ИЗ "СМЪРТТА НЕ Е АЛИБИ"

Петер Юхас

web

РИТУАЛЕН ТАНЦ

Към края на вечерята жените, чиито коси бяха толкова високо разрошени (или може би топирани?), че изглеждаха като кокошки, обърнати със задник към вятъра, взеха да се извървяват към масата на Живков, а писателите наобиколиха Людмила, за да се регистрират за танц.

Откъм терасата прозвуча танцова музика. Оркестърът засвири бавно задушевно танго. Заради Тодор Живков забавяха ритъма на музиката. Жени и мъже следяха с аргусови очи часовника, да не би някой да пристъпи, макар и със секунда, определеното време. Всеки спазваше разписанието. Тогава се случи най-интересният епизод. Накуцващият Георги Марков, провлачвайки сакатия си крак, бързаше с патерица да се примъкне по-близо до Людмила. Опря патерицата на стената и, поклащайки се в ритъма на музиката, няколко минути изкуцука с Людмила.

Положението беше едновременно потресаващо и смешно. Макар и да не беше чак толкова трагично, както когато куцащият министър на просветата Ненчо Станев, който ходеше на лов с Тодор Живков, куцукайки се втурнал след заека. Може и да си е струвало, защото макар и да не успя да настигне простреляния заек, поне след това можеше да казва: "и аз съм от групата на Шаро".

Тази кратка, няколкоминутна гонка им даде самочувствие за години. Георги Марков например отхвърли молбата на Елка Константинова за лектор в Будапеща с думите: "Елка, заради миналото си ти можеш да отидеш само в социалистическа страна!", "Ама нали и Унгария е такава?" - отговорила Елка. "Ами, какъв ти социализъм там?" Ненчо Станев пък, виждайки, че не само Тодор Живков беше направил от родното си село достоен за завиждане град, със собствената си статуя, а и другите министри правеха едно-друго за родните си села, също реши да направи нещо, което беше скъпо на душата и сърцето му: в родното си село основа училище за деца с умствени увреждания.

Дотук бях стигнал с размишленията си, когато Лада Галина профуча гневно покрай мене. "Ще я разкъсам, ще я убия тази мръсница!" - просъска. "Кого? И защо?" - попитах. "Представи си, десет секунди по-рано дойде да ме смени в танца с другаря Живков!"

Тъкмо исках да я утеша, когато оркестърът спря и Кольо Севов, който едва бе направил една-две стъпки с Людмила, махна с ръка на музикантите: "Давайте, цигани!" Тогава двама цивилни музиковеди се приближиха до Кольо Севов: "Оставете на мира другарката Живкова!" - каза единият, после го хванаха под ръка и го изведоха от терасата.

Тази вечер само Гочо Гочев и Иван Динков бяха печеливши: те замениха парадната компания със самота. Нито един от тях не слезе от стаята си за вечеря.

КАК СТАНАХ ДИЛЕТАНТ

Когато Георги Джагаров разбра, че у нас индивидуалният вкус не е грях, а добродетел, опита се да замаже петното, паднало на авторитета му. Награди ме с "Кирил и Методий" наред с двама недоносени преводачи. Няма нужда да казвам, че другите получиха първа степен, а аз - втора. Не обичам топката да остава в мен, затова, когато посланикът Васил Богданов го закачваше на гърдите ми, отбелязах: "Другарю посланик, радвам се, че вашето правителство все пак прави известна разлика между мене и дилетантите." И както можеше да се очаква, на топката отвърна и Джагаров, издейства ми и първа степен, за да заличи разликата между мене и дилетантите.

И все пак с Георги си останахме приятели. Ако беше написал дори само тези две стихотворения - "Раздяла" и "Есен", - пак щях да съм горд, че ме е удостоил със своето приятелство. Таланта си той беше получил от Бога, а характерът му беше формиран от неговото обкръжение.

Макар да бях изгонен от България заради него, когато немски поети поискали от него да състави антология на българската поезия, той казал следното: "За момента няма нито една коректна българска подборка, но за пример ще дам онази, която Петер Юхас изготви в Будапеща през 1966 г."

АМА ЧЕ РАЗЛИКА!

Когато Пантелей Зарев застана начело на писателския съюз, веднага изпрати в Будапеща "помирителна" комисия. Нашият председател фанариот обаче приел подпредседателя Камен Калчев и секретаря на международния отдел Кольо Георгиев с думите, че добрите отношения между двата писателски съюза са по-важни от моралната реабилитация на един преводач. Все пак тя се състоя. Наскоро след това в Пеща дойде и Зарев и българският посланик даде вечеря в негова чест в Големия хотел на остров Маргит. Когато видях табелките с имената, които бележеха реда на сядането, се учудих, че в нарушение на обичайния протокол председателят беше настанен до мене в края на масата. Той бързо разсея учудването ми. Наведе се към мене, с бледо като ларва лице, и кондензира в едно-единствено изречение признанието и нетърпението си: "Много е хубава статията ти за македонския въпрос, но много се бави моята "Панорама". "Благодаря за признанието, другарю Зарев, но знам от Стоян Радев, че нямате доверие в моя вкус, затова прекратих договора с издателство "Гондолат". "Но как да нямам? В знак на голямото си уважение съм ви донесъл най-новия роман на сина ми, представа си нямате каква наслада ще ви достави да го прочетете", каза ми П. Зарев.

Нямах време дори да разтворя книгата, тъй като следващия ден летях за София. Носех със себе си превода на по-вълнуващия и от криминале роман Случаят Джем на мъжкото момиче в тюркологията Вера Мутафчиева, за да доставя радост на авторката. Изглежда наистина бях успял, защото ме чакаше с чудесна вечеря. Вече пиехме прекрасно мелнишко вино, гъсто и тъмно като заешка кръв, всяка капка галеше като кадифе гърлото ми, когато й разказах какво ми е казал предишната вечер Зарев за романа на сина си, а Вера отбеляза с лека усмивка: "Петер, това е все едно сега да ти кажа, представа нямаш каква наслада ще ти достави, останеш ли тук тази нощ." Познавах искрящият й хумор, от който всички български хумористи биха могли да черпят с пълни шепи, и все не можех да реша дали в горчивата, но духовита и фина ирония, забулена в хвалебствените думи на Зарев, се крие поне зрънце намек за престъпване на божиите заповеди. Изпих виното си набързо и се сбогувах. Още на прага обаче ме загриза любопитството. Щом пристигнах в хотела, извадих обемистия роман на Владимир Зарев Битието, за да узная какво съм загубил през онази нощ.

И ТИ ЛИ, БРУТЕ, СИНЕ МОЙ!

С времето трябваше да се беше променило мнението и на началниците на Нино от вътрешните работи. След излизането на статията ми Чавдар Добрев, който винаги е бил коректен с мене, ме прегърна и ми прошепна в ухото: "Първият заместник на вътрешния министър ме повика и ми каза от днес и прашинка да не пада върху тебе."

От смайване не знаех да се смея ли, или да плача. "И ти ли, Бруте, сине мой?"

Чавдар ме помоли да не казвам на никого, но аз съм като Каринти: каквото не мога да кажа на никого, казвам го на всички.

ПЕТЛЬОВИ ЯЙЦА

Вече ме е яд, че не съм бил коректен почитател на поезията на Чавдар Добрев. На варненския симпозиум на българистите Иван Попиванов се беше задълбочил в ролята на критиката. В изказването си след доклада му развих тезата, че ролята на критиката прилича на тази на петела: не може да снася яйца, ама като види, че кокошката е снесла, кукурига.

На другия ден Чавдар започна лекцията с моите думи. Едва бяха минали едни-два месеца, когато спря до мене в кафенето на писателите и сложи пред мене първата си стихосбирка. "Ето, чети!" Разлистих я. "Какво ти е мнението?" - попита като дете, което мечтае за признание.

"Чавдаре, неотдавна цитира думите ми за ролята на критиката. Макар и слънцето да не изгряваше заради твоето кукуригане, понякога доста дълго кукуригаше и добре го правеше. Душата ти беше един облян в светлина висок петльов стобор и оттам кукуригаше с пълно гърло марксистката естетика. А сега имам чувството, че това тук върху хубавата бяла хартия са яйцата на петела. Сякаш чувам: пльок, пльок, пльок..."

С това влязох в историята на априлските дискусии: на съседната маса Васил Сотиров обобщи думите ми: "Според Петер Юхас в поезията ни има много петльови яйца."

ЛЕЛЯ ФРИДА И МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

На един от приемите в българското посолство при мене дойде Ищван Рошка, заместник-министър на външните работи, и като недодялан ефрейтор ме заразпитва: "Я сега да видим, ще пишете ли още бомбастични статийки по "македонския въпрос"? Всички се заслушаха във враждебния му стържещ глас.

Каквото почукало, такова се обадило, помислих си, и му отговорих не по най-изискания начин: "Вижте - казах без никакво специално обръщение, - тук не е мястото за сериозен отговор, но все пак ще ви разкажа един анекдот." "Казвайте - отвърна със снизходителен, присмехулен тон. Настъпи такава напрегната тишина, че се чуваше бръмченето на мухите. "Комендантът на Будапеща повикал при себе си най-прочутата куртизанка в града, леля Фрида, и с наставнически глас взел да я поучава... "Слушай, капитанче, недей да ми говориш с такъв тон, защото, когато ти ще си забравил, че си бил комендант, аз все още ще съм си курва!" - прекъснала леля Фрида тирадата на коменданта.

Още не бях довършил анекдота и избухна смях. Залата се разтресе от гръмко кикотене. Българският посланик едва се сдържаше да не се разхили.

Ищван Рошка се беше зачервил до ушите от яд. Ноздрите му потръпваха. "Значи Юхас ще си остане курва" - рече с изкривено от гняв лице. "Вижте, то и това си е занаят и то от най-древните. Всеки трябва да се гордее със занаята си, ако има такъв, ако няма - да отива за дипломат" - изрекох с ледено спокойствие, особено като знаех, че той в действителност няма. Бяха го преместили от вътрешното във външното министерство след революцията, за да прогони и оттам всеки честен човек. Забелязах обаче, че този разговор постави в такова неприятно положение домакина ни, посланик Виденов, който взе да пристъпва от крак на крак. "Извинете" - казах, и си тръгнах.

Единствен Стоян Радев излезе да ме изпрати. "Петер, ние ще те каним и занапред, но ако и Рошка ще е там, сам реши дали да идваш, или не" - рече дипломатично. "Времето ще реши” - отговорих. Всъщност предпочитам неприятните компании, защото, ако е приятна, съжалявам, когато трябва да си тръгна, а в такава, в която е и Рошка, кръвта ми закипява и се изпълвам с радост."

ШЕСТ ХОНОРАРА ЗА ЕДНА НЕПУБЛИКУВАНА СТАТИЯ

Аз дължа много-много неща на Алипиев, в това число и шестте хонорара, които получих за една моя, непубликувана и досега статия.

През лятото на 1967 г. ме помоли да съставя за варненското издателство, чиито главен редактор беше, една антология на унгарския разказ. Направих съставителството, написах предговора и му дадох ръкописа с прекрасните сюрреалистични илюстрации на Ендре Сас. След няколко дни ме потърси: "Направил си чудесна антология. Заслужава си да се спаси." "Как?" - запитах без да разбирам нищо. "Махни предговора."

Аз, наивен и още зелен литератор, си мислех, че в едно провинциално българско издателство, където главният редактор ми е приятел, спокойно мога да напиша защо е секнало след 1948 г. развитието на унгарските писатели. Какво друго можех да направя, махнах предговора от ръкописа. А Алипиев, нека не ровим защо, ми изплати двоен хонорар. Може пък някой столичен редактор да е по-смел, помислих си, и дадох статията на моя приятел Боян Ничев, редактора в сп. "Септември". "Прекрасна статия - каза ми той - след няколко дни ще я пусна в някой от следващите броеве."

Две години по-късно бях на Горкиевския семинар в Москва заедно с Тибор Череш и Габор Толнаи. Другарят Топер, редактор на критичната рубрика на "Иностранная литература" ни покани в редакцията. Показа ни какво са публикували от унгарската литература. Така, между другото, отбелязах, че с особена дарба са избрали точно тези разкази, които нито са такива, нито онакива, т.е. никакви не са. Тогава ме помоли да напиша мнението си за унгарската кратка проза. Вече не вярвах, че Боян Ничев ще публикува някога статията ми. Затова се и съгласих. Тогава думата взе Габор Толнаи и обеща някакво по-голямо есе за Лорка. Топер ни попита дали не искаме да ни изплатят сега хонорарите. Габор Толнаи прие без всякакви увъртания. Аз обаче казах, че ще го взема след излизането на статията. Съветникът на посолството ни Йожеф Олах тогава ми прошепна в ухото: "Голям наивник си, Петер, Топер предложи парите от любезност, за да върви разговора, ако в статията ти има нещо, няма да я пусне, ако пък няма, пак няма да я пусне."

Изчаках един месец, нека си мислят, че пиша статията за тях, после им изпратих един екземпляр от статията, която бях дал на "Септември". След месец един от сътрудниците на списанието донесе руския превод на статията ми, за да го прегледам и да се подпиша, ако съм съгласен с руския текст. Забелязах, че там, където във връзка с разказа на Йожеф Лендел, който беше прекарал 18 години в Сибир по волята на батюшка Сталин, бях писал за лагерите на галено наричания култ към личността диктатура, преводачът навсякъде споменаваше за лагерите от близкото минало. Това означава същото, помислих си, и не се възпротивих. Когато получих ноемврийския брой на 1969 г., смаяно забелязах, че прилагателното е отпаднало навсякъде и от лагерите на близкото минало, е станало лагерите на миналото, т.е. на фашизма. А там, където обективно установявах, че писателите ни изобразяват по-скоро мрачната, невеселата страна на живота, редакторът беше вмъкнал допълнително: "която е така нехарактерна за времето ни" и т. н.

Излишно е да споменавам, че другарят Топер - заради финото, крепящо се на полувековен опит прецакване, ми изпрати в Будапеща двоен хонорар.

В София си поисках ръкописа от Боян Ничев, казвайки му, че вече е излязъл в "Иностранная литература". "Как ще ти го дам - каза Боян. - "Иностранная литература” не ни е конкуренция.”

Е, поне в "Септември" ще види бял свят така, както съм го написал, помислих си. След два месеца, през март 1970, излезе. В сравнение с двегодишното чакане, работата наистина бързо стана. Едва се зачетох и видях, че това не е моята статия. "Бояне, какво е това?" - попитах. "А, хитрец такъв! На нас не си ни дал същата статия като на Топер. Така че пуснахме по-скоро другата!"

За странното си решение и Боян ми плати двоен хонорар. Така получих шест хонорара за една своя непубликувана статия. Никъде не плащат за това, което не пускат, а за това, което публикуват. И все пак на мен ми провървя повече, отколкото на Габор Толнаи. Той за едно никога ненаписано есе получи един хонорар, а пък аз получих шест за една непубликувана никога статия. Заслужава си да работи човек!

ВСЕКИ СИ КОПАЕ СОБСТВЕНОТО ЛОЗЕ

С какво похотливо тържество разказваше Петър Алипиев как след авторската му вечер в Будапеща артистката М. го поканила във вилата си в Сентендре, за да му представи репертоара си.

На заранта, дълго гледал отпуснатото лице на дълбоко спящата артистка и изнурените й гърди. После тихо, на пръсти се изнизал, намерил една мотика и се заел здравата. Към пладне, вече почти приключил с работата, когато чул, че съседката развълнувано вика на артистката, сочи него и прекопаната градина, а после и собствения си, обрасъл с плевели двор. "Ще прекопая и нейната утре сутринта, докато още спи в забрава" - помислих си, разказваше ми разпален. - Вече щях да спирам да копая, защото видях, че М. кима с глава, ама се сетих, че на унгарски това означава "не". Така че продължих да си копая. И в Библията е написано: всеки да си копае собствената градина" - завърши с победоносна усмивка историята на будапещенските си премеждия. При вида на блесналата в очите му тържествуваща светлинка, ни изпълни някакво чувство, което наподобяваше рева на победения мъжкар по време на разгонването на елените. Слушахме всички с кисели лица, чак докато не попитах: "Петре, нали знаеш, че и аз живия там. Къде се намира вилата на артистката М.?" И когато много завъртяно обясни къде се намира, отбелязах с каинска усмивка: "Много добре познавам тази вила, оттам минавам всеки ден. Това не е вилата на артистката, а на приятеля й. Не си прекопал лозето на артистката, а на любовника й" - рекох злорадо и всички си отдъхнахме.

Духовността му лумваше от допира на два противоположни свята, от селската субкултура и от високата култура, както мълнията - от позитивно и негативно заредените облаци. Това придаваше особено очароване на личността му, както съчетанието от гранит и бронз в статуята на Климент Охридски от Любомир Далчев.

...

В последния ден на 1998 г. пихме наздравица и със смъртта. В Кишкьорьош, след като открихме статуята на Атанас Далчев в градинката пред родната къща на Петьофи, го представих на гостите на литературното кафене по следния начин: "Петре, ти заслужаваш тази статуя поне толкова, колкото и бай Атанас, тъй като си превел и един самостоятелен сборник от Петьофи, ама да беше умрял навреме. Ако Нино Николов знаеше, че в Кишкьорьош издигат паметници на най-добрите починали преводачи на Петьофи, щеше да умре, за да се нареди до Вазов. Ала не се отчайвай. Фондът Унгарска книга гласува 500 000 форинта за заплануваната ни антология "Седем и половина века унгарска поезия". Ако я направим, ще ти издигнем паметник във всеки град, понеже няма град, в който да не се е родил поне един голям унгарски поет. Народът ни навярно трудно ще възприеме това - във всеки унгарски град да има паметник на български поет. Ала вече е свикнал да издига паметници на потисниците си. Преди десетилетие в нашата страна имаше повече паметници на Ленин и Сталин, отколкото на Кошут или Петьофи. В Сигетвар пък издигнаха паметник на Сюлейман Великолепни. Решението е просто: на статуята ще напиша името ти разделено: Али Пиев. Промитият мозък на горкия ни народ така вече ще го приеме. И свято ще вярва, в духа на натрапвания ни в продължение на половин век интернационализъм, че всички са издигнати в чест на турското владичество. С толкова много статуи на Али навярно и турците ще мирясат и няма да настояват да издигнем паметници и на еничарите им, както пожелал - ами, пожелал, заповядал! - Ворошилов през 1945 г. Видял в Градския парк статуята на Стрелеца на Жигмонд Кишфалуди Щробл и попитал дали скулпторът е жив. - Жив е, отговорили му. - Заведете ме в ателието му. Там му харесала една статуя. По ирония на съдбата изборът му паднал на статуята, която била подготвена за надгробен паметник на геройски загиналия на източния фронт син на Миклош Хорти. Като комендант на града, маршал Ворошилов веднага се разпоредил в знак на вечна признателност на унгарския народ към съветската армия статуята да бъде издигната на хълма Гелерт.

Изглежда и историята прави своите фройдистки грешки, и Всевишният има чувство за хумор. В продължение на половин век един надгробен паметник бе наша статуя на Свободата.

Драги Петре, не се сбогувам, скоро ще те последвам и аз. Какво значение имат някакви двайсет или трийсет години, които ми остават? И там, горе, ще се майтапим и ще си отнемаме ангелчетата. Те нямали пол? Ама какво значение има това? Нали сега вече и тук долу е прилично да се почита единствено "другостта".

БЪЛГАРСКИЯТ СИНДБАД

Гледах как слезе замислен от самолета, без сако, с бял пуловер "долче вита". Беше "млад, красив и невероятен". "А сакото ти?" - попитах. "Не нося." "Чанта?" - "Нямам." "Да не би и куфар да нямаш?" "За какво ми е? Четка за зъби мога да си купя и в Будапеща." - отговори. И жените така го приеха. Дузина почитателки непрекъснато кръжаха около него. Същият ден излезе прекрасното му стихотворение "Предчувствие" в гениалния превод на Ласло Наги в "Надвилаг" и почитателките почувстваха кой е истинският поет сред поетите.

ЖАЛБИТЕ НА ЕДНА СВЕЩЕНА КРАВА

Самобитността на Фотев още повече изпъкна на сивия фон на известния от трийсетте години пролетарски поет Младен Исаев. Той обаче за моя изненада и за сметка на писателския ни съюз пристигна не сам, а с половинката си. Още по-голямо беше учудването ми, когато освободих от багаж дванайсетте му куфара. "Какво си донесъл в толкова много куфари?" - запитах известния пролетарски поет. "А, празни са, решихме с моята другарка, щом сме дошли до Будапеща, да отскочим и до Виена да понапазаруваме." И отскочиха с колата на посланика. На връщане все пак се оплака: "Що за държава е това Унгария, щом тук и Фотев приемат по-добре от мене!"

Разказвах тази история под път и над път в България и всички се забавляваха, само Георги Константинов пребледня. "Ама и аз бях с тях!" - рече леко засегнат. "Георги, не се сърди, ти като нормален човек сигурно си пътувал с един куфар, затова не съм те забелязал" - измънках объркан.

ПОГРЕБАЛНАТА РИЗА НЯМА ДЖОБ

Никъде по света писателите не живееха така добре, както в България членовете на официалния елит. Ако Евтим Евтимов дадеше на главния си редактор Йордан Милев 18 000 лева, около 10 000 долара, тогава и Милев му даваше толкова за стихосбирка от двайсет-двайсет и пет стихотворения. Според Светлозар Игов някои са отбелязвали и тираж от 70 000 в карето на книгата си, за да вземат по-големи хонорари, а всъщност са отпечатвали само 7 000 екземпляра от книгата, за да не трябва да се срамуват от непродадените години наред бройки.

От бай Добри Добрев зная, че според поверителна наредба членовете на Политбюро получават три пъти тавана. Затова най-добре печелещият писател беше Тодор Живков. Не е чудно, че е "писал" повече от Толстой. Колко ли е получил за четиридесет и няколкото си тома събрани съчинения? Горкият, не знаеше, че на погребална риза джоб няма.

КОЛКО И ЗА КАКВО?

Една от марионетките на мирогледа с перо на главата и халка на носа, "Ефтин Ефтинов", когато разбра, че съставям антология на българската поезия, ми поиска ръкопис. За каквото и да напишеш - веднага го издавам, каза ми.

Написах една книга за Кирил и Методий, в която с десетки автентични извори от епохата доказвах, че през ІХ век е имало две Моравии; по-малката е била днешната словашка и чешка територия, а по-голямата на юг, по течението на българската река Морава. Моравската мисия на Кирил и Методий е била сред българските славяни.

Ефтин Ефтинов не се интересуваше много от тези неща, щом разбра, че не съм го включил в антологията си, захвърли ръкописа ми. Шест години дори не направи предложение да се включи в плана на издателството. Веднъж, мъртво пиян - изглеждаше като печатна грешка на вселената, родителите му навярно не бяха изпратили при създаването му шпалти на господа Бога, ама все пак или може точно заради това, ми обясни: "Петер, ти много си направил за България, но за мене нищо не си направил, затова ще почакаш..." "Ефтиме, жалко, че не се изяснихме предварително кое за колко, както си е редно при сериозни търговци. Срещнали се двама евреи търговци. Единият веднага попитал: "Колко? Двадесет и пет! Какво двадесет и пет? Колко за какво?” Ето това си е чиста работа. Ако и ти ме беше попитал колко, щях да ти кажа унгарския вариант на танто за кукуригу: Ще дойда на погребението ти, ела и ти на моето.

Взех си ръкописа и го занесох на Слав Хр. Караславов, който ми го беше искал вече много пъти. Години по-късно главният му редактор Ал. Спиридонов ми каза, че Слав го е поискал не за да го издаде, а за да ме унижи, защото не съм го включил в нито една поетична антология. Мислел, че ще отъпча пътека до него. Потърсих го едва когато издателството му фалира.

ЗАЛЕЗЪТ НА БОГОВЕТЕ

Веднъж, докато чаках Любомир Левчев в ресторанта на писателите, седнах на масата на Лъчезар Еленков. Прие ме с мрачна физиономия. Самолюбието му се надигаше от гушата на добре нахранена кокошка. Със съзнанието за важната си роля в живота заяви: "Имаш чудесен син. Обичам сина ти. Тебе не те обичам, защото не харесваш поезията ми." "Лъчко, признавам, че грешката е в моя апарат, колкото пъти отворя някой от стихосбирките ти, винаги изпитвам същото чувство, като когато включа радиото, но нищо не чувам - предаването е на други вълни." "Естествено, защото ти не обичаш ангажираната поезия. И Вапцаров не обичаш..." "Лъчко, я да пием по-добре!" - прекъснах го аз.

След 1990 г. слезе на земята. Срещнах го пред "Ангел Кънчев" 5. Покани ме сърдечно: "Ела да пием горе по едно кафе." Както не мога да казвам не, ако бях жена, сигурно щях да съм най-голямата пачавра на София и на Будапеща, приех поканата. На етажа прочетох с изненада: "Съюз на независимите писатели". "Какъв е този съюз?" - попитах. "Остави ги, някакви ченгета от МВР" - рече със съзнанието на полковник от КГБ.

Оттогава се сви като вълнен чорап след пране, станал е по-нисък от тревата. Вапцаров би казал за него: "Пропадна и стана човек." През 1998 г. прекарах приятни дни с него и с все още очарователната Тамара в Созопол - нещо, което по-преди бе немислимо. Душа на компанията, разбира се, и сега бяха шегуващият се непрекъснато Божидар и младата му жена Корнелия, която го гледаше като дете.

Настроението на крайморските вечери и приповдигнатия от виното дух на компанията на терасата Божидар Божилов увековечи в едно импровизирано стихотворение:

Ако Бог даде калкан и каберне,
компания все ще се намери...

ЗА ПАДАЩИТЕ ЗВЕЗДИ И ИЗМИВАНЕТО НА МАВЪРА

Преди няколко години зърнах Джагаров в един мрачен ъгъл на кафенето. Беше се свил самотен. Сателитите му бяха изчезнали в космоса като падащи звезди. Като седнах до него, веднага ме попита: "Чете ли откритото ми писмо? Написал съм защо напуснах партията." "Четох го, Георги, тя и майка ми я напусна преди двайсет години, още преди да започне да потъва кораба. Беше обикновена селска жена, но нейното обяснение повече ми хареса." "Какво каза майка ти?" - попита стреснат. "Каза ми: напускам, сине, не искам на погребението ми да говори този глупак, партийният секретар, попът говори много по-хубаво."

Миналата година почина и Джагаров, отиде си и Тодор Живков, за когото вече казват, че е бил голям човек - надживя собствената си статуя.

Времето разкрасява нещата.

Можах да се убедя в това и в родното ми село. Влязохме с Марин Георгиев в кръчмата, където позахабената, но все още в добро състояние кръчмарка ни посрещна с думите: "Познавам ви аз вас, заедно играхме в драматизацията на великденските мистерии. Аз бях и тогава каещата се Магдалена, а вие бяхте Христос, Спасителят." "Марине, Марине, виждаш ли какво прави времето. Наистина играх в тези мистерии, ала бях Юда, а сега хората се кълнат, че съм бил Христос, Спасителят."

БЪЛГАРСКАТА КАДРОВА ПОЛИТИКА

На 9 декември 1979 репортерът на "Пиринско дело" в Банско ме попита: "какво ви е мнението за спора между нас и сърбите около Вапцаров?" Вижте, сърбите имат един-единствен аргумент: братя Миладинови, Гоце Делчев, Смирненски и Вапцаров са се признавали за българи, защото още не са знаели, че са македонци. Ние пък, всички сме китайци, но още не знаем това.

На другия ден показах вестника на Тончо Жечев. "Петре, Петре, много далеч си видял" - каза ми.

А Ангел Балевски, като прочете интервюто ми, каза: "Винаги съм казвал, Петре, че си по-голям мъдрец от мене". "Как ще съм по-мъдър от бай Ангел?" "От пет години насам те цитирам. Помниш ли какво каза, когато по линията Будапеща-Варна се загуби един куфар с дрехите на дъщеричката ти? Жена ти непрекъснато ти натякваше да отидеш на летището и да потърсиш куфара." "Спомням си, казах й, че всеки ден губим по един ден от живота си и на тебе не ти е жал да изгубените дни, а се тормозиш, заради един куфар?" "Ето това цитирам. Това са думи на източен мъдрец." "Ами, бай Ангеле, не съм искал да мъдрувам, само спокойно да се излежавам на кадифения пясък. Тези мъдрости ми идват на ум от мързел. Не случайно българите казват: "Дай на мързеливия работа, да те научи на акъл."

ЗООЛОГИЧЕСКАТА ГРАДИНА НА ГОСПОДА БОГА

Мисля, че когато Вуте говори на жирафа, изобщо няма предвид жирафа, а Иван Поповски: "Такова животно нема!" С месеци не беше стъпвал на работното си място, Българския културен институт в Будапеща. Пита го неговия шеф Стоян Радев защо не идва на работа и онзи отвръща, че защото бил хъркал. "В института ли?" - пита Радев. "Не, не там, а вкъщи" - обяснява Поповски. "Вкъщи можеш да си хъркаш колкото ти душа иска, но на работа все пак трябва да идваш." "Не, не мога, защото по цели нощи се разхождам край Дунав, за да не преча на семейството си, и през деня спя вкъщи като пън."

Затова не се учудвам, че за три години при тези условия той успя да научи само три унгарски думи: "за съжаление", "няма" и "проблем". Когато председателят на съвета в Печ изразил радостта си от развитието на българо-унгарските връзки, в разговора се включил и Поповски, изричайки с голяма убеденост: "За съжаление". Друг път, когато един от външните сътрудници на института съкрушено съобщил, че е починала съпругата му, той го успокоил: "Няма проблеми." Съединявайки тези две думи, вече свидетелствал за голямо духовно развитие. Връх на знанията си обаче поставил, когато от тези три думи направил изречение: "За съжаление, няма проблеми".

В дипломацията винаги си е имало странни твари. Маргарита Русева например, която на два пъти ни ощастливи с присъствието си като културен аташе и винаги с такава воля и замах се втурваше да работи, че все ставаше като с гъската, която с такава сила скубе тревата, че накрая си пада на задника.

Шофьорът й разказваше, че веднъж, носейки се по Непкьозтаршашаг (българските ми познати не можеха да произнесат името на тази улица, затова им препоръчвах да казват просто стар ташак и всеки ще ги разбере) за приема в съветското посолство, тя, оправяйки чорапите си, ужасено извикала: "По дяволите, обръщай веднага! Забравила съм си вкъщи единия чорап!" Вкъщи тършувала известно време, после слязла, като клатела глава: "В бързината съм обула и двата чорапа на единия крак."

Десетки анекдоти бих могъл да разкажа, но едно е сигурно: тя поне щеше да дойде на откриването на статуята на Атанас Далчев, не като сегашния й наследник. Той поне не пасе трева.

По-ярък образ и от двамата беше съпругата на финансовия министър Белчев, чиято главна грижа беше спестовността. Ново индиго даваше на секретарката, само ако й върнеше употребеното. Казах й веднъж: "Другарко Белчева, много е хигиенично, че не раздавате и тоалетна хартия."

После дойдоха новите демократи. Георги Крумов беше първият. Докато работеше в Унгарския институт в София, написа най-хубави неща за Ласло Немет в послеслова на Естер Егетьо, но след като напусна, пишеше доноси срещу всеки унгарски писател, когото не той е предложил за издаване. В доноса си до Варненското издателство беше нарекъл и Ласло Немет враг на социализма и на Съветския съюз. С това попречи да се издадат есета на световно литературно равнище на най-големия ни писател. Като доброволен цензор доказа, че цялата унгарска литература е негово собствено бунище, където само той може да кукурига.

След години отидох да поздравя дошлия на мястото на Крумов Константин Гърдев. Прие ме жалка гледка. Бяха решили да върнат на местното кметство помещението на института. Ала първо го разбиха за милиони. Ако може да се вярва в метакомуникацията на сградите, то тази сграда някога е излъчвала почит и овладян блясък. А сега? "Душата ни в разруха и упадък" - внушаваше. От старата й красота бяха останали само съборетини. Заедно с ламперията бяха оскубали от стените и електрическата инсталация.

Влязох в единственото оцеляло помещение на института. Директорът седеше зад бюрото си бос, чорапите му съхнеха на облегалката на стола. Четеше Демокрация. Вдигна поглед от вестника и въпросително ме изгледа. Представих се и казах, че ако мога с нещо да помогна, да ми се обадят и вече тръгнах да си ходя, защото нито стана, нито ми подаде ръка, но все пак попита: "Едно кафе?" "Да, благодаря" - отговорих. Ирина, секретарката, създадена по дизайн, отиде да донесе кафе. Седнах срещу Гърдев, който отново се задълбочи във вестника. "Дайте ми, ако обичате и на мене един вестник, да не скучая! Без да вдига поглед, опипом, взе от масата един вестник и все така слепешката ми го подаде.

Изпих си кафето и тръгнах, за да не му преча в сериозните занимания.

Не след дълго директор стана племенницата на Чавдар Добрев. Йонка поне не си сваляше чорапите в кабинета, а само обувките. И това вече е нещо! Другото бе, че издигна дейността на института на равнището на графомана Александър Гюров, когото щяха да изберат за "Майка-героиня", ако не беше дошъл десети ноември, защото вече бе изпълнявал всякакви функции, освен тази.

© Петер Юхас
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2015, № 3 (184)

Други публикации:
Петер Юхас. Смъртта не е алиби. Анекдоти за български писатели. София: ИК "Огледалото", 1999.