Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЕДАТЕЛ

Теодорос Ласкаридис

web

Генералът ме слушаше и внимателно разглеждаше картата, разгъната на масата пред него. Червен беше този генерал: хастара на мундира му - червен, редиците ордени на гърдите му излъчваха червен отблясък. Мустаците - големи, разресани, и те червени, сякаш намазани с къна. Имаше нещо кръвожадно във вида му, нещо грубо и просташко. Така наведен над картата, генералът приличаше на хищна птица, търсеща да намери още трупове, с които да се засити, изсмуквайки кръвта им. Рьцете му, с тънки пръсти, като на скелет, пълзяха по картата, протягаха се към местата, отбелязани с червени точки (там се водеха сражения), сякаш искаше да ги разкъса и грабне. Вглъбеното му лице, със следи от едра шарка, изразяваше страшна решителност. Колкото повече говорех, толкова интересът на службаша към мен нарастваше... В един миг скочи, като да бе чул някакъв вик... Направи две крачки и дойде близо до мен. Хвана ме за рамото и ме разтърси. "Говори истината! Внимавай..." - каза ми с пресипнал глас. Гледах го, стоеше пред мен като исполин, по-точно звяр, който може всеки миг да ме убие, по заповед да ме заколи, щом бях пленник и в ръцете му. Ордените, провесени на червени ленти по гърдите му, изглеждаха като клюнове, дебнещи да ме разкъсат. Гласът му още звучеше в ушите ми: "Да, истината"...

Генералът сякаш се успокои. Върна се при картата и ме заразпитва за хиляди неща относно местоположението и духа на българската армия. Искаше да давам честни отговори за всичко... Чувствах страшни болки в ръцете, вързани здраво зад гърба ми. Краката ми трепереха. В съзнанието ми още звучаха крясъците на френските военни алпинисти, достигнали връх Каймакчалан, хилядите убити там, картечният залп, който щеше да ме убие, когато... се озовах пред сръбските позиции, пред двамата сръбски войници, които ме доведоха при генерала, и така се намерих тук - дезертьор и военнопленник... Пред очите ми минава целият див живот в окопите с войниците, повечето от които търсеха всевъзможни начини да се изтеглят в тила - било като се наранят, счупят крак, порежат ръцете си - само и само да останат в някаква болница. Гладът, опасностите, мъките, които хората теглеха в тази ужасна касапница, без да я искат, да умират за "вярата и родината". Образите на онези добродушни селяни и работници се връщат в паметта ми. Принудени да лазят сред кал и сняг, да се жертват и умират, защото нямаха смелостта да се противят на "Закона", който ги измъкваше от затънтените им села, обличаше ги в сиво-зелени униформи, даваше им оръжие. Да убиват, колят и да се жертват. Този жалък живот в снеговете, ледените нощи, когато ръцете и краката ти измръзват, защото, ако запалим огън, врагът ще ни засипе с гранати. Дни, когато вървим с часове под палещото слънце, съсипани от умора, без да можем да спрем за кратък отдих. Всичките тези мъки изправят пред очите ми огромната картина в тъмни цветове на това, което се крие зад думата "войник"...

Трябва да спася всички тези измъчени хора...

Чувствам, че това е мой дълг и трябва да предам тази мисъл на сърбите...

Тази идея ме завладява... Имам право да внуша тази идея на сърбите...

Внезапно генералът спря да ме разпитва:

- Изведете го навън. Закарайте го в Острово и го оставете там.

Един войник с три звезди на пагоните, без златни нашивки, ме изтика навън. Малко преди да излезем от палатката, се спрях:

- Искам да говоря насаме с генерала! - казах хладнокръвно.

Оставиха ме насаме с този златоукрасен див човек. Отидох до масата и с глас на лунатик му казах от кое място най-добре сърбите могат да придвижат дивизиите си така... че всичките ми другари да бъдат пленени!

Генералът ме изгледа с изненада и съмнение:

- Не е възможно да казваш истината! Ти си шпионин. Нима наистина желаеш поражение за родината си!

Отвърнах му, че сега, когато казах това, ми е по-леко на душата. Генералът ме гледаше с кръвясали очи и каза:

- Знаеш ли какво правиш!? Войниче, предаваш родината си. Ти нямаш родина...

Генералът повярва на думите ми и грабна телефона, за да даде заповеди за обкръжение на българските войски според това, което му казах. Излизайки от палатката, в съзнанието ми отекваха думите на генерала: "Войниче, ти нямаш родина", но хилядите ми мъртви другари изкрещяват "НЕ". И отново пред очите ми се появява картината на дивия живот в окопите, колоните войници, вървящи в пек и студ сред вонящи трупове. Войници, които с волско търпение чакат съдбоносния куршум.

 

 

© Теодорос Ласкаридис
© Николай Згуров, превод от гръцки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2017, № 6 (211)