планирам да споделя някои идеи с други хора, старая се да подредя тези идеи систематично колкото се може по-добре. Но тази система със сигурност не е завършена, със сигурност ще има много пропуски. Когато ви казвам как се пише един разказ, аз се опитвам да говоря максимално ясно, да представя съдържанието в посока на неговото окачествяване, а така се получава и едно по-добро логическо дефиниране. Всъщност тук невинаги ще се получава пресъздаване с точност на същността, но се опитвам с всички сили да я пресъздам точно.

 

- Каква е връзката между творческия процес и насоченото и разумно обмисляне, необходимо ли е тясно обвързване с разумното и логическо осмисляне?

- Какво да ви кажа, сега си мисля, че този момент е изключително необходим! Преди десет години обаче бих отговорила, че може би няма такава необходимост. Но сега ми се струва крайно необходима. Този момент е неразривно свързан с епохата, в която живеем, в съвременната епоха понятията са доста объркани - какво представлява добрият разказ, какво трябва на направят нашите разкази? Всички тези въпроси и техните отговори са твърде объркани, дори самите творци не успяват да дадат определения. Скритото определение, на което се натъкваме тук, е много, много точно: "Ние даваме това, което хората искат", това определение няма как да е грешно, но то прикрива една плашеща действителност, а именно - така служим на посредствеността. Сега мисля, че литературата вече няма истини, които да се разкажат умело, за литературата се казва, че е добра, значи, е добра, казва се, че не е добра, значи, не е добра - няма истини, които да се разказват добре. Като цяло тези неща много трудно се дефинират, а след появата на съвременната литература стават още по-трудни. Затова за собствените си текстове се надявам да успея да задам определен критерий, най-малко критерий, които разграничава литературата от не-литературата, добрите текстове от лошите. Със сигурност такъв критерий може да бъде създаден, вярвам, че съществува. В противен случай този свят би бил твърде празен и фалшив. Още повече, че сега сме в Университета Фудан, и вие, млади колеги, съм убедена, че все още можете да бъдете "спасени", тъй като все още сте доста млади. Аз поне така си мисля.

 

- По време на лекцията Ви, доловихме в пълна степен, че осъзнавате "мизерното, страдалческо" състояние на литературата, но според мен днешното общество се състои предимно от обикновени хора и създаването на нещо, подвластно на толкова висок критерий, е твърде трудно в настоящия исторически период. Особено след литературните дискусии върху понятието за разказ - разстоянието между това понятие и реалността е твърде голямо.

- Изграждането е твърде трудно, разрушаването - твърде лесно. Можем да твърдим, че XX век създава много неправилни и лоши неща, или, с други думи, разрушава натрупаното през десетилетията познание. Ние ползваме една много проста теория, нека да я наречем "пост-съвременност", едно неясно понятие, което разрушава много други неща. Затова аз се надявам да може да се изгради критерий, с който да се заменят разрушените вече неща. Самият стремеж за изграждането на нещо подобно не е изчезнал, все още го има, но е твърде слаб. Надявам се, че все още можем да разграничим какво е добро и какво не. Може да се примирим с лошата литература например, или с такава, която спорадично разкрива известна стойност - защото тази литература задоволява потребностите на повечето хора. Но това примиряване не оправдава и не заменя създаването на добра литература. Няма как да оправдаем настоящето състояние с подобно извинение, трябва да се създават добри неща.

 

- Има писатели, които карат читателите да усетят емоцията изключително интензивно и наситено, при тях самата емоция "изригва" изведнъж от дълбините; други писатели пресъздават емоция, която подобно на приплъзваща се вода постепенно прониква в сърцето на читателя. Четейки Вашите произведения, читателят има усещането, че целият е потопен в емоцията, без сам да осъзнава, е обграден от наситеност, която се наслагва от всяка дума.

- Този момент зависи от спецификата на индивидуалните усещания, моите емоции в повечето случаи са всепроникващи и продължителни подобно на воден ручей. Чувствата все пак имат връзка с живота. Чън Цун веднъж изтъкна една много добра идея. Той сравнява моят "Чувства и любов в Хонконг" с "Любовникът от Северен Китай" на Маргьорит Дюрас. Според Чън Цун моята "любов" е устойчива, а тази на Дюрас е емоцията на едно извисяване на духа, на моите произведения според него им липсва това малко "нещо", аз мисля, че това е един романтичен похват, той казва, че аз все се самоубеждавам, че признавам реалността, а нямам смелостта да поставя себе си в празнотата. Неговите думи са много важни, това не е въпрос на техника, а е въпрос на светоглед - светоглед, предзададен от жизнената сила.

В историята на литературата има много писатели, чието ниво на културна образованост не е високо, светогледът не е широк, опознаването на света около тях не е дълбоко, но техните произведения остават в нашата памет, защото те пресъздават емоция. В техните текстове няма техника, основната тема на произведенията им е едностранчива, но те изпитват чувства. Силата на тези чувства е много голяма, пробожда те изведнъж. Има една хънански автор, казва се Ли Пей-пу и е автор на разказа "Безграничната сутрин", в който описва едно дете, чийто баща умира преди раждането му, а майка му умира по време на самото раждане, детето е сирак, разказът описва как хората от селото отглеждат детето. След като детето пораства (вече зрял мъж), отива да работи в комитета към партийния провинциален съвет, но не знае как да се върне в селото. Как би могъл да се осмели да се върне в селото? Той не знае как да се изправи пред отгледалите го родители и роднини в селото, емоционалният дълг, който им дължи, става все по-голям и по-голям, как да се върне и изправи пред тях? Авторът иска да изведе историята към този извод - роденият в село член на партиен съвет се чувства толкова далеч от роднините в селото. Най-силният момент е чувството на благодарност, то с течение на времето става по-дълбоко, а стремежът да бъде изразено - по-настоятелен. Докато четеш, от очите ти струят сълзи, сигурна съм, че ще прочетете тази книга.

В съвременната китайска литература има писатели, чиито произведения описват селата; личният опит на тези автори е тежък, но сърцата им са пълни с топла надежда, а красивата емоция на надеждата говори на цялото общество. Според мен тези произведения в известна степен вървят в посока на приближаване към книгите на Толстой. В произведенията на Джан Сиен-лиан има една сцена, която никога няма да забравя, разказът се казва "Синовете и внуците на реката". В него е следният откъс: периодът на "опозиция срещу дясното" стига и до едно село, близо до Жълтата река, от което се изисква да се определи едно лице като "привърженик на десницата" и от селото трябва да изнамерят такъв човек. Започват да броят на пръсти човек по човек и да търсят такъв, когото да посочат - тук няма някой, подходящ да представя десните идеи. Тогава повечето хора се обединяват и посочват една "упадъчна" жена, тя обича да похапва без самата тя да прави каквото и да е било, всички хора я гледат пренебрежително, решават, че е подходяща да бъде човекът, който им трябва. Но секретарят на партийния комитет има лични взаимоотношения с нея и му е трудно да се откаже от нея, така се сеща за един мъж - без деца, без семейство, според него този човек няма никакви задължения или обвързаност с някого, а и животът му няма стойност, така решава, че той трябва да отиде. Секретарят го убеждава да стане привърженик на десните идеи. И като отиде там, да бъде от десницата, но как точно да стане такъв? Секретарят му казва да отиде да убие едно агне. След това, в една нощ под ярката луна и черното небе те отиват до брега на реката и сред стадото агнета сграбчват едно и го заколват. Тази сцена е наистина в известна степен толстоевска, четейки дотук, наистина ще се разплачеш. Но секретарят не си и представя, че този "отлъчник" ще го накара да преосмисли собствения си избор, секретарят никога повече не отива в дома на онази вдовица, всеки път, като стига до прага на дома й, онзи бедняк се изпречва на пътя му. Според мен в съвременната китайска литература най-ценните неща са именно като тези, описани в тази сцена. Но от позицията на литературата утре, има два проблема - по природа на този тип емоция й липсва разумност, липсва й разсъдливо съдържание и ръководство, тя самата постепенно ще се отдръпва; другият проблем е реалността за самите писатели - писателите се превръщат в неспособна да се изкаже, целяща успех и придобивки, корпорация, чувствата и емоциите на която са притиснати и ограничени. Тъжно е, че някои писатели са изживели толкова дълбоко страдание, а това, което днес успяват да пресъздадат, е толкова малко - емоция с размерите на зрънце грахче, чувството опечалено се отдръпва, ето тази ситуация ни кара да страдаме. А някои други писатели като Джан Уей и Джан Чън-джъ притежават едно скъпоценно качество, на емоционално ниво те могат да се самопринудят да достигнат до отчаяние и безнадеждност. Съвременните хора все повече и повече не разбират чувствата, потребността от изкуство в днешния свят ще става все по-малка и по-малка, но независимо от това колко души ще имат нужда от изкуство, дори и да е само един-единствен, трябва да има изкуство, в противен случай този свят ще изгуби равновесието си.

Април 1994

 

 

© Уан Ан-и
© Джина Баларева, превод от китайски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2015, № 11 (192)