КЪМ ПОЕТА НА ПОТЪНАЛАТА НАРОДНА АТЛАНТИДА

Петер Юхас

web

Дължа ти едно признание, Марине. Спомняш ли си още? "Тихият поет" Иван Цанев, който е толкова деликатен, че диша само с десния си дроб, за да не отнема въздуха на ближния си, още преди четвърт век ми те представи по следния, не съвсем тих начин: "Млад поет, старо куче", "Старо куче овце варди" - казва българският народ. В унгарския език този идиом означава, че някои възрастни хора надхвърлят младите в способностите им, в страстта, в знанието им, с една дума, те са по-обиграни, по-шлифовани.

Признавам, Марине, че тогава на доверие приех думите на Иван, защото почувствах способността ти, без да познавам основно твоята поезия, просто от тежестта и излъчването на личността: "Краставите магарета се надушват отдалеч." И аз почувствах по същия начин струящата от теб топлина на някогашната обща кошара, както няколко десетилетия по-рано аурата на Петър Алипиев. Не е случайно, че за половин век само вие успяхте да прекрачите прага на моята кошара. Запознахте се с майка ми, която обичах от сърце и уважавах най-много от всички на света. Тя бе много страдаща и примиряваща се със съдбата си жена. (Остана вдовица на тридесет и три години с три невръстни деца, баща ми го отведоха руснаците в "Лагера на Смъртта" в Темешвар.) Днес все още пазя милите й, незабравими черти на страдащото й лице, както земята пази падащите предмети.

Спомняш ли си? Искаше да целунеш ръка на майка ми, като на градска дама. Бедната, дръпна сухата си, мазолеста ръка. "Аз би трябвало да Ви целуна ръка, задето доведохте вкъщи блудния ми син" - каза тя и излезе. Запали огън, закла три гада, както казват по вас, а аз изпържих лук и от кръвта им направих истинско варварско мезе. След това се поогледахме малко в селото. В градината на църквата зърнах няколко гъби. Прескочих оградата като някакъв безбожен езичник и ги откъснах. "Ела да отидем на една друго място, където растат по-големи и по-тлъсти гъби" - ти казах аз. Влязохме в гробището. Между гробовете, в тревата, като обърнати паници белееха шампиони с големината на длан. И те карат да се замислиш, че отвъдният свят е огледален образ на земния ни живот, а аз с гузна съвест пълня кошницата си с паниците на умрелите.

На път за вкъщи се отбихме в кръчмата, където позахабената, но все още в добро състояние кръчмарка ни посрещна с думите: "Познавам Ви аз Вас, заедно играхме в драматизацията на великденските мистерии. Аз бях и тогава вече каещата се Магдалена, а Вие бяхте Христос Спасителят." Марине, Марине, виждаш ли какво прави времето! Наистина играх в тези мистерии, ала бях Юда, а сега хората се кълнат, че съм бил Спасителят.

На другия ден закусихме при вуйчо ми, който тъкмо беше заклал едно прасе, а после обядвахме при братовчедка ми.

След няколко седмици, четейки пътеписа ти, за който по-малкия брат на Ласло Наги, Ищван Аг, каза, че е най-хубавият, най-лиричният пътепис, който чужденец е писал за Унгария, не разбрах как можеш да сравняваш тези стари селяни със светци: "Един до друг, цял живот, съединени от труда, с тежки ръце, скромни и тихи, леко притеснени, те ми приличаха на светци - светците на тази земя и на този свят, на всички сегашни и бъдещи светове, може би единствените хора, приели това, което имат, за най-многото, което могат да имат сред все по-обърканите и лакоми човеци."

Сега вече зная. Докато майка ми беше жива, си мислех, че морето ми стига до коленете. Още тогава в теб се е скъсала "жалната струна" и в душата ти е изжужала болката, трагичното усещане за съдбата на нашите села. Откакто майка ми се превърна в пръст, и аз зная, че пръстта ми е майка. Ти и в това ме изпревари:

И тази пръст, неутолима
да дава и приема,
е всъщност майката любима,
която молим изтощени.

Тя чува всичко.
И идва да ни вземе.

("Памет")

(Възможно ли е да си се родил стар?) Такива неща си забелязал още в малкото влакче теснолинейка, които съм съзирал хиляди пъти, но не съм ги виждал: "И колкото пò отивахме на изток в пустата, колкото пò се отдалечавахме от шума и задухата на големия град, толкова повече влаковете и времето ставаха по-бавни и обикновени, хората - по-достъпни и разговорчиви, облеклото им - по-неофициално и просто. Неизменна беше само пустата: със стада крави, с рояци гъски, с притичващите тромаво фазани, със стръмните покриви на къщите, редиците тополи, скупчените селца. За миг те ту ми заприличваха на моето село - гъските в гьола, поляните; ту ме разубеждаваха - не, не е така, толкова много и толкова равна земя ние все пак нямаме. Но ето, бързият влак е вече зад нас, ние сме в теглени от червена мотриса червени вагони: чисти, дълги, без купета. При всяко спиране клаксонът изкряква прегракнало и мотрисата (по всичко личи - не бърза за никъде) избръмчи, позадъхне се, заглъхне и намали хода, събере мощ и се засили, а около нас като че ли отдавна познати лица: сух и тънък като кларинета си човек с поомачкан костюм и мека шапка; гологлав, здрав мъжага; две дечица с все още млади дядо и баба..."

Ти погледна на нашите селяни с амбицията да разбереш издълбоко унгарската душа със загрижеността за човека и света. Четейки пътеписа ти, внезапно ме озари мисълта, че рано или късно прозата ще стане твоят жанр, та нали поезията е жанрът на младите. Примитивните народи също имат голяма поезия, но прозата е присъща на по-узрели нации. И така, аз забравих за творбите ти. Нека послужи като извинение, аз чета книгите, за да опозная авторите им (професионално изкривяване). Теб пък те познавам, или поне така си мислех, тогава за кой дявол да те чета.

По-скоро лудувахме, майтапихме се. Спомняш ли си? Поиска ми интервю за цяла страница. "Марине, защо да ти давам интервю, само за да вземеш половината от хонорара заради четири-пет попикани въпроса ли? - попитах те. - Ще си направя автоинтервю и ще взема целия хонорар. Нали знаеш, че аз съм като Вуте. Обичам да говоря със себе си, поне знам, че говоря с умен човек." Така се роди автоинтервюто ми "Смъртта не е алиби".

Марине, ти обаче, както беше казал и Иван Цанев, беше старо куче още от млад поет, не даде кокала. След публикацията на следващата ми статия ми съобщи, че "Литературен форум" има материални затруднения, не можете да плащате хонорари, но ме покани на обяд от името на редакцията. "И това не е лошо. Ще се минеш" - помислих си. Ядохме, пихме, докато каза: "Петер, още в родното ти село ти казах, че си ужасен човек. Не мога да се състезавам с теб на маса. Но сега си мой гост, поръчай си още нещо, аз не мога повече нито да ям, нито да пия." Повиках келнера: "Още една агнешка плешка, бутилка каберне, чисти чаши и нови българи, с които да ям и да пия!"

Няма престъпление без наказание

Накрая съвестта се събуди и в мен. За мое изкупление прочетох творбите ти. Отначало, когато погледнах камарата книги, помислих, че и самият Савонарола не би могъл да ми отреди по-тежко наказание. И какво стана? С огромен интерес и удовлетворение прочетох великолепните книги: "Село", "Памет", "От първо лице", "Показалец". Те са най-проникновеното и прочувствено поетично пресъздаване на нравите, духа и битието на някогашното село.

Сега вече, въз основа на творбите ти, мога да заявя, че си поет, благословен от Бога. От двадесетгодишна възраст си поет с физиономия: обръгнал, с отличен усет към формата, органичен, здрав талант. Младостта ти беше изпълнена с толкова обещания, чието изпълнение - не винаги зависи от поета - би могло да те издигне сред най-добрите български поети. И по-рано не съм се и съмнявал за мястото ти в звездната карта на българската поезия. Но погрешно го видях в лунния харман на Далчев и Ник. Вас. Ракитин. Не видях, че за стиховете ти е по-характерна силната визуалност, продиктувана от непосредствения допир на сетивата ("Дърво замислено. И нива. И слънчоглед един - да свети..." "Три кончета в тревата мека,/ сред притъмнялата лъка/ се сливаха полека-лека/ с върбите тъмни на брега"). Тази визуалност създава онзи простор (поле, нива, равнина), който изглежда реален като у Ракитин, но същевременно метафоричен, в който реалните природни явления могат да се случат и се случват както вътрешното преживяване на личността. Ти претопяваш целия предметен свят в настроение. Чрез него обективирано изразяваш вътрешните си състояния като Далчев. И дълбокото си поетично очарование от родния край, от родния пейзаж, но и трагичното си усещане, че заглъхват селото и твоят род. Неповторим негов израз е "Януари":

Камбаната, която чувахме насън, сега наяве бие. Тихо!
Падат гарвани, снежни парцали, облаци падат, от звънът й ударени.

Тази картина, колкото е конкретна, толкова е и условна. Камбанният звън е част от погребалния ритуал. Но камбаната ехти злото черно да прогони. Ти тук улучи право в десетката, в религиозен и митологичен смисъл. Откъде знаеше на двадесетгодишна възраст, че камбанният звън прочиства въздуха от лошия дух?

Това прекрасно произведение е едно от най-ярките прояви на модерната българска поезия от Яворов до днес. По силата на художествения замах ни напомня на младия Фурнаджиев. Поетиката ти плодотворно е абсорбирала не само реализма на Ракитин и предметния стил на Далчев, а и постиженията на други поетически течения. Бих могъл да кажа, че няма такъв художник, който да е в състояние да нарисува тази тъжна, но прекрасна живописна картина. В същото време с простотата, с дисциплината на мисълта и изказа става богато, модерно в поетичен смисъл новаторско стихотворение. В действителност не е правилно да разкъсвам струящата му красота с тълкувание, но все пак отбелязвам, че художествеността се дължи на това, че внушаваш идеята си опосредствано, а не пряко. Ето, отново следва видение:

Черни кърпи със вятъра хълмът високо, високо издига.
И извиква плачът думи тъмни и стари: отдавна забравени...

("Януари")

Това стихотворение, което очерта стожера на художествения ти свят, си го написал 69-а година. И тогава за теб вече е било основна нужда да пишеш за неща, които друг не може да изкаже.

Прочетох стихотворението "Памет ХV" и останах изненадан от силата, простотата и дълбочината му:

Орахте.
Сяхте.
Ядохте и пихте.
Умирахте след туй.
Не питахте: "Защо?"

И аз ли трябва да изкажа
стаяваното в не един човек,
стаяваното в не един живот?

"...Разбирам, всичко разбирам,
но думи нямам..." -
чувам баща ми.

Тук всичко е пределно просто, пределно кратко и пределно точно. Този, който е способен да обгърне една такава житейска ситуация, той има основа да разгърне мисъл с голям потенциал, едно символно видение със завладяващо поетическо настроение, може да изкаже обобщено извечните (изконните) проблеми на битието. Това, че:

...от силните по-силни има и не във образ на човек...

("До следващия трус")

или:

Дори зад най-голямото приятелство
клечи и чака своя час предателство.
И питам се сега - дали го има?
И то като търговец дава, ако взима.

("Разпукване")

или

Не словото събужда душата на жената,
а силата ни мъжка, за нас самите непозната.
И чак тогава чуваш ти изповедта,
че женската душа е ехо на плътта...

("Последна любов")

Тези извечни мисли са във вечни форми. Тук всеки проблем, даже и сексуален, придобива интелектуална дълбочина. И двата елемента така се свързват органически в тези редове - като два допълващи се елемента на въздуха. Чак сега разбрах защо си успял да избегнеш всички шаблони на реторичната и декламаторската, дворцовата поезия; защо си създал такава поезия, чиято сериозност не търпи рутинната поезия. Защото никога не си писал само за писането; тогава си се захващал с писането, когато впечатленията ти са взели връх. Винаги говориш в защита на човешките ценности. Обикновено на четири години се появяват стихосбирките ти ("Село", 1975; "Памет", 1979; "От първо лице", 1986; "Показалец", 1986 и "Показания", 1990). Твоята не много словоохотлива поетична природа може би отпраща към това морално признание, че думите на поета - напук на новите моди и "изми" - имат смисъл едва тогава, когато не само се харесват, но и носят някакво послание.

"Жътварят след градушката" -

ми идва наум, четейки писаното от теб през осемдесетте години. По-рано често си рисувал прости, битови картини със завладяващо поетическо настраение ("Три кончета", "Врабчета", "Двор", "Великден", "Река", "Глухарче", "Сватба"). От тях струи първична българска жизненост, но и блян от изгубения, далечен рай, полъхът на старите времена и топлината на някогашния живот. Поезията ти гъмжи от селски пейзажи. Чувства се, че за теб селският живот е преживяна даденост. Така се лее при теб въздухът на селото, на селската поляна като топло, разпенено мляко от препълнено ведро.

Навсякъде роса...
От изгрева огрени -
зелени дървеса
и небеса зелени.

А слънцето расте,
над хълмите излиза.
Без шум едно цветче
разпуква се наблизо.

Пътека ме събра
със извор чист и тих.
Как стана - не разбрах:
наведох се. И пих.

("Утрин")

Вероятно в него също има някаква гузна носталгия по изоставеното, простото, по отломката и бедността. Че това е така, потвърждава "Разпукване ХІІІ":

По хълмове, лъки и ниви -
враждебно сгъстнали гори,
треви настръхнали, бодливи.
От погледа ми кой ви скри?

Растете си без мен, цъфтите,
погребвате лозя, бразди,
плодите се и се множите
по-настървено отпреди.

Дори при вас да бях останал -
с какво и как ви бих надвил?

Но всичко покриват "враждебно сгъстнали гори/ треви, настръхнали, бодливи" и тамяновият дим на голямото погребение заедно с камбанния звън не само със сетивата си ги възприемаме, а проникват под кожата ни и усещаме с цялото си тяло:

Още един човек от село си отиде...
И гробището ни расте. И селото ни се смалява.
И сякаш чувстват живите рождения си ден като обида.
И сякаш че живот на село не е имало отдавна.

("Януари")

Сега, от драматичния изказ на стихотворението ти, предполагам какви вътрешни катаклизми си преживял, дълбоко лични и обществени проблеми. Защото всъщност кого погребват? Баба ти Мария? Или дядо ти Марин? Потъналата народна Антлантида: поетичния ти свят, бай Тодор, бай Илия, тези възрастни хора, които са пазили неимоверното човешко богатство на общото минало, които са просмукали в себе си дълбинните съкровища на прегазващата гробища велика солидарност на човешки умове и човешки сърца, чиято чистота и морал показват привързаността към дома и семейството:

Заглъхва моят род и селото заглъхва.

("Памет")

Такова трагично усещане за изгубена духовна приемственост не съм срещал у друг български поет:

Един и същ е коренът на мъката и радостта,
на болката и на насладата.
А майките отдавна са в пръстта
наред със майка си и дядо си.
Подземни родове - огромни и безчислени редици,
подали си завинаги ръце без обич и омраза.
Дълбаят ходове през тях и през изгнилите сърца къртици.
И червеят - вратар безмилостен там царството им пази.

А стоновете, виковете ни, изтръгнати
със всички сокове на тялото,
не са ли нашата душа разпъната
от раждането и смъртта,
от края и началото.

("Памет")

Навярно съм прав, като мисля, че за теб смъртта, абсурдът на битието, придават форма на живота, усещането ти за преходността те води до вечността.

Събитията след 9-и септември, които убиваха личността, засегнаха пряко и твоя живот, определиха мислите ти. Ти като че ли си се стремил само към това, да се противопоставиш, да обявиш правата на личността и на обществото с помощта на поезията си. Отрано си разбрал, че това е целенасочено разбиване на корените на културните и морални ценности на традиционните селски слоеве. Много аргументи ни даваш за това в разтърсващата си поема "Памет":

Със лай и писък се изпълни двора.
Така започват всеки страх и всяка смърт!
Сноват из него непознати хора.
И баба ми, и майка ми кълнат.

Земята, житото, конете,
каруцата и лъскавия плуг...
Навъсени, стоят встрани мъжете
във джоба стиснали юмрук.

("Памет")

Колективизирането на земята, на добитъка, пречупи гръбнака на селяните:

И днес те виждам с детските очи:
висок, четиридесетгодишен - побелял,
подстриган също тъй високо,
прегърбен от мълчание, да бършеш
с домашна кърпа жилавия врат.

("Показания")

Поетът, Марине, жъне, когато градушката унищожи житото му.

А "героят бивш" в борбата за власт и пари, едва опознал употребата на нощното гърне и на пастата за зъби, той вече е "решил да затрие младостта си":

С годините дори героят
забравя идеала, за който се е борил,
и смята го навеки победил,
щом с победителите се е уредил.
И ослепял от власт за всяка правда,
не вижда правдолюбците че ражда -
като живота жилави, неизтребими,
те бранят я с едничкото си име.

И ето го - насреща си върви,
по-страшен и от смърт - героят бивш,
решил се да затрие младостта си,
щом сметка осмели се да му търси.

Върви синът срещу баща си остарял,
че вечно млад е този идеал.

("Разпукване ХІХ")

Някога светът беше друг, а може би и пътят на слънцето беше друг. Друго беше приятелството, гостоприемството също. Това внушава и стихотворението "Двор":

Земя и въздух свързва пламъкът,
избил високо изведнъж.
От векове един и същ,
в дуварите е легнал камъкът.

Прихлопват в тъмното вратите,
посрещнали - отращат пак.
И вдигат селото на крак
със сипкав глас в зори петлите.

Но уви! Светът ти е безвъзвратно потънал:

А всичко, от което се страхувах - стана.
Почти отиде си и моят род,
пресели се в земята бавно.
А обещаваше живот...

И когато изглежда, че си изгубил илюзиите си, създаде трансцендентно измерение, в което животът придобива нов смисъл:

Дали съм суеверен? Не, не зная.
Но аз не гледам вече към пръстта.
Същ бухал - вслушвам се в безкрая -
сигнал оттам да уловя.

Там няма духове - звезди са само.
Но вярвам: сред бодливите звезди
измрелият ми род ме наблюдава,
следи ме. И над мене бди.

("Разпукване ХІІ")

Склонен бях да повярвам, че това е само един метафоричен израз, но прочетох следните редове от "Записки на слугата": "Не, не бях чел и чувал дотогава чутата и четена по-късно теория за прераждането, но в просъницата на тази нощ видях духовния си родител. Мистика, въображение, илюзия или измама на сетивата? Не знам. Но и днес ми се ще всичко от моето видение да е истина. То потвърждава честото ми усещане, че не съм от тук, че когато потрябва, не ще умра, а просто ще се оттегля там. Пак - там. Къде?"

Това не е само метафора, но и нова гледна точка. Тези редове са доказателство, че ти вярваш ако не в странстването на душата, то в прераждането, поне в някакъв вид трансфигуративна преходност. Религиозността ти обаче има земен характер, тя е, както сам пишеш за Ракитин, "упованието във висшите природни сили, които движат всичко и поставят в края на краищата всяко нещо на мястото му" ("Крах на митологията").

А ситият разбира, че не е вечно жив.

Земя, възмездие ли е гневът ти:

за плачовете безпричинни,
за безсмислената злост,
за убитите невинни, за върнатия гост,
за удара в засада, за затъкнатия глас...

Ала защо и жертвите да страдат
в изкупителния час...

("До следващия трус")

В духовна връзка с народа и с родния край може да е само този, който идва от дълбините им. Израсъл си сред трудна действителност. Вече и това е чудо, че си станал истински филолог-хуманист. Изумителното ти желание и неутолима жажда за знания, за търсене на целта и смисъла на човешкия живот струят от "Записки на слугата". С такава страст си чел, както онези, които знаят, че се готвят за изключителни задачи. Или това е бил само опит да се измъкнеш, да не те погребат жив в провинцията? Така четат тези, които и в духовното си ориентиране са толкова големи, колкото в творението. Твоя бе книгата, грижата и любовта, но истината на книгите никъде не си намерил. Ти си преминал през такава промяна на поведението и характера, която е достойна за младия герой на романа. Какъв ли бе този герой? Още недостатъчно модерен, още недостатъчно трезвен циник, още недостатъчно дистанциран. В противовес на това - все още чувствителен, все още откровен, все още открит, все още мечтаещ, все още страдащ, значи прекалено човечен. Невероятно чувствителен и вечно наранена душа-човек, с една дума: поет.

Критиката досега не е открила изключителната красота на прозата ти и на поезията ти, достойна за твоя ранг. Дори това са погледнали със снизхождение, което вероятно има най-голяма стойност в произведенията ти: народността. "Градските", "модерните" поети, които обърнаха гръб на българското село и си въобразяваха, че така стават европейци, те смятаха за селския, традиционния поет. Прякорът ти излезе в редакцията - "Поет от Биволаре", "Бивол" (справка: "Записки на слугата"). Може ли да те утеши години наред мисълта, че и ти си европеец, както и те, но ти си и българин? За това, че някой е българин още, може и да е европеец, даже само така може да е. Та грях ли е това, че ти си поет с остър усет за национално характерното, че си донесъл в българската литература езика на народа и ритмиката на народните песни:

Зърно подир зърно -
тече по улея брашно,
въртят се колела,
но пак се сипе жито -
безчет - като звездите.
Все мляла - неизмля.

("Мелница")

И заедно с дълбокото поетично очарование на народната песен си усвоил предметния реализъм на Далчев и твоите стихотворения могат не само да се четат, темпото им и ритъмът на прозодията им отекват в нашите сърца и дробове. Душата ни се вълнува заедно с мелодията на стиховете, слушаме с радостта на сетивата си звънтежа на ритмиката им. А това, което е още по-трогателно в стихотворенията ти, е, че от тях блика любов и загриженост към целия селски свят.

Не идеализираш селото, картината, която даваш, е ободряваща. Ако реализмът на Маркес от "Сто години самота" наричаме магически, то при теб може да говорим за магията на реализма. Поне дотолкова, че улавяш магията и във всекидневния живот:

Жени перат и над реката
протяжно слънцето гори...
Подир обяда им изплувват - златни -
по бродовете динени кори.

Нагазили водите бистри,
на кръст запретнали поли,
раздиплят чергите жените
и от бухалките вали...

Когато са изпрали вече,
те зад върбите ще се съблекат.
Децата пъдят по-далече.
Извътре чак - телата им пламтят...

("Пладне")

Поетичното ти развитие (ако въобще може да се говори за развитие - та нали първите ти стихотворения са най-хубавите, напр. "Януари"), въпреки промените, през които си преминал, остава все така органично. В по-новите си стихове отделяш по-голямо място на ритъма на мисълта, на по-смели асоциации, на свободната форма, на видението, подтикващо към размисъл. Ето например откъс от "Разпукване":

Там, горе -
тайнство, светлина,
звезди се раждат и умират.
Тук, долу -
кобна мъртвина,
за тях дори не подозират.

Или от "Курбан":

Пристъпваме към гроба й несмели,
а после - с радостта на оцелели.
За всекиго от нас е някой друг умрял.
И виж: ядем и пием над разстлания месал.
Ядем от агнето, което тя отхрани,
и пием виното - от нея все лозите са копани.
Шишето блясва - както ножът в онзи час.

Не глас на агне - чувам бабиния глас.

Необуздано слово е това; краят на стиха не препъва изречението, а откъсва определяемото от определението, притежателя от притежанието, и каква баладична лапидарност!

Поет, който не буха с бухалите и не чичирика с врабчетата -

дори и това заглавие бих дал на небрежно нахвърления портрет.

В края на краищата какъв поет си ти, Марине? Суверен. Не се опираш на падащи стени (въпреки че през 1989-а почти не го направи) и не гониш облаците. Докато някои от твоето поколение са се стъписали около 1990 г. - нито тук, нито там, като една въртогъзица, други се объркаха, озоваха се на глух перон - ти си вървял безспирно, следвайки главата си, докато не си стигнал до идеята за приватизацията на вестник "Литературен фронт". И с това - признават го дори и твоите врагове - си допринесъл за създаването на единствения сериозен литературен седмичник - "Литературен форум". Вместо да твориш, си създал възможност за публикации на стотици други, помогнал си за създаването на една по-демократична България.

Какво от това, че мнозина днес не го признават? Който е пил достатъчно от извора, след това му обръща гръб.

Старо куче или вълк единак? -

този въпрос бих искал да изясня за себе си.

Не зная дали Иван Цанев след четвърт век е запазил мнението си, защото, както пише Далчев: "Врази ти стават старите другари..." И в това не съм сигурен - "старото куче" варди ли още "овцете"? Или става вълк единак? В "Показалец", излязъл през 1986 г., си описал вълка като твой антипод и съперник, дори враг, но тогава вашите съдби вече са били споени, а звездите ви са се съединили в една:

В нощта един от друг се пазим -
и пазим себе си така.
Ще бъда винаги омраза,
докато ти си ми врага.
Страхът ми стана страх насъщен,
а ти - потребната беда.
В една съдбите се превръщат,
звездите ни - в една звезда.
Кълбо от злост и сила дива
ръмжи отвън - и в мен ръмжи.
Пред прага ми, докато виеш,
вторачен в мен - ще бъда жив.

("Вълк")

Дано да се пазите един от друг, но и в това няма нищо странно, ако си станал вълк единак. И поетичният гений Атила Йожеф изповядва: "Някога бях елен,/ тревожи ме, че във вълк ще се превърна."

Сигурно и на теб ти прави впечатление, че стихотворенията за животни в световната литература са едновременно и философски. Нека да спомена само няколко от тях: Петьофи: "Песен на кучетата" и "Песента на вълците"; По: "Гарванът"; Анакреон: "Щурецът"; Щефан Георге: "Господарят на острова"; Блейк: "Тигърът"; Рилке: "Гепардът"; Вини: "Смъртта на вълка"; Рупърт Брук: "Рибите"; Д. Х. Лоурънс: "Рибата"; Бодлер: "Албатросът"; Априли: "Еленът от Иришоро"; Пилински: "Lupus in fаbula"; Ласло Наги: "Арабската кобила мъченик"; Д. Жотев: "Моят кентавър"; П. Алипиев: "Лисичето".

В "Показалец" прочетох няколко равностойни на тези философски стихотворения, но нека поговоря само за вълка.

Кой или какво е това мистериозно създание - вълкът? Не, той не е противник, нещо повече - предопределен от орисията ни вечен враг, с когото трябва да се борим. Презира ни, държи живота ни в ръце, въпреки че никога не сме му навредили. Свързани сме един с друг по някакъв дълбок и неразбираем закон, избягваме се, но в същото време се търсим, защото само така намираме удивителното напрежение на живота ни. Това голямо напрежение е съдържанието на живота. Вижда се, че Господ ни е създал на принципа на контрапункта. От стихотворението си личи, и ти добре знаеш, че предметната поезия, която проектира вътрешния свят върху обектите, винаги се основава върху вътрешното единство или противоречие на подлога и предмета. Значи не можеш да убиеш без наказание едната половина на твоето Аз, защото това ще бъде краят на борбата.

Ако няма да търсиш истината, за да докажеш, че ти си прав, а не той, ти ще престанеш да бъдеш този, който си. Ефектната поанта в това стихотворение идва като обобщение на описаното:

Ала убия ли те - знам:
ще бъда мъртъв сам.

Недей да убиваш звяра преждевременно, Марине, въобще не го убивай! Ако го убиеш, върколак ще стане от него, ще те съблазни в сънищата ти и по-доброто ти Аз ще изчезне.

Наблюдавам те понякога, когато пием: характерните черти на лицето ти, твърдо като чвор в дървото; гъстата ти коса, черен диамант; извита като опашка на паток, пада на челото ти; в крайчетата на плътната ти уста - дълбоки бразди на горчивината; челото ти също набраздено, а под рошавите ти, сключени вежди, сините ти ястребови очи, които някога са били дълбоки като необятното есенно небе, сега са премрежени. Твърдите черти на лицето ти и реещият ти се от умора поглед ме карат да си мисля, че у теб живеят две души, както във Фауст на Гьоте, и едната иска да се отскубне от другата. Едната и за в бъдеще иска да свири на "жалната струна", която по-рано си настроил толкова изкусно, че ако си я дръпнал, трептенето й в нас ще отекне. И в нас зажужава чувството за по-благороден, по-красив живот. А другата я съблазни душата на великия комбинатор Остап Бендер.

Кажи, не си ли имал и ти такива сюрреалистични сънища, че си бил две котки и едната непрекъснато преследва другата?

Затова ли изневери на поезията, защото не ти бе осигурен вътрешен мир, който би ти дал възможност за успешна и резултатна работа и за осъществяване на мечтите ти? Приятелите на поезията може да ги утешава това, което пишеш на края на "Жалната струна": "Жалната струна! - тя още е опъната в мен. Звъни и от най-лекия лъх, като дъх. Но толкова е скрита-покрита от целия ми досегашен живот, че мисля си: той е бил само в нейно име, заради нея. Като с четинеста брада съм обрасъл от защитните си таралежови бодли отвън, за да запазя онази сърцевина, в която струната може безметежно да трепти. Тя е още жива, толкова жива и опъната, че само майка ми може да ми повярва.

А си я чувам само аз."

Това е истинска поезия в проза, за която са характерни не само неумолимият откровен стил, тънкият психологизъм и задълбочено мислене, а и проникващият навсякъде лиризъм. Все пак не си обърнал гръб на поезията, само си сменял жанровете. През годините на твоето съществувание до 1990 г. си бил вестникарски робот. Въпреки многобройните ти статии, ти не си бил журналист. Не става дума за това, че не си боравил професионално с традиционните за журналистиката жанрове, като репортажа например, а представянето на дадена обективна тема е за теб по-скоро писателско самопризнание. Събитията и случките, които си отразявал, са пределно конкретни, но те са повод за разкриване на вътрешния ти живот. За теб публицистиката означава натрупване на обществена, културна и човешка сила, преплитане на различните гледни точки на живота, и всички тези неща изкристализират в чудесна лирика. Те често се преплитат, доизясняват, накрая не мога да разбера кое беше отначало, кое дава плът за психологическа и житейска достоверност на творбите ти. Понякога чувствам, че в репортажната достоверност на тези "строителни материали" има повече сетивност и повече свежест, отколкото в крайния продукт - стихотворенията. Ако проследим вътрешната логика на прозаичните и лиричните ти произведения, ще забележим, че въпреки тази разкъсаност те си съответстват много добре.

В по-дълбоките пластове на твоите творби също може да се почувства тенденцията на житейското и автобиографичното.

Много ми харесва, че в "Крах на митологията" си симпатизираш с такава арспоетика, която е далеч от новите постмодерни литературни норми. Литературните ти портрети (П. К. Яворов, Н. В. Ракитин, Д. Дебелянов, Ал. Геров, Ламар, Ил. Волен, Ив. Мирчев, Хр. Кацаров, П. Алипиев, А. Германов, К. Павлов, И. Цанев, А. Калоянов) разкриват какви звезди си следвал, за да стигнеш брега.

Накрая, за да спазя известна дистанция, ще кажа малката си сентенция в трето лице: авторът на "Записки на слугата", "Праг", и особено "Събуди ме, дядо", които са изключително постижение, е епик от голям калибър. (Те заслужават отделна статия.)

P.S. Недей да изоставяш, Марине, поезията от младите ти години, върху която властва деликатната ведрина на очарованието като юнското слънце, докосващо житните класове в полето. (Същата свежест усетих в преводите ти на Ищван Шинка, които направи преди година.) Сигурен съм, че в недалечно бъдеще стихотворението ще стане необходимост, ще заеме полагащото му се място. Вихърът отнесе навигационното оборудване на кораба ни, той вече половин век лъкатуши в морето между Изтока и Запада, без да знае накъде да поеме. Но рано или късно ще стигне бряг, където хората, усещайки твърдостта на земята със собствените си нозе, отново ще се нуждаят от поезия.

© Петер Юхас
© Даниела Бурова, превод от унгарски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.06.2015, № 6 (187)

Други публикации:
Peter Juhasz. Ket hazat adott vegzetem / Петер Юхас. Орисан съм на две родини (Билингва). Будапеща: Българско републиканско самоуправление, София: Литературен форум, 2002, стр. 39-55.