Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "МАЛКИЯТ НЕПОЗНАТ"

Сара Уотърс

web

1

Сара Уотърс. Малкият непознатЗа първи път видях Хъндредс хол, когато бях на десет години. Това се случи през лятото след войната, семейство Ейрис все още притежаваха доста пари и бяха важни хора в района. По-точно казано, то стана в Деня на империята1, когато ние, децата от градчето, се строихме в редица и отдадохме бойскаутски поздрав, а мисис Ейрис и полковникът минаха край нас и ни връчиха почетни медали. После с родителите си седнахме да пием чай на едни дълги маси, разположени, както сега мисля, на южната морава. Мисис Ейрис трябва да е била на двайсет и четири-пет, а съпругът й с няколко години по-голям. Тяхното момиченце Сюзан трябва да е било на шест. Сигурно са изглеждали много хубаво семейство, но спомените ми за тях са смътни. В паметта ми се е запазила най-живо самата къща, която ми се стори великолепно класическо имение. Спомням си красивите й застаряващи детайли - изтритите й тухли, набраздените стъкла на прозорците, износените от времето ивици пясъчник по краищата. Те я правеха да изглежда някак замъглена и с леко несигурно съществувание - като лед, мислех си, който тъкмо започва да се топи на слънцето.

Не ни пуснаха вътре, разбира се. Вратите и френските прозорци стояха отворени, но през всичките беше завързано въже или лента. Тоалетните, отделени за наше ползване, бяха тези на конярите и градинарите и се намираха в района на конюшните. Майка ми обаче все още имаше приятелки сред прислужниците и когато чаят свърши и хората станаха да се поразходят наоколо, тя ме въведе тихомълком в къщата през една странична врата и двамата прекарахме известно време с готвачката и момичетата от кухнята. Това посещение ме впечатли неимоверно. Кухнята беше в сутерена и до нея се стигаше по един хладен сводест коридор, който малко приличаше на подземен затвор на средновековен замък. Необикновено голям брой хора, както ми се стори, влизаха и излизаха от нея с кошници с лакомства и подноси в ръце. Момичетата трябваше да измият такава планина от чинии и съдове, че майка ми запретна ръкави и започна да им помага. И за моя голяма радост като награда за нейния труд ми разрешиха да си взема от желетата и „формичките“, които бяха върнати неизядени от празненството. Сложиха ме да седна на една покрита с чамови дъски маса и ми дадоха лъжица от чекмеджето на самото семейство - тежък прибор от потъмняло сребро, чиято вдлъбнатина беше едва ли не по-голяма от устата ми.

Но после стана нещо дори още по-хубаво. Множество жици водеха до една кутия със звънци високо на стената на сводестия коридор и когато един от тях звънна, извиквайки прислужницата горе, тя ме взе със себе си, за да надникна зад завесата от дебело зелено сукно, която разделяше предната част на къщата от задната. Мога да остана да я чакам там, каза тя, ако съм много послушен и тих. Но да внимавам да стоя зад завесата, защото ако полковникът или госпожата ме видят, ще стане разправия.

Аз бях по принцип послушно дете. Но зад завесата се откриваше ъгъл, на който се пресичаха два мраморни коридора, всеки от тях пълен с чудни неща. И когато прислужницата изчезна безшумно в едната посока, направих няколко дръзки стъпки в другата. Тръпката беше изключителна. Не говоря за простата тръпка от нарушаването на забрана; имам предвид тръпката от самата къща, която сякаш се излъчваше към мен от всяка повърхност - от полирания мрамор на пода, от патината на дървените столове и шкафове, от винкела по края на огледалото, от извитите рамки на креслата. Една безупречно чиста бяла стена, без никаква прах по нея, сякаш ме притегли към себе си. По края й имаше гипсова декорация, изобразяваща жълъди и листа. Никога не бях виждал нищо подобно извън църквата и след като я огледах за секунда, направих нещо, което сега ми се струва ужасно - промуших пръсти около един от жълъдите и се опитах да го откъртя от мястото му; а когато не успях да го откъсна по този начин, извадих джобното си ножче и започнах да дълбая с него. Не го правех от вандализъм. Не бях злобно или пакостливо момче. Просто се възхищавах на къщата и исках да притежавам част от нея, сякаш самото възхищение (за което подозирах, че по-обикновено дете не би изпитало) ми даваше право на това. Предполагам, че съм бил като мъж, пожелал да има кичур коса от момичето, в което изведнъж и сляпо се е влюбил.

Страхувам се, че накрая жълъдът поддаде, макар това да не стана по чистия и спретнат начин, който очаквах, защото той издърпа със себе си още влакнеста гипсова тъкан сред падащата бяла прах и мазилка. Спомням си, че това ми се стори някак разочароващо. Сякаш съм си въобразявал, че той е направен от мрамор.

Никой не се появи, никой не ме хвана. Както се казва, моментът беше чудесно подбран. Аз сложих жълъда в джоба си и се плъзнах обратно зад завесата. Прислужницата дойде след минута и ме върна долу, после двамата с майка ми се сбогувахме с работничките в кухнята и отидохме при баща ми в градината. Чувствах твърдата гипсова бучка в джоба си вече с нещо като тревожна възбуда. Притеснявах се, че полковник Ейрис, който беше доста плашещ мъж, ще открие повредата и ще спре празненството. Но целият следобед премина без инциденти и се спусна синкав здрач. Родителите ми и аз се присъединихме към другите хора от Лидкот и тръгнахме по дългия път към дома, а прилепите прехвърчаха и кръжаха край нас по тясната алея, сякаш се въртяха на края на невидими опънати струни.

Накрая майка ми, разбира се, намери жълъда. Аз постоянно го вкарвах и изкарвах от джоба си и той беше оставил подобна на тебешир следа върху сивия фланелен плат на шортите ми. Когато разбра какво е това странно малко нещо в ръката й, майка ми почти се разплака. Не ме напляска, нито каза на баща ми - никога не беше обичала разправиите. Вместо това ме погледна с насълзени очи, изглеждайки някак объркана и засрамена. Предполагам е казала нещо от рода на:

- Би трябвало да знаеш, че не бива да постъпва така умно момче като теб.

Хората постоянно ми повтаряха това, когато бях малък. Родителите ми, чичовците ми, учителите ми - всички възрастни, които се интересуваха от моя успех в живота. Тези думи тайно ме вбесяваха, защото, от една страна, аз отчаяно желаех да бъда на висотата на своето реноме на умно момче, а от друга, ми изглеждаше много нечестно, че въпросната интелигентност, за която никога не бях молил, може да се обърне в нещо, с чиято помощ да ме критикуват.

Жълъдът отиде в огъня. На следващия ден намерих в сгурта почернялото парченце, останало от него. Впрочем това трябва да е била последната добра година за Хъндредс хол. Празненството по случай следващия Ден на империята беше дадено от друго семейство в една от съседните големи къщи. Хъндредс беше започнал устойчивия си упадък. Скоро след това умря дъщерята на семейството и мисис Ейрис и полковникът започнаха да живеят по-усамотено. Смътно си спомням раждането на следващите им две деца, Карълайн и Родрик, но тогава аз вече бях в Лимингтън колидж, зает със своите малки горчиви битки. Майка ми умря, когато бях на петнайсет. Както се оказа, тя правела аборт след аборт през моето детство и последният я убил. Баща ми живя точно толкова, колкото да ме види как завършвам медицинския университет и се връщам в Лидкот като квалифициран специалист. Полковник Ейрис умря няколко години по-късно, мисля от аневризъм.

С неговата смърт Хъндредс хол се отдръпна още повече от света. Вратите на парка бяха почти непрекъснато затворени. Солидната ограда от червеникавокафяв камък, макар и не особено висока, все пак се издигаше достатъчно, за да спира погледа. И въпреки че къщата беше толкова голяма, тя не можеше да бъде видяна от нито едно място по тесните пътища в тази част на Уъруикшър. Докато минавах край оградата по време на обиколките ми, понякога си мислех за нея, скрита там отвъд, и винаги си я представях така, както я бях видял през онзи ден на 1919 г., с хубавата си тухлена облицовка и хладните си мраморни коридори, всеки един пълен с чудеса.

Затова когато наистина видях къщата отново, близо трийсет години след онова първо посещение и скоро след края на следващата война, промените в нея ме ужасиха. Беше чиста случайност, че отидох там, защото семейство Ейрис бяха регистрирани при моя партньор Дейвид Греъм; но този ден той беше зает с един спешен случай, така че когато семейството повикало лекар, молбата беше предадена на мен. Сърцето ме сви почти в момента, когато влязох в парка. Спомнях си дългото приближаване към къщата през спретнати рододендрони и лаврови дървета, но сега паркът беше толкова обрасъл с бурени и занемарен, че колата ми с мъка се придвижваше по алеята. Когато най-после преминах през храстите и излязох на площадката с неравен чакъл и Хъндредс хол право пред мен, натиснах спирачката и зяпнах от учудване. Разбира се, къщата изглеждаше по-малка, отколкото си я спомнях, съвсем не величественото имение в моята памет, но аз очаквах това. Друго ме ужаси - а именно видимите знаци на упадък. Части от ивиците с обветрен пясъчник по края на стените бяха напълно паднали, така че несигурното джорджианско очертание2 на къщата изглеждаше още по-съмнително от преди. Беше плъзнал бръшлян, на места изсъхнал и увиснал като сплъстените косми по опашката на плъх. Стъпалата, водещи към широката входна врата, бяха напукани и през процепите буйно растяха бурени.

Паркирах колата, излязох и почти се уплаших да затворя вратата. Мястото, с такава голяма и солидна къща, изглеждаше малко опасно. Никой не излезе да ме посрещне, така че след кратко колебание минах по скърцащия под краката ми чакъл и се изкачих внимателно по напуканите каменни стълби. Беше горещ, задушен летен ден - толкова безветрен, че когато дръпнах потъмнялата дръжка (от месинг и слонова кост) на камбанката, чух звъна й, чист и ясен, но далечен, сякаш някъде дълбоко в корема на къщата. Този звук беше веднага последван от слабо доловимо, сърдито джавкане на куче.

Лаят скоро престана, след което една дълга минута цареше тишина. После някъде от дясната си страна чух скърцането на неравномерни стъпки и след малко синът на фамилията, Родрик, се появи иззад ъгъла на къщата. Той ми хвърли бърз и донякъде подозрителен поглед, но забеляза лекарската чанта в ръката ми, след което извади една смачкана цигара от устата си и извика:

- Вие сте докторът, така ли? Очаквахме да дойде доктор Греъм.

Тонът му беше достатъчно дружелюбен, но имаше някаква апатия в него; сякаш той беше малко отегчен от появяването ми. Аз слязох по стълбите и отидох при него, представих му се и обясних за спешния случай на Греъм. Той отговори любезно:

- Е, добре е, че сте дошли. При това в неделя. И то така ужасно гореща. Моля последвайте ме. Ще минем по по-пряк път, отколкото през къщата. Аз съм Родрик Ейрис, между другото.

Всъщност ние се бяхме срещали и преди, и повече от един път. Но той явно беше забравил и докато вървяхме нататък, ми подаде ръка за едно небрежно ръкуване. Пръстите му изглеждаха странни на допир, груби като крокодилска кожа на някои места и учудващо гладки на други - ръцете му бяха изгорени при един инцидент във войната, както знаех, заедно с голяма част от лицето му. Като се оставят белезите настрана, той беше хубав - по-висок от мен и на двайсет и четири години - строен и все още с момчешки вид. Беше и облечен младежки - с риза с отворена яка, летни панталони и изцапани платнени обувки. Вървеше, без да бърза, и видимо накуцваше.

По пътя той каза:

- Знаете защо сме ви извикали, предполагам?

- Казаха ми, че е за една от вашите прислужници - отвърнах аз.

- Една от нашите прислужници! Това ми харесва. Има само една, нашето момиче Бети. Някакъв проблем със стомаха, изглежда - каза той несигурно. - Не знам. Майка ми, сестра ми и аз като правило се опитваме да минаваме без лекари. Справяме се някак си с настинки и главоболия. Но разбирам, че занемаряването на слугите е углавно престъпление в наше време. Те, явно, трябва да получават по-добри грижи от нас. Затова си помислихме, че е нужно да извикаме някого. Внимавайте тук, вижте.

Той ме беше повел по покрита с дребен чакъл тераса, която обточваше северната страна на къщата, и сега ми посочи едно място, където терасата беше поддала, отваряйки място на коварни хлътвания и цепнатини. Аз внимателно ги заобиколих, доволен от възможността да видя тази част на Хъндредс, но отново поразен от факта, че го бяха оставили да западне толкова много. В градината цареше хаос от коприва и поветица. Усещаше се лек, но все пак несъмнен лъх на запушени канали. Прозорците, край които минахме, бяха на ивици и прашни; всички бяха затворени, а на повечето бяха сложени и кепенци, с изключение на двойна стъклена врата, която стоеше отворена на върха на каменни стълби, обрасли с грамофонче. През нея видях голяма разхвърляна стая, бюро с натрупани в безпорядък листа, края на една брокатна завеса... Това беше всичко, което имах време да зърна. Бяхме стигнали до тесен сервизен вход и Родрик бе застанал встрани, изчаквайки ме да мина.

- Моля влезте - каза той, като махна с една от покритите си с белези ръце. - Сестра ми е на долния етаж. Тя ще ви заведе при Бети и ще ви осведоми подробно за положението.

Едва по-късно, спомняйки си ранения му крак, се досетих, че той не е искал да го видя как се бори със стълбите. В този момент обноските му ми се сториха доста небрежни. Минах покрай него, без да кажа нищо, и веднага го чух да се отдалечава с тихо скърцащите си обувки с гумени подметки.

Аз също влязох почти безшумно. Този тесен вход, както разбрах, беше същият, през който майка ми ме вкара, тъй да се каже, контрабандно преди много години. Спомних си голото каменно стълбище, до което той водеше, и като слязох по него, се озовах в полутъмния сводест коридор, който толкова ме беше впечатлил тогава. Но тук ме очакваше ново разочарование. Аз рисувах в паметта си този коридор като загадъчна крипта или подземна тъмница, а в действителност неговите стени бяха боядисани в блестящото бяло и зелено на полицейските участъци и пожарните станции, върху покрития с каменни плочи под се източваше лентата на една кокосова рогозка и някакъв парцал с дръжка кисело седеше в своята кофа. Никой не се появи да ме посрещне. През полуотворената врата от дясната ми страна се виждаше бегло кухнята и аз отидох тихо до нея, и погледнах вътре. Поредното разочарование - пред мен се разкри голямо безжизнено помещение с викториански рафтове и погребално стерилни повърхности, всичките брутално изтъркани и излъскани. Само старата маса от чамови дъски - същата, както изглеждаше, на която бях ял желета и „формички“ - ми припомни възбудата от първото ми посещение тук. Тя беше и единственото нещо в помещението, върху което личаха следите на някаква дейност, защото отгоре й беше поставена малка купчина кални зеленчуци заедно с купа вода и нож; водата беше мътна, а ножът мокър, сякаш някой наскоро беше започнал да чисти зеленчуците, но внезапно беше повикан някъде.

Отстъпих назад и обувката ми трябва да е изскърцала или остъргала шумно кокосовата рогозка, защото отново се чу сърдитият възбуден лай на куче - но този път притеснително близо - и след секунда един стар черен лабрадор изскочи отнякъде в коридора и полетя към мен. Аз стоях неподвижно, вдигнал чантата си, докато той лаеше и ме обикаляше, и за щастие, скоро една млада жена се появи зад него и каза нежно:

- Добре, идиотско създание, стига! Джип! Стига!... Толкова съжалявам. - Тя се приближи към мен и аз разпознах сестрата на Родрик, Карълайн. - Не мога да търпя подскачащи кучета и той знае това. Джип! - Тя се пресегна и го удари леко по бутовете с опакото на ръката си, при което той утихна. - Малък глупак - каза тя, като подръпна ушите му с нежно изражение. - Той наистина е трогателен. Мисли, че всеки непознат е дошъл да ни пререже гърлото и да отмъкне семейното сребро. Нямаме сърце да му кажем, че всичкото сребро е вече продадено. Мислех, че ще дойде доктор Греъм. А вие сте доктор Фарадей. Никога не сме се запознавали официално, нали?

Тя се усмихваше, докато говореше, и сега ми протегна ръка. Ръкостискането й беше по-силно от това на брат й и по-искрено.

 

 

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Празник на Британската империя, който се провеждал от 1904 г. на рождения ден на кралица Виктория. От 1958 г. празникът е преименуван в Ден на Британската общност. [обратно]

2. Тоест присъщо на Джорджианската архитектура - архитектурен (и не само) стил, характерен за Джорджианската епоха, която съвпада с управлението на английските крале от Джордж I до Джодрж IV (1714-1830). [обратно]

 

 

© Сара Уотърс
© Милен Русков, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.01.2011, № 1 (134)

Други публикации:
Сара Уотърс. Малкият непознат. София: Алтера, 2010.