ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА И ПОЛИТИЧЕСКА РЕАЛНОСТ

Петер Юхас

web

Още през 148 г. пр.н.е. древна Македония става римска провинция, а след разпадането на Римската империя тя е включена в границите на Източната империя. Намиращото се в родствени етнически връзки с гръцките племена македонско население, както и част от траките и илирийците, се асимилира в състава на Римската империя и Македония става също такова географско понятие, както днес е Тракия. Когато през VІ-VІІ век славянски, а между 670-675 г. и прабългарски племена под предводителството на Кубер се заселват в този район, споменът за македонската държава е мъртъв. Появилите се в тези области през VІ-VІІ век славяни и прабългари в никакъв случай не могат да бъдат наследници на македонците от времето на Филип ІІ и Александър Велики, т.е. вече не можем да говорим за македонци, а само за живеещи в Македония албанци, българи, гърци, славяни и т.н. Затова да се говори за съществуването на македонски народ през ІХ век е също такъв анахронизъм, както и да говорим за тракийски народ през ІХ век. Също така не бихме могли да говорим за тракийски, дори да имаше държава, която е взела наименованието си от областта Тракия.

Или, с други думи, през средните векове не е съществувал нито македонски, нито тракийски народ. Формирането на македонския народ трябва да се търси в края на ХІХ - началото на ХХ век, т.е. тогава, когато Берлинският конгрес откъсва населението на Македония от България. Но в действителност истинското му развитие се реализира след 1945 г. Споменатият процес обаче още в края на ХІХ век е бил твърде сложен, той като и тогава населението на Македония се е считало за българско. Братя Миладинови издават в Загреб събраните от тях народни песни под заглавие "Български народни песни". От своя страна босненецът Стефан Веркович (значи не българин, не македонец, а босненец!) издава през 1860 г. в Белград, в Сръбската кралска печатница (!) сборника си "Народни песни на македонските българи".

Въпреки всичко някои търсят миналото на оформилата се пред нашите очи македонска държава в средните векове, считат изтеглилия се от Източна в Западна България Самуил за македонски цар, забравяйки, че стоящите начело на западнобългарската държава боляри "са били представители не на една размирническа българска група, а на самостоятелността и независимостта на българската държава" (Емил Нидерзаузер, "История на България", Будапеща, 1959 г.). Историческият факт, че западнобългарската държава не е била някаква нова, македоно-славянска държава, а органично продължение на Симеоновото българско царство, се доказва най-добре от действията на самата западно-българска държава, освободила през 976 г. Източна България и по този начин - макар и само за няколко десетилетия - възстановила единството на България. Самуил е бил принуден да отстъпи на югозапад именно поради нашествието на византийските войски. И най-напред неговата столица е била в София (!), сетне в Мъглен и едва по-късно в Преспа, а накрая в Охрид. Или, с други думи, държавата на Самуил не е била някаква нова "македоно-славянска империя", а продължение на българската държава. Последното може да се констатира също от факта, че и българският патриарх определя най-напред за свое седалище София, а след това се премества в Преспа и накрая - в Охрид. Но ако Самуил не е считал своята държава за българска, то тогава той би ли приел сина на българския цар Петър Роман и би ли го провъзгласил за цар? Общоизвестно е, че Самуил е обявен за цар едва след смъртта на Роман.

А тези, които не са убедени от гореизброените исторически факти, нека се запознаят с намерения в Битоля през 1958 г. старобългарски надпис, издълбан в камък по заповед на наследника на Самуил цар Иван Владислав (1015-1018). В текста Иван Владислав лаконично съобщава, че е "син на Арон", брат на Самуил, и е "български цар", "роден българин", а неговите поданици са също българи.

Общоизвестен в целия свят е фактът, че византийският император Василий ІІ е бил наричан българоубиец, а не македоноубиец. Това свое прозвище "българоубиец" получава след като разбива армията на Самуил и нарежда да бъдат ослепени 15 000 български войници, паднали в плен. Или, с други думи, в Х век населението на Македония е българско. Но нека продължим нашия преглед и видим кога това население престава да бъде българско.

Според каменния надпис на цар Иван Владислав, намерен в Битоля, населението на Македония и през ХІ век е неизменно българско. За същото свидетелстват и бележките на византийския летописец Скилица, който, пишейки за избухналото през 1040 г. въстание на Петър Делян, а след това - и за избухналото през 1072 г. въстание на Георги Войтех в Македония, отбелязва, че "българите са вдигнали въстание" и нарича не само водачите му, но и участниците в него българи. Значи и през ХІ век населението на Македония е неизменно българско. През 1282 г. сръбският крал Милутин ІІ успява да завладее Северна Македония и макар че е завоювал само една малка част от тази област, той се е нарекъл и цар на българите. Същото е било направено и от сръбския крал Душан през 1345 г., когато той завоюва нови територии от Македония. Както се вижда, и през ХІІ, и през ХІV век в Македония неизменно живеят българи. След Маришката битка през 1371 г. Македония става част от Турската империя. По време на турското робство населението запазва българския си език и българското си народностно съзнание. Последното се доказва - между другото - от онези статистики, които са били изготвени през миналия и началото на нашия век в последните години на османското иго.

Съгласно официалната турска статистика в Македония през 1900 г. са живели следните народности:

Както виждаме, и най-достоверната статистика не говори за македонци в Македония, а за българи в Македония. А това наистина не е било в интерес на Турската империя. Защото доказва и справедливостта на Санстефанския договор, според който Турция е трябвало да се откаже от Македония, за да бъде включена същата в пределите на България. Така че Турция би имала по-скоро интерес да отрече съществуването на българското население. А според горните статистически данни болшинството от населението на Македония, 52 на сто, е било българско. И това съотношение се изменя чувствително в полза на българското население през 1913 г., след освобождението на Македония от османско иго, когато турците масово напускат този район, а населените с гърци части се включват в границите на гръцката държава. Достоверността на цитираните тук данни се потвърждава не само от съставената от руския княз Черказки през 1877 г. статистика, според която 55 на сто от населението на Македония е българско, но и от изпратения от сръбското правителство в Македония босненски археолог Стефан Веркович, посочил през 1889 г., че 68 на сто от населението е българско, и от данните на ВМРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) от 1905 г., които показват, че 56 на сто от населението в Македония е българско. Или, с други думи, в края на миналия и началото на нашия век дори и сръбските източници не споменават македонците.

Споменатата вече турска статистика съдържа и данни за българските училища и църкви в Македония: през 1900 г. в Македония е имало 1132 български основни училища с 637 174 ученици и 1776 учители, девет български средни училища с 1700 ученици и 108 учители. Броят на българските църкви и параклиси е бил 1294, а броят на българските свещеници - 1132.

Смятам, че въз основа на горните данни всеки би разбрал защо изпратеният от сръбското правителство в Македония Стефан Веркович издава събраните от него песни под заглавие "Народни песни на македонските българи" в белградската кралска печатница (!), защо двамата най-видни представители на националното възраждане в Македония, Димитър и Константин Миладинови, събрали много песни в Македония, за да дадат пълна картина на българската народна поезия, издават този си сборник през 1861 г. в Загреб под заглавието "Български народни песни".

И решението на ІІІ конференция на Югославската комунистическа партия от януари 1924 г. също доказва, че на тази територия не е живяло някакво ново македонско национално малцинство, а българи, турци и албанци: "...Сръбската буржоазия въвежда в Македония разюздан терор и, или унищожава, или принуждава да емигрира осъзнатата част от българското, турското и албанското население.

Сръбската буржоазия потиска всяко друго национално малцинство освен сръбското, затваря църквите и училищата, забранява вестниците и преследва езика на другите национални малцинства. На всеки израз на негодувание и протест от страна на населението, доведено до отчаяние, се отговаря с кървави репресии."

Българското национално съзнание на населението в Македония се подчертава и от изданието на "Большая Советская Энциклопедия" от 1931 г. В статията "Югославия" четем следното: "Южният граничен район, Македония, е населен с българи... Сръбската буржоазна наука отрича или премълчава българската националност на това население, но широките народни маси добре осъзнават, че са част от българския народ."

От цитата на решението на Югославската комунистическа партия можем да видим - сръбската буржоазия едва след 1924 г. започва да тръби, че населението на Македония не е нито българско, нито сръбско, а македонско. През тридесетте години това беше теория само на сръбската буржоазия. Но през месец октомври 1940 г. и Югославската комунистическа партия възприе тази теория за своя. На V конференция на ЮКП се приема документ под заглавие "ЮКП и македонският национален въпрос", в който между другото се констатира: "Вън от всяко съмнение е, че македонците са една отделна нация на Балканите (ни гърци, ни българи, ни сърби), което признава дори и великият сръбски етнограф и географ Йован Цвиич".

Към горната обосновка, за която едва ли би могло да се каже, че е научно мотивирана, е достатъчно да прибавим само следното: "непосредствено след балканските войни международната Карнегиева комисия, анализирайки картите на Цвиич, отбелязва: "...етнографските понятия от господин Цвиич се променят от развитието на сръбските политически претенции."

За начало на Българското възраждане се счита написването на "История славеноболгарская" (1762), съставена от отец Паисий Хилендарски, роден в македонския град Банско. Отец Паисий се обръща към читателите така:

Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате при сърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живеели и прекарвали...

...

Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?

И от този цитат се вижда, че родоначалникът на българското национално възраждане Паисий е считал за български народа от своя роден край, но заедно с това се натъквал и на други, които са учили гръцки и са се гърчеели, без обаче да се е срещал с такива, назоваващи себе си македонци, макар и в течение на десетилетия да е обикалял села и градове.

Без умишлено фалшифициране на историята не е възможно да се отдели националното възраждане на Македония от българското национално възраждане, не е възможно те да се противопоставят едно на друго. В организираната през 1862 г. от Георги Сава Раковски Първа българска легия са взели участие и много българи от Македония. Всред тях са Ильо Марков (дядо Ильо) от Берово (Малешевско) и Христо Н. Македонски от Горни Тодорак (Кукушко), който по-късно сам води въоръжена чета. В легендарната чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа са известни имената на 15 българи от различни краища на Македония, в четата на Христо Ботев - на 12 души. Изградената от Васил Левски Вътрешна революционна организация (БРЦК) обхваща Македония така, както и другите краища на България. Сам Левски лично се е срещал с представители на революционните комитети от Белица (Разложко) и Крива паланка. На събранието в Оборище, на което се взема решение за обявяването на Априлското въстание, присъства и представителят на Разлог Георги Чолаков. В редовете на Българското опълчение по време на Руско-турската освободителна война от 1877/1878 г. се сражават повече от 500 души българи от Македония. А българското население в Македония, научавайки, че европейските велики сили - боейки се от нарастването на руското влияние на Балканския полуостров - искат да откъснат Македония от новоосвободена България, на 20 май 1878 г. изпращат апел-протест към великите сили, започващ така: "Всичкий български народ ся зарадва, като виде, че желанията му се изпълниха и нуждите му се удовлетвориха, и ний всите българе с силата на Св. Стефанский договор, чекахме с големо нетърпение освобождението си от беснующето още над нас Турско варварство." Апелът е подписан от "македонски българи - представители на разни общини от Македония". Подписите и печатите под апела представляват почти всички краища на Македония: Велес, Струмица, Скопие, Битоля, Прилеп, Неготино, Гевгели, Кукуш, Солун, Ваташа, Тетово, Куманово, Радовиш, Воден, Петрич, Неврокоп, Демир хисар, Щип, Сер и Драма. След като Берлинският конгрес взима решение за разделянето на България на три части - на Княжество България, обхващащо територията между Дунав и Стара планина, на Източна Румелия, разположена на юг от Стара планина, а Македония и цялото егейско крайбрежие е включено отново в границите на Османската империя, в Македония в знак на протест избухва Кресненско-Разложкото въстание.

Ясно е, че македонският въпрос не е възникнал преди векове, а е пряко следствие и резултат от Берлинския конгрес. За този договор дори и в изданието от 1911 г. на Британската енциклопедия се казва: "Берлинският договор със своето изкуствено разделяне на българската раса създаде трудния и заплетен "македонски въпрос". Поставянето в кавички на македонски въпрос от съставителите на енциклопедията показва, че те не са го считали за действително съществуващ проблем. На тъждествени позиции по отношение на Берлинския конгрес е и известният сръбски радикал-социалист Васа Пелагич, който отбелязва следното: "Според Санстефанския мир цяла България беше обединена в една държава и обхващаше земите от Дунав до Солун и от Черно море до Охрид... Такава българска държава не одобриха господа дипломатите."

Вижда се, че "македонският въпрос" се породи вследствие изкуственото разделяне на българския народ. С цел да се освободи Източна Тракия, т.е. Одринският район и Македония - и то по пътя на въоръжената борба - се създава БМОРК (Български македоно-одрински революционни комитети). Самото име на тази организация ясно показва следното: от една страна, тя е създадена за освобождение на българското население от Одринския район и Македония, а не за да извоюва свободата на все още несъществуващата тогава македонска нация, а от друга страна - в съкратеното й название двете букви "М" и "О" покриват географските понятия Македония и Одринско. През 1896 г. тя се преименува в ТМОРО (Тайна македоно-одринска революционна организация), а през 1905 г. - във ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация). И след двете преименувания и в наименуванието и на двата комитета фигурира прилагателното "одринска", което е и красноречиво свидетелство, че и прилагателното "македон(ск)о" е също такова географско, а не политическо определение. Последното се доказва още от обстоятелството, че споменатите две съставки на названието фигурират още от 1893 г. от годината на създаването на организацията, когато пред тях стои и народностно определящата дума "българска".

Факт, че по-късно съставката в названието на революционната организация "българска" се заменя с думата "вътрешна" в никакъв случай не може да означава оспорване на нейния български характер, тъй като на нейно място идва не прилагателно, показващо принадлежност към някаква друга нация, а съставката "вътрешна", което е израз на стремежа на самата организация да стане вътрешно-македонска, т.е. освобождаването на българите в Македония да се постигне с вътрешни сили.

Защото по това време ръководителите на революционното движение, изхождайки от агресивните апетити на съседните буржоазни държави и наличието на различни етнически елементи и групи в Македония (турци, гърци, албанци и др.), са смятали, че Македония трябва да се освободи от живеещите в нея широки народни маси, а не от обкръжаващите я буржоазни държави, тъй като последното неминуемо би довело до раздробяване на Македония. Именно от този стремеж се поражда и идеята за създаване на автономна Македония.

Идеята за подобна автономия обаче не противоречи на българското народностно съзнание на ръководителите на революционното движение и по-голямата част от населението на Македония. Идеолозите на създаването на автономна Македония са преди всичко Гоце Делчев и Гьорче Петров. Именно те разработват и проекта на организационен устав на ТМОРО, който е приет на конгреса на организацията в Солун през 1896 г. Докато в устава на основаната през 1893 г. в Солун БМОРК се казва, че "всеки българин може да бъде член на организацията", то новият организационен устав на ТМОРО подчертава: целта на ТМОРО е "да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия на тия две области." След това уставът посочва, че "организацията се бори срещу шовинистичната пропаганда и националните вражди, които разделят и отслабват силите на населението в борбата срещу общия враг". Същевременно идеолозите, формулирали тази антишовинистична и интернационална програма, отбелязват и следното: "Българите в Македония носят почти сами върху гърба си товара на революцията". Пет години по-късно, през 1901 г. Гоце Делчев и Гьорче Петров изготвят и изпращат окръжно послание до ръководните органи на ВМОРО, в което отново подчертават, че "турските власти" се стремят да "изловят всички по-живи, по-събудени и по-юначни българи, да направят "невъзможна" всяка обществена деятелност на българина".

Сандански също е бил поддръжник на идеята за автономна Македония. Сближавайки се с младотурското движение, той е искал да изгради една автономна Македония в границите на турската империя. Същевременно обаче създадената от Сандански партия от лявото крило на ВМОРО е наречена "Народна федеративна партия - българска секция". От устава на партията, създадена през 1908 г. се вижда чии интереси защитава тя: "...интересните главно на оная част от българското население, която съставлява подавляващото негово болшинство и най-главният елемент на тази партия - лишените от държавни грижи собственици, безимотните и малоимотните чифлигари, дребните стопани, занаятчии и търговци." Сам Сандански е считал за своя патриотична задача защитата на българското население и българската екзархия, т.е. българската църква в Македония. На учредителния конгрес на Народната федеративна партия - българска секция той заявява: "Ако се не удовлетворят българите в Македония, аз ще защищавам партията с оръжие в ръка".

По време на Илинденско-Преображенското въстание е обявена Крушевската република. В един от документите си главният щаб отправя апел към българското правителство, в който между другото се казва: "Поставени начело на народното движение, ние апелираме към вас от името на роба-българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин." След смазването на въстанието почти 50 хиляди души потърсват спасение в България и броят на тези бежанци към средата на двадесетте години се увеличава петорно, т.е. почти 250 хиляди души напускат освободената, но разделена вече между Сърбия и Гърция Македония и се заселват в България.

През месец ноември 1945 г. беше създадена Съюзна република Македония. Но създаването на тази република не превърна и не можеше да превърне българското население в Македония в македонско, както и създаването на Кипърската република не промени и не може да промени националното съзнание на живеещите там гърци. Или може би според някои българите в Македония са престанали да бъдат българи, да имат българско национално съзнание само защото наименованието на една новосъздадена република съвпада с географското название на областта, в която е разположена? По тази абсурдна логика трябва да предположим, че ако в турска Източна Тракия или гръцка Западна Тракия бъде създадена Тракийска република, то тогава тамошното население моментално ще се превърне в тракийско, и то с многовековен произход. Или населението на българска Северна Тракия би трябвало да се превърне в тракийско национално малцинство, както и живеещите сега на територията на древна Македония би следвало да се превърнат в македонци. (Но какво всъщност покрива понятието "древна Македония"? През различните епохи то се е тълкувало различно: по времето на Александър Велики земите на Македония са се простирали до Индия, през средните векове Източна и Западна Тракия са били наричани Македония, а след това територията на сегашна Македония е била в границите на България, носила е нейното име.)

И следвайки нататък същата абсурдна логика, ще трябва да предположим, че и Христо Смирненски, и Никола Вапцаров, па даже и основателят на Българската комунистическа партия Димитър Благоев не са никакви българи, а чисти македонци, тъй като те произхождат от този край. В спомените си "Кратки бележки из моя живот" Димитър Благоев обаче подчертава: "Роден съм от известното македонско село Загоричане, Костурско. То е голямо, чисто българско село... Знаменателно събитие в живота ни от това време е идването на първия български учител в село... Той ни събра и ни попита искаме ли да учим българската азбука. Нашата радост и готовност беше безгранична и скрито се започна обучението в училище на български език". По същия начин говори за своята национална принадлежност на Лайпцигския процес и Георги Димитров. А неговият баща е роден в Разлог, майка му - в Банско. На процеса Георги Димитров заявява: "Аз нямам причина да се срамувам, че съм българин. Аз се гордея, че съм син на българската работническа класа."

Георги Димитров считаше, че чрез създаването на федерация на югославските народи ще е възможно да се реши трудният и сложен въпрос, породен от Берлинския конгрес и довел до изкуственото разделяне на българския народ. Но осъществяването на тази федерация не зависеше от Георги Димитров. За да се създадат благоприятни предпоставки за реализацията на този проект, Георги Димитров изрази съгласие със становището на ЮКП от месец октомври 1940 г., в което се казва, че населението в Македония е македонско, и от това сложният въпрос беше комплициран още повече. По тази причина може би и не трябва да се учудваме, когато някой - незапознат основно със споменатите сложни проблеми - греши. От грешки при изясняването на този комплициран въпрос може да ни предпази единствено строгото придържане към историческата истина.

Придържането към историческата истина обаче не може и не бива да ни пречи при осъзнаването и приемането на политическите реалности. Съществуването на Съюзна република Македония от три десетилетия е политическа реалност. Македония не означава и не може да означава отричане на историческата истина.

Всички ние сме съвременници и свидетели на създаването на Кипърската република, но у нас дори не се е и породила мисълта да оспорваме гръцката националност на Омир - макар сам той да е черпил с пълни шепи от кипърските легенди и митове, да е използвал такива думи, които и сега са се запазили само у кипърския народ...

1979 г.

© Петер Юхас
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.10.2015, № 10 (191)